— Температура ли? Аз да съм имал температура!?… Никога не съм имал температура. Това беше внушение.

— Значи ти си беше внушил, че имаш температура? — зачуди се Дребосъчето.

— Не, аз ти внуших, че имам температура — отговори радостно Карлсон и се засмя. — Познай кой е най-големият в света хитрец?

Карлсон не остана ни за минута на едно място. Като разговаряше, през цялото време обикаляше из стаята, пипаше, каквото му попадне под ръка, отваряше и затваряше с любопитство шкафовете и разглеждаше всичко с голям интерес.

— Не, сега нямам температура. Сега съм необикновено здрав и съм склонен да мисля за развлечения.

И Дребосъчето нямаше нищо против да се поразвлече. Но той искаше преди това баща му, майка му, Босе и Бетан да видят най-после Карлсон, та да престанат да му досаждат, като го убеждават, че Карлсон не съществува.

— Почакай ме една минутка — каза бързо Дребосъчето, — ей сегичка ще се върна.

И той се втурна през глава в гостната. Босе и Бетан не бяха вкъщи — това, разбира се, беше твърде неприятно, — но майка му и баща му седяха до камината. Дребосъчето им каза, силно развълнуван:

— Мамо и татко, елате по-скоро в моята стая!

Той реши да не им говори предварително нищо за Карлсон — по-добре ще е, ако го видят без предупреждение.

— Може би ти ще поседиш при нас? — предложи майка му.

Но Дребосъчето я потегли за ръката:

— Не, вие трябва да дойдете при мене. Там ще видите нещо…

Не особено дългите преговори завършиха успешно. Баща му и майка му тръгнаха с него. Щастливото Дребосъче радостно разтвори вратата на своята стая. Най-после ще видят Карлсон!

Но Дребосъчето едва не заплака, толкова се беше обезсърчил. Стаята се оказа празна, както и миналия път, когато доведе цялото семейство да се запознае с Карлсон.

— Е, какво трябва да видим тука? — попита бащата.

— Нищо особено — измърмори Дребосъчето. За щастие в тоя миг се раздаде телефонен звън. Бащата отиде да говори по телефона, а майка му си спомни, че във фурничката се пече сладка баница, и побърза към кухнята. Така че тоя път Дребосъчето мина, без да дава обяснения.

Като остана сам, Дребосъчето седна до прозореца. Той се разсърди много на Карлсон и реши: щом прилети отново, да му каже откровено всичко, каквото мисли.

Но никой не прилетя. Вместо това двете крила на шкафа се отвориха и оттам се подаде лукавото лице на Карлсон.

Дребосъчето просто се вцепени от учудване.

— Какво правиш в моя шкаф?

— Да ти кажа, че там съм мътил пилета — ще те излъжа. Ако ти кажа, че съм мислил за греховете си — пак ще те излъжа. Може би ако ти кажа, че съм лежал на полицата и съм почивал — това ще бъде истина! — отговори Карлсон.

Дребосъчето тозчас забрави, че е сърдит на Карлсон. Той беше толкова радостен, дето Карлсон се намери отново.

— Това е прекрасен гардероб, сякаш създаден нарочно за игра на криеница. Хайде да поиграем! Аз пак ще легна на полицата, а ти ще ме търсиш — каза Карлсон.

И не дочакал отговора на Дребосъчето, Карлсон се скри в гардероба. Дребосъчето чу как той се катери там, види се, на горната полица.

— Търси ме сега! — извика Карлсон.

Дребосъчето разтвори двете крила на гардероба и, разбира се, веднага видя Карлсон, който лежеше на полицата.

— Фу, какъв си противен! — завика Карлсон. — Не можа ли отначало поне малко да ме потърсиш под кревата, зад бюрото или някъде другаде? Щом си такъв, няма повече да играя с тебе. Фу, какъв си противен!

В тази минута се позвъни на входната врата и в антрето се чу гласът на майка му:

— Дребосъче, Кристер и Гунила дойдоха.

Това съобщение беше достатъчно, за да се подобри настроението на Карлсон.

— Почакай, сега ще им изиграем една шега! — пошепна той на Дребосъчето. — Я затвори по-плътно гардероба…

Едва успя да затвори гардероба, и в стаята влязоха Гунила и Кристер. Те живееха на същата улица, където живееше Дребосъчето, и учеха с него в един клас. Дребосъчето много харесваше Гунила и често разказваше на майка си колко е „ужасно хубава“.

Дребосъчето обичаше и Кристер и отдавна му беше простил за подутината на челото. Наистина с него често се посбиваха, но веднага се и помиряваха. Впрочем Дребосъчето не се биеше само с Кристер, а с почти всичките деца от тяхната улица. Само Гунила никога не биеше.

— Как така досега да не си ударил нито веднъж Гунила? — попита го майка му.

— Тя е така „ужасно хубава“, че няма защо да я бия.

Но и Гунила можеше да изкара някога Дребосъчето из търпение. Вчера например, когато тримата се връщаха от училище и Дребосъчето разказваше за Карлсон, Гунила се разсмя високо и каза, че всичко това е негова измислица. Кристер се съгласи с нея и Дребосъчето се принуди да го цапне.

Кристер му отвърна тогава, като го замери с камъка.

Но сега, ни лук яли, ни лук мирисали, дойдоха на гости у Дребосъчето, а Кристер доведе дори и своето кученце Йофа. Дребосъчето толкова много се зарадва, че забрави за Карлсон, който лежеше на полицата в гардероба. „Няма на света по-хубаво нещо от кучето“ — помисли си Дребосъчето. Йофа скачаше и лаеше, а Дребосъчето го прегръщаше и милваше, Кристер стоеше наблизо и съвсем спокойно наблюдаваше как Дребосъчето гали Йофа. Той знаеше, че Йофа е негово кученце и на никого другиго, затова Дребосъчето можеше да играе с него колкото си иска.

Изведнъж в самия разгар на играта на Дребосъчето с Йофа Гунила попита, като се подсмиваше лукаво:

— А къде е твоят Карлсон, който живее на покрива? Ние мислехме, че ще го заварим при тебе.

И чак сега Дребосъчето си спомни, че Карлсон лежи на полицата в неговия гардероб. Но тъй като не знаеше каква лудория е измислил сега Карлсон, нищо не каза на Кристер и Гунила.

— Ти пък, Гунила, мислиш, че аз съм съчинил всичко за Карлсон, който живее на покрива. Вчера ти разправяше, че той бил измислица…

— Разбира се, че е измислица — отговори Гунила и се разсмя; на бузите й се появиха трапчинки.

— Ами ако не е измислица? — попита хитро Дребосъчето.

— Но той е наистина измислица! — намеси се в разговора Кристер.

— Не е! — викна Дребосъчето.

Той не беше успял още да размисли дали си струва да разреши препирнята с думи, а не с юмруци — например да вземе изведнъж да цапне Кристер, — когато от гардероба се раздаде гръмко и ясно:

— Ку-ку-ри-гу!

— Какво е това? — извика Гунила и нейната червена като вишна устица се разтвори широко от учудване.

— Ку-ку-ри-гу! — чу се отново от гардероба, сякаш пропя истински петел.

— Я, петел ли живее в гардероба ти? — учуди се Кристер.

Йофа заскимтя и се обърна към гардероба.

— Ей сега ще отворя гардероба и ще видя какво има там — каза Гунила и го отвори.

Кристер изтича при нея и също надникна в гардероба. Отначало не видяха нищо друго освен окачени дрехи. Но после от горната полица се разнесе кикотене. Кристер и Гунила погледнаха горе и видяха на полицата малко дебело човече. То се беше излегнало удобно по корем, с подпряна глава на ръка и клатеше десния си крак. Веселите му сини очи сияеха.

Кристер и Гунила гледаха мълчешком човечето, изгубили ума и дума. Само Йофа продължаваше тихо да