— Ти трябва да ми станеш като родна майка — продължи Карлсон. — Трябва да ме придумаш да изпия горчивото лекарство, като ми обещаеш пет йоре. Трябва да ми увиеш врата с топло шалче заради гърлото. Аз ще кажа, че то ме жули, и за пет йоре ще се съглася да остана с увит врат.

Много се искаше на Дребосъчето да стане като родна майка на Карлсон. Но това значеше да изпразни своята касичка. Тя стоеше на поличката за книги прекрасна и тежка. Дребосъчето отърча в кухнята за нож, с който почна да вади от касичката монети от пет йоре. Карлсон му помагаше с необикновено усърдие и ликуваше при всяка монета, която се търкулваше на масата. Там имаше монети по десет и по двайсет и пет йоре, но Карлсон най-много се радваше на монетите от пет йоре.

Дребосъчето хукна към съседното магазинче и накупи с всичките си пари бонбони и шоколад. Когато даде на продавача целия си капитал, спомни си изведнъж, че пестеше тия пари за кученце, и тежко въздъхна. Но той веднага си помисли, че тоя, който е решил да стане родна майка на Карлсон, не може да си позволява да има свое кученце.

Като се върна вкъщи с пълни джобове лакомства, той видя, че в гостната се беше събрало цялото семейство — и майка му, и татко му, и Бетан, и Босе пиеха следобедното си кафе, но Дребосъчето нямаше време да се присъедини към тях. За миг му мина през главата мисълта да ги покани всичките в своята стая и да ги запознае най-после с Карлсон. Но като размисли по-добре, реши, че това сега не бива да стане — може неговите близки да му попречат да отиде с Карлсон на покрива. По-добре е запознанството да се отложи за друг път.

Дребосъчето взе от фруктиерата няколко бадемови сладки, прилични на раковинки, защото Карлсон беше му казал, че обича и сухи сладки, и се запъти към стаята си.

— Колко дълго ме заставяш да те чакам аз, който съм толкова болен и нещастен! — упрекна го Карлсон.

— Бързах, колкото можех — оправдаваше се Дребосъчето, — и толкова неща накупих…

— И не ти остана дори една монетка? А пък аз трябваше да получа пет йоре, задето ме жули по врата шалчето — прекъсна го уплашено Карлсон.

Дребосъчето го успокои, като му каза, че е запазил няколко монети.

Очите на Карлсон засияха и той заподскача от радост.

— О, аз съм най-тежко болният човек на света! — завика той. — Трябва да бъда по-скоро сложен на легло.

И тогава Дребосъчето за пръв път се замисли и каза:

— Че как ще отида на покрива, като не мога да летя?

— Спокойствие и само спокойствие! — отговори бодро Карлсон. — Ще те сложа на гръб и — едно, две, три! — ще полетим у дома. Но ти бъди предпазлив и гледай да не ти попаднат пръстите в перката!

— Смяташ ли, че ще ти стигнат силите да ме закараш на покрива?

— Ще видя — рече Карлсон. — Трудно е, разбира се, да се предположи, че аз, който съм толкова болен и нещастен, ще успея да прелетя с тебе и половината път. Но винаги може да се намери изход от всяко затруднено положение. Ако усетя, че силите ме напускат, ще те хвърля от гърба си…

Дребосъчето не смяташе, че най-добрият изход от положението е да го хвърлят върху покрива, затова се замисли.

— Виж какво, всичко ще мине благополучно. Само моторът да не спре.

— Ами ако изведнъж спре? Нали ще паднем! — каза Дребосъчето.

— Бездруго ще паднем — потвърди Карлсон. — Но това е дреболия, обикновено нещо.

Дребосъчето написа на късче хартия бележка до майка си и татко си и я остави на масата:

„Ас съм гори при Карлсон, койту живей на покрива.“

Разбира се, най-добре щеше да бъде, ако успееха да се върнат вкъщи, преди майка му и баща му да са намерили тая бележка. Но ако го потърсят по-рано, то нека знаят къде се намира той. Иначе може да се случи онова, което стана един път, когато Дребосъчето гостува на баба си на село и изведнъж реши да вземе влака и да се върне вкъщи. Тогава майка му плачеше и казваше:

„Ако на тебе, Дребосъче, ти се е поискало да се возиш на влак, защо не ми каза?“

„Защото исках да пътувам сам“ — отговори Дребосъчето.

Ето и сега е съвсем същото. Той иска да отлети с Карлсон на покрива, затова най-добре е да не иска никакво разрешение. Ако пък открият, че го няма вкъщи, той може да се оправдае с това, че е оставил бележка.

Карлсон се канеше вече да отлита. Той натисна копчето на корема си и моторът забръмча:

— Скачай бързо на рамената ми! — извика Карлсон. — Ние тозчас ще отлетим!

И наистина те излетяха през прозореца и се издигнаха… Най-напред Карлсон направи малък кръг над близкия покрив, за да изпита мотора. Моторът бумтеше тъй равномерно и надеждно, че Дребосъчето ни най-малко не се боеше.

Най-после Карлсон кацна на своя покрив.

— А сега да видим дали ще можеш да намериш моя дом? Няма да ти кажа зад кой комин се намира. Открий го сам!

Дребосъчето никога не бе се изкачвал на покрив, но неведнъж беше виждал как някакъв мъж, превързан с въже за комина, чисти снега от покрива. Дребосъчето винаги му беше завиждал. Сега той сам беше такъв щастливец, макар, разбира се, да не беше превързан с въже и сърцето му да се свиваше в гърдите, когато преминаваше от комин на комин. И изведнъж зад един от тях той наистина видя къщичка. Твърде привлекателна къщичка със зелени капаци и малко стълбище. На Дребосъчето му се поиска колкото може по-скоро да влезе в къщичката и с очите си да види всички парни машини и всички картини с нарисувани петли, изобщо всичко каквото се намира вътре.

На къщичката беше закована табелка, за да знаят всички кой живее в нея. Дребосъчето прочете:

Карлсон разтвори широко вратата и извика:

— Добре дошъл, драги Карлсон, също и ти, Дребосъче! — и първи влезе в къщичката. — Аз трябва веднага да легна, защото съм най-тежко болният човек на света! — извика той и се хвърли върху червеното дървено диванче до стената.

Дребосъчето влезе тичешком след него. Той можеше да се пръсне от любопитство.

В къщичката на Карлсон беше твърде удобно — Дребосъчето веднага забеляза това. Освен дървеното диванче в стаята имаше още тезгях, който служеше и за маса, гардероб, два стола и печка с желязна решетка. На нея Карлсон готвеше. Но парни машини никъде не се виждаха. Дребосъчето гледа дълго навсякъде, но никъде не можа да ги открие. Най-после не изтрая и попита:

— А къде са твоите парни машини?

— Хм — отвърна Карлсон… — моите парни машини ли?… Всички те се пръснаха изведнъж на парчета. За всичко са виновни предпазните клапи. Само предпазните клапи и нищо друго. Но това е обикновено нещо и не си струва да се огорчаваме.

Дребосъчето погледна отново наоколо.

— А къде ти са картините с петлите? Да не са се пръснали и те на парчета? — попита той язвително.

— Не, не са се пръснали — отговори Карлсон. — Ето гледай! — И той показа забодения на гардероба картон.

На голям чист лист в долния ъгъл беше нарисувано съвсем мъничко червено петленце.

— Картината се казва „Много самотно червено петле“ — обясни Карлсон.

Дребосъчето погледна това мъничко петленце. А пък Карлсон му беше говорил за хиляди картини, изобразяващи всевъзможни петли, и сега излезе, че всичко на всичко има една червеникава петлообразна буболечка.

— Това „много самотно червено петле“ е сътворено от най-добрия в света рисувач на петли… — продължи Карлсон и гласът му трепна. — Ах, колко прекрасна и печална е тая картина!… Ала не, аз няма да