— Карлсон казва, че това е дреболия, обикновено нещо. — И Дребосъчето махна с ръка точно така, както беше махнал Карлсон, когато даваше да се разбере, че не си струва да се ядосваш за някакви си там петна върху поличката.

Ала нито думите на Карлсон, нито това движение на ръката направиха някакво впечатление на майка му.

— Значи така приказва Карлсон — рече строго тя. — Тогава предай му, че ако още веднъж си пъхне носа тук, аз така ще го напляскам, та цял живот да ме помни.

Дребосъчето нищо не отговори. Стори му се ужасно, дето майка му се кани да напляска най-добрия в света специалист по парните машини. Да, нищо хубаво не можеше да се очаква от тоя злополучен ден, когато буквално всичко вървеше наопаки.

И изведнъж Дребосъчето почувства, че много се е разтъжил по Карлсон — тоя бодър, весел човечец, който тъй забавно махаше мъничката си ръка и отсъждаше: „Неприятностите са дреболии, обикновено нещо, не си струва да се ядосваш!“ „Дали наистина Карлсон никога вече няма да долети?“ — помисли си с тревога Дребосъчето.

— Спокойствие и само спокойствие! — рече си Дребосъчето, като подражаваше на Карлсон. — Та Карлсон обеща, а той е човек, на когото може да се вярва, това изведнъж се вижда. След някой и друг ден той ще долети, бездруго ще долети.

… Дребосъчето лежеше на пода в своята стая и четеше книга, когато отново чу откъм прозореца някакво бръмчене и в стаята като грамадна пчела долетя Карлсон. Той направи няколко кръга под тавана, тананикайки си полугласно весела песничка. Като прелиташе край окачените на стената картини, той всеки път намаляваше скоростта, за да ги разгледа по-добре. При това скланяше глава на една страна и примижаваше.

— Красиви картини! — каза той най-после. — Необикновено красиви картини! Макар, разбира се, да не са толкова хубави като моите.

Дребосъчето скочи на крака и не знаеше къде да се дене от радост: толкова драго му беше, че Карлсон се върна.

— Много ли картини имаш на покрива? — попита той.

— Няколко хиляди. Пък и аз самият рисувам в свободното си време. Рисувам малки петленца, птици и разни други красиви неща. Аз съм най-добрият рисувач на петли в целия свят! — каза Карлсон, направи красиво завъртане и кацна на пода редом с Дребосъчето.

— Виж ти! — учудваше се Дребосъчето. Не мога ли и аз да отлетя с тебе на покрива? Толкова много ми се иска да видя твоя дом, твоите парни машини и твоите картини!…

— Разбира се, че можеш — отговори Карлсон. — От само себе си се разбира. Ще ми бъдеш скъп гост… някой друг път.

— Дано да е скоро! — извика Дребосъчето.

— Спокойствие и само спокойствие! — каза Карлсон. — аз трябва отначало да разтребя вкъщи. Но за това няма да отиде много време. Ти нали се догаждаш кой е най-добрият майстор в света на най-бързото почистване? Това е на всички известно.

Дребосъчето не се съмняваше, че Карлсон е във всичко „най-добрият“ в целия свят. Сигурно той ще е най-добрият другар и по игра. В това Дребосъчето се убеди от собствен опит… Наистина Кристер и Гунила са също така добри другари, но колко ги превъзхожда Карлсон, който живее на покрива! Кристер знае само да се хвали със своето куче Йофа и Дребосъчето отдавна му завижда.

„Ако утре той пак започне да се хвали с Йофа, аз пък ще му разкажа за Карлсон. Какво струва неговата Йофа в сравнение с Карлсон, който живее на покрива? Така ще му кажа.“

И все пак нямаше друго нещо на света, което Дребосъчето, тъй страстно да желаеше да има, както едно кученце…

Карлсон прекъсна мислите на Дребосъчето:

— Не бих отказал да се поразвлека сега малко — каза той и се огледа с любопитство наоколо. — Не ти ли купиха нова парна машина?

Дребосъчето поклати глава. Той си спомни за своята парна машина и помисли: „Тъкмо сега, когато Карлсон е тука, мама и татко могат да се убедят, че той наистина съществува.“ Пък ако Босе и Бетан са вкъщи, той и на тях може да покаже Карлсон.

— Ще дойдеш ли да се запознаеш с мама и татко?

— Разбира се! На драго сърце — отговори Карлсон. — Ще им бъде много приятно да ме видят — аз съм толкова красив и умен — Карлсон се заразхожда доволен из стаята… — умерено пълен — добави той. — Накратко, мъж в разцвета на силите си. На твоите родители ще бъде много приятно да се запознаят с мене.

Миризма на пържени кюфтета се носеше от кухнята и по това Дребосъчето позна, че наближава обед. Като поразмисли, той реши да запознае Карлсон със своите родители следобед. Първо, никога нищо хубаво не се е получавало, когато някой е пречел на мама да пържи кюфтета. А освен това току-виж, че на татко му или на майка му им хрумне да заприказват Карлсон за парната машина или за петната върху поличката… А такъв разговор в никакъв случай не трябва да се допуща. През време на обеда Дребосъчето ще се постарае да внуши на баща си и майка си как трябва да се отнасят към най-добрия в света специалист по парни машини. И когато те се наобядват и разберат всичко, той ще покани цялото семейство в своята стая.

„Моля, заповядайте в моята стая — ще рече Дребосъчето. — На гости ми е Карлсон, който живее на покрива.“

Колко ще се учудят! Колко забавно ще бъде да гледаш лицата им!

Изведнъж Карлсон престана да се разхожда из стаята. Той замря на място и задуши въздуха като ловджийско куче.

— Кюфтета от месо — рече той. — Обожавам вкусните малки кюфтенца!

Дребосъчето се смути. Всъщност на тия Карлсонови думи можеше да се отговори само така: „Ако обичаш, остани и обядвай с нас“. Но Дребосъчето не се реши да произнесе това изречение. Невъзможно беше да покани Карлсон на обяд, без да обади предварително на родителите си. Виж, Кристер и Гунила са друго нещо. С тях Дребосъчето може в последната минута да влети в трапезарията, когато всички останали са вече насядали около масата, и да каже: „Мила мамо, дай, моля ти се, на Кристер и Гунила грахова супа и банички!“ Но да заведеш на обед съвсем непознат малък, дебеличък човечец, който при това е разрушил парната ти машина и е изгорил поличката за книги — не, това не може така лесно да се направи!

Но нали Карлсон току-що заяви, че обожава малките вкусни кюфтета. Значи на всяка цена трябва да бъде нагостен с кюфтета. Иначе той ще се разсърди на Дребосъчето и няма вече да идва да играе с него… Ах, колко много сега всичко зависеше от тия малки кюфтета!

— Почакай една минутка! — каза Дребосъчето. — Ще изтичам до кухнята за кюфтета. Карлсон кимна одобрително.

— По-скоро донасяй! — извика той след Дребосъчето. — Само с картини не можеш се насити!

Дребосъчето влетя в кухнята. Майка му с карирана престилка стоеше до печката и пържеше превъзходните кюфтенца. От време на време тя разтърсваше големия тиган и гъсто наредените малки месни топчици подскачаха и се преобръщаха на другата страна.

— А, ти ли си, Дребосъче? — каза майката. — Скоро ще обядваме.

— Мила мамо — захвана Дребосъчето с най-подмилкващия глас, на какъвто беше способен, — мила мамо, сложи, моля ти се, няколко кюфтенца в една чинийка и аз ще ги отнеса в моята стая.

— Ей сега, синчето ми, ще обядваме — отговори майката.

— Зная, но трябва… След обяда ще ти обясня как стои работата.

— Добре, добре — рече майка му и сложи шест кюфтенца в една малка чинийка. — На, вземи!

О, великолепни кюфтенца! Те тъй възхитително миришеха, бяха тъй хубаво изпържени, зачервени — с една дума, бяха такива, каквито трябва да бъдат кюфтенцата от месо!

Дребосъчето взе чинийката с две ръце и я понесе предпазливо към своята стая.

— Ето ме и мене, Карлсон! — извика Дребосъчето, като отвори вратата.

Но Карлсон беше изчезнал. Дребосъчето стоеше с чинийката сред стаята и се озърташе. Никакъв Карлсон нямаше. Това беше толкова тъжно, че на Дребосъчето изведнъж му се развали настроението.