беше добре да постъпва така — да вземеш изведнъж да изчезнеш, без да оставиш нищо друго освен кула от кубчета, и то с кюфте отгоре.

Дребосъчето седеше на любимото си място пред камината, колкото може по-близко до огъня.

Ето тия минути, когато цялото семейство пиеше кафе следобед, бяха наистина най-приятните през деня. Тогава можеш да поговориш спокойно с татко си и майка си и те изслушваха търпеливо Дребосъчето, което не всякога ставаше през другото време. Забавно беше да следиш как Босе и Бетан се шегуваха помежду си и подмятаха за „зубрене“. „Зубрене“ навярно се казваше някакъв друг, по-сложен начин за приготвяне на уроците, различен от оня, по който Дребосъчето учеше в началното училище. И на Дребосъчето се искаше да разкаже за своите училищни работи, но никой освен майка му и татко му не се интересуваше от тях. Босе и Бетан само се смееха на неговите разкази и той млъкваше. Боеше се да говори за неща, за които обидно се смееха. Все пак Босе и Бетан внимаваха да не дразнят Дребосъчето, защото той им отмъщаваше със същото. А Дребосъчето умееше да дразни прекрасно — че как иначе, щом имаш такъв брат като Босе и такава сестра като Бетан!

— Е, Дребосъче — попита майката, — научи ли уроците си?

Не може да се каже, че въпросите от тоя род бяха по сърце на Дребосъчето. Но щом като майка му се отнесе толкова спокойно към това, дето той изяде бучка захар, то и Дребосъчето реши да издържи мъжествено този неприятен разговор.

— Разбира се, научих ги — отговори намръщен той. През всичкото време Дребосъчето си мислеше само за Карлсон. И как хората да не могат да разберат, че докато той не научи къде изчезна Карлсон, не му е до уроци!

— А какво ви зададоха? — попита бащата. Дребосъчето вече съвсем се разсърди. Ясно беше, че тия разговори не ще имат край. Нали затова всички са се настанили сега край огъня и приказват за уроци само за да се намерят на работа.

— Зададоха ни азбуката — отговори бързо Дребосъчето. — Цялата дълга азбука. И аз я зная: първо иде „А“, после всички останали букви.

Той взе още една бучка захар и отново се замисли за Карлсон. Нека си бъбрят за каквото щат, а той ще си мисли само за Карлсон. Ще го види ли пак някога, или няма да го види.

От тези мисли го откъсна Бетан:

— Ти чуваш ли, Дребосъче? Искаш ли да спечелиш двайсет и пет йоре?1

Дребосъчето не проумя изведнъж какво му говори тя. Разбира се, той няма нищо против да спечели двайсет и пет йоре. Но всичко зависи от това какво трябва да направи, за да ги спечели.

— Двайсет и пет йоре — това е твърде малко — каза убедено той. — Сега е такава скъпотия. Как мислиш, колко струва например една петдесетйорева порция сладолед?

— Аз мисля петдесет йоре — усмихна се хитро Бетан.

— Ето, виждаш ли? — каза Дребосъчето. — И ти самата прекрасно разбираш, че двайсет и пет йоре — това е твърде малко.

— Не знаеш за какво става дума — каза Бетан. — Ти нищо няма да правиш. Ще трябва само да не вършиш едно-друго.

— А какво трябва да не върша?

— Ти трябва през цялата вечер да не прекрачваш прага на гостната.

— Разбираш ли, ще дойде Пеле, новият приятел на Бетан — каза Босе.

Дребосъчето кимна с глава. Ясно е, хитро са пресметнали всичко: мама и татко ще отидат на кино, Босе на футболен мач, а Бетан със своя Пеле ще си гука цяла вечер в гостната. И единствен той, Дребосъчето, ще бъде прокуден в своята стая, и то срещу такова нищожно възнаграждение, срещу двайсет и пет йоре… Ето какво било тяхното семейство!

— А какви са ушите на твоя нов приятел? И той ли е клепоух, като по-раншния? — попита Дребосъчето. Това беше казано нарочно, за да подразни Бетан.

— Чуваш ли, мамо? — каза тя. — Сега ти сама разбираш защо искам да махна оттук Дребосъчето. Който и да дойде при мене — все ще го пропъди.

— Той няма вече да прави така! — каза неуверено майката. Тя не обичаше нейните деца да се карат.

— Не, ще прави, сигурно ще прави! — настояваше Бетан. — Ти не помниш ли, как прогони Клаас? Взря се в него и каза: „Не, Бетан, кой може да одобри такива уши!“ Разбира се, че след това Клаас вече не се мярна тук.

— Спокойствие и само спокойствие! Аз ще си остана в стаята и при това напълно безплатно. Щом не искате да ме виждате, и вашите пари не са ми притрябвали.

— Добре — каза Бетан, — тогава закълни се, че цяла вечер няма да се мяркаш тук.

— Заклевам се! — рече Дребосъчето. — И знай, че не са ми притрябвали твоите пелевци. Аз сам съм готов да заплатя двайсет и пет йоре само за да не ви виждам.

И ето майката и бащата отидоха на кино, а Босе се понесе към стадиона. Дребосъчето остана в своята стая и при това съвсем безплатно. Когато пооткрехваше вратата, до него достигаше неясното бърборене от гостната. Там Бетан бъбреше със своя Пеле. Дребосъчето се помъчи да долови за какво си говорят, ала нищо не можа да разбере. Тогава той отиде до прозореца и се взря в здрачевината. После погледна към улицата. Искаше да види не играят ли там Кристер и Гунила. При входната врата се щураха няколко момчета. Никой друг освен тях нямаше на улицата. Докато те се биеха, Дребосъчето ги следеше с любопитство, но за съжаление схватката скоро се прекрати и на Дребосъчето пак му стана твърде скучно.

И тогава той чу божествен звук. Чу да бръмчи мотор и след миг Карлсон влетя през прозореца в стаята.

— Здравей, Дребосъче! — рече безгрижно той.

— Здравей, Карлсон! Какъв вятър те носи?

— Какво?… Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Та нали изчезна, и то тъкмо тогава, когато трябваше да се запознаеш с мама и татко. Защо офейка?

Карлсон явно се разсърди. Изпъчи се и извика:

— Не, в живота си не съм чувал подобно нещо! Нима мислиш, че нямам право да надзърна какво става у дома? Всеки стопанин трябва да се грижи за своя дом. Че как иначе? Какво съм виновен аз, че твоята майка и татко са решили да се запознаят с мен тъкмо в тоя миг, когато аз трябваше да се занимая със своя дом?

Карлсон огледа стаята.

— Добре, че стана дума за моя дом… А къде е моята кула? — попита той. — Кой разруши моята прекрасна кула и изяде моето кюфте?

Дребосъчето се смути.

— Аз не мислех, че ще се върнеш. — каза плахо той.

— Аха, така значи! — развика се Карлсон. — Най-добрият в света строител издига кула и какво става? Кой се погрижва за нея? Кой следи тя да се запази до веки веков? Никой! Става тъкмо обратното: събарят кулата, унищожават я, а на това отгоре и чуждите кюфтета изяждат!

Карлсон отиде настрана, седна на ниската пейчица и се нацупи.

— Дреболия — каза Дребосъчето, — обикновено нещо. — И той махна с ръка също тъй, както правеше Карлсон. — Бива ли да се тревожиш за това?…

— Лесно ти е на тебе да разсъждаваш така! — промърмори сърдито Карлсон. — Лесно е да събориш всичко. Да събориш и да кажеш, че това било обикновено нещо и не заслужавало да се ядосваш. А питаш ли какво ми е на мене, строителя, който е издигнал тая кула ей с тия клети малки ръце!

И Карлсон тикна пухкавите си ръчички право в носа на Дребосъчето. После отново седна на пейчицата и се нацупи още повече.

— Аз просто ще изляза от кожата си! — промърмори той. — Да, просто ще изляза от кожата си!

Дребосъчето съвсем се слиса. То стоеше и не знаеше какво да предприеме.

Мълчанието трая дълго. Най-накрая Карлсон каза: