В град Стокхолм, на една съвсем обикновена улица, в една съвсем обикновена къща живее най- обикновено шведско семейство с фамилното име Свантесон. Това семейство се състои от един най- обикновен баща, от една най-обикновена майка и от три най-обикновени деца — Босе, Бетан и Дребосъчето.

— Аз съвсем не съм най-обикновено момче — казва Дребосъчето.

Но това, разбира се, не е истина. На света има толкова много момчета, които са на седем години, които имат сини очи и чипо носле, и немити уши, и скъсани на коленете панталонки, та не трябва ни най-малко да се съмняваме: Дребосъчето е най-обикновено момченце.

Босе е на петнайсет години и стои с по-голямо желание пред футболната врата, отколкото пред черната дъска. Значи и той е най-обикновено момченце.

Бетан е на четиринайсет години и нейните коси са досущ като на другите най-обикновени момичета.

И в цялата къща има само едно необикновено същество — това е Карлсон от покрива. Да, той живее на покрива и това само по себе си е вече необикновено. Може би в другите градове да не е така, но в Стокхолм почти никога не се е случвало някой да живее на покрива, и то в отделна малка къщичка. А, представете си, Карлсон живее тъкмо там.

Карлсон е малко, дебеличко, самоуверено човече. При това умее да лети. Всеки умее да лети със самолет и вертолет, но едничък Карлсон умее да лети самичък. Достатъчно е да натисне копчето на корема си и тозчас едно малко чудновато моторче забръмчава на гърба му. Докато перката се завърти както трябва, Карлсон стои една минута неподвижен. Но щом моторът заработи с пълна сила, Карлсон се издига, полетява с леко поклащане и си дава такъв важен и достолепен вид, сякаш е някой директор — разбира се, ако можете да си представите директор с перка на гърба.

Карлсон си живее прекрасно в своята малка къщичка на покрива. Вечер сяда на стълбата пред входа, пуши с луличка и гледа звездите. Разбира се, от покрив звездите се виждат по-добре, отколкото от прозорец, и затова може само да се учудваме, че толкова малко хора живеят по покривите.

Изглежда, че обитателите на къщата просто не се досещат да се заселят на покрива. Те не знаят, че Карлсон си има там къщичка, защото тя е скътана зад големия комин. Пък и щяха ли възрастните да обърнат внимание на някаква си там къщурка, дори и да се спънеха в нея?

Веднъж един коминочистач съгледа неочаквано Карлсоновата къщичка. Той се учуди и си рече: „Я гледай!… Къщичка?… Не може да бъде! Кой ще построи къщичка на покрива?… Отде ли се е взела тука?“.

После коминочистачът се зае с комина, забрави за къщичката и никога вече не си спомни за нея.

Дребосъчето се радваше много, че се запозна с Карлсон. Щом Карлсон долетеше при него, започваха необикновени приключения. Изглежда, и на Карлсон беше приятно да се запознае с Дребосъчето. Защото, каквото и да се приказва, не е много приятно да живееш сам-самичък в малка къщичка, и то такава, за която никой нищо не е чувал. Тъжно е, ако няма кой да ти извика: „Здравей, Карлсон!“, когато прелиташ наблизо.

Те се запознаха през един от ония злополучни дни, в които да си малък не е много весело, макар че обикновено да си малък е чудесно нещо. Дребосъчето беше любимец на цялото семейство и всеки го глезеше колкото можеше. Но през тоя ден всичко вървеше с главата надолу. Майка му го сгълча, че е скъсал пак панталоните си, Бетан му извика: „Избърши си носа!“, а татко му се разсърди, дето се върна късно от училище.

— Шляеш се по улиците! — каза татко му. „Шляеш се по улиците!“ Ама татко му не знае, че на връщане Дребосъчето срещна едно кученце. Мило, прекрасно кученце, което подуши Дребосъчето и замаха приветливо опашка, сякаш искаше да стане негово кученце.

Ако зависеше от Дребосъчето, желанието на кученцето тозчас би се изпълнило. Но бедата беше в това, че майка му и баща му в никакъв случай не искаха да държат куче вкъщи. А освен това иззад ъгъла се появи изведнъж някаква си лелка и завика: „Рики! Рики! Тука!“ — и тогава на Дребосъчето му стана съвсем ясно, че кученцето няма да стане никога негово.

— Изглежда, цял живот ще мина ей тъй, без кученце — каза тъжно Дребосъчето, когато всичко прие такъв лош обрат. — Ти, мамо, си имаш татко, Босе и Бетан са винаги заедно. Пък аз — аз си нямам никого.

— Мило мое Дребосъче, нали ние всички сме при тебе — каза майка му.

— Не зная… — промълви още по-тъжно Дребосъчето, защото изведнъж му се стори, че той наистина си няма нищичко и отнийде никого.

Но той си имаше своя стая и тръгна за там. Беше ясна пролетна вечер, прозорците бяха разтворени. Леко се поклащаха белите завески, сякаш здрависваха бледите звездици, които току-що се бяха появили по чистото пролетно небе. Дребосъчето се облегна на прозореца и се загледа навън. Той мислеше за прекрасното кученце, което бе срещнал днес. Може би това кученце лежи сега в малко кошче в кухнята и някое си момче, не Дребосъчето, а друго момче, седи редом с него на пода, милва косматата му глава и му говори: „Рики, ти си чудесно куче!“

Дребосъчето въздъхна тежко. Изведнъж той чу някакво слабо бръмчене. То се усилваше все повече и повече и ето, колкото и чудно да изглежда това, край прозореца прелетя дебело човече. Това беше Карлсон, който живееше на покрива. Но тогава Дребосъчето още не го познаваше.

Карлсон изгледа продължително и внимателно Дребосъчето и отлетя нататък. След като се издигна високо, направи малък кръг над покрива, заобиколи комините и се насочи към прозореца. После увеличи скоростта и се понесе като истински самолет край Дребосъчето. Направи втори кръг. Трети…

Дребосъчето стоеше, без да мръдне, и чакаше да види какво ще стане по-нататък. Дъхът му спря от вълнение. Мравки пропълзяха по гърба му — ами че не всеки ден прелетяват край прозореца малки дебели човечета.

А човечето през това време намали скоростта и като се изравни с прозореца, каза:

— Здравей! Може ли да кацна за минутка?

— Да, да, моля, кацнете — отговори Дребосъчето и добави:

— Мъчно ли се лети така?

— Това е най-лесната работа за мене — произнесе важно Карлсон, — защото аз съм най-добрият летец в света! Но не бих съветвал никой дембелин, приличен на чувал сено, да ми подражава.

Дребосъчето си помисли, че не си струва да се обижда от „чувал със сено“, но реши никога да не се опитва да лети.

— Как те казват? — запита Карлсон.

— Дребосъче. Истинското ми име е Сванте Свантесон.

— А мене, колкото и да е чудно това, ме наричат Карлсон. Просто Карлсон и толкоз. Здравей, Дребосъче!

— Здравей, Карлсон! — каза Дребосъчето.

— На колко си години? — попита Карлсон.

— На седем — отговори Дребосъчето.

— Отлично. Да продължим разговора — каза Карлсон.

После той бързо се прехвърли през прозореца, като преметна един по един малките си дебелички крака, и се озова в стаята.

— А ти на колко си години? — попита Дребосъчето, решил, че Карлсон се държи твърде по детски за един възрастен чичко.

— На колко ли години съм? — повтори въпроса Карлсон. — Аз съм мъж в разцвета на силите си и толкоз.

Дребосъчето не знаеше какво точно значи да бъдеш мъж в разцвета на силите си. Може би и той е мъж в разцвета на силите си, но още не знае това. Ето защо попита предпазливо:

— А в коя възраст става разцветът на силите?

— Във всички! — отговори Карлсон със самодоволна усмивка. — Във всяка възраст, но само когато се