Един ден Дребосъчето се върна от училище сърдит, с подутина на челото. Майка му шеташе в кухнята. Като видя подутината, естествено, се огорчи.

— Какво имаш на челото си, бедно мое момче? — попита майка му и го прегърна.

— Кристер ме замери с камък — отвърна навъсено Дребосъчето.

— С камък ли? Какво отвратително момче! — извика майката. — Защо не дойде веднага да ми кажеш?

Дребосъчето вдигна рамене:

— Че защо, нали не можеш да хвърляш камъни? Няма да улучиш с камък дори бараката.

— Ех, глупчо! Да не мислиш, че ще взема да замерям с камъни Кристер?

— А с какво друго можеш да го замериш? — учуди се Дребосъчето. — Нищо друго няма да намериш. Във всеки случай нищо по-подходящо от камък.

Майката въздъхна. Беше ясно, че не само Кристер се замерва с камъни. И нейният любимец не беше стока. Как е станало така, че малкото й момче, с такива добри сини очи, се е превърнало в побойник?

— Кажи ми, не е ли възможно да минете изобщо без сбиване? Можете да се споразумявате мирно за каквото поискате. Виж какво, Дребосъче, няма такова нещо на света, по което да не се постигне споразумение, ако всичко се обсъди, както следва.

— Но, мамо, има такива неща. Ето например вчера аз пак се бих с Кристер…

— И съвсем нахалост — каза майката. — Вие прекрасно можехте да разрешите вашата препирня с думи, а не с юмруци.

Дребосъчето седна до кухненската маса и обхвана с ръце наранената си глава.

— Ти така ли мислиш? — попита той и погледна неодобрително майка си. — Кристер ми каза: „Аз мога да те набия.“ Така ми каза той. Пък аз му отговорих: „Не, не можеш.“ Е, кажи, как бихме разрешили, както ти казваш, нашата препирня с думи?

Майката не намери какво да отговори. Трябваше да прекъсне своята миротворна проповед. Нейният побойник син седеше мрачен и тя побърза да постави пред него чаша горещо какао и пресни кифлички.

Дребосъчето много обичаше всичко това. Още от стълбата той долови сладостния дъх на току-що изпечено маслено тесто. А от майчините прекрасни кифлички с канела животът му ставаше много по- сносен.

Преизпълнен с благодарност, той отхапа един залък. Докато дъвчеше, майка му залепи пластирче върху подутината на челото му. После целуна тихичко болното място и попита:

— А сега за какво се разправяхте с Кристер?

— Кристер и Гунила казват, че аз съм съчинил всичко за Карлсон, който живее на покрива. Според тях това било измислица.

— А нима това не е така? — попита предпазливо майката.

Дребосъчето откъсна поглед от чашата с какаото и стрелна гневно майка си:

— Дори и ти не вярваш това, което говоря — каза той. — Аз попитах Карлсон дали не е измислица…

— Е, и какво ти отговори той? — позаинтересува се майката.

— Карлсон каза, че ако той бил измислица, това щяло да бъде най-хубавата измислица на света. Но работата е там, че той не е измислица. — И Дребосъчето си взе още една кифличка. — Карлсон смята, че, напротив, Кристер и Гунила са измислица. „Рядко глупава измислица“ — казва той. И аз така мисля.

Майка му нищо не отговори. Тя разбираше, че е безсмислено да разубеждава Дребосъчето в неговите фантазии.

— Аз смятам — каза тя най-после, — че за тебе ще е по-добре повечко да поиграваш с Гунила и Кристер и по-малко да си мислиш за Карлсон.

— Карлсон поне не ме замеря с камъни — измърмори Дребосъчето и попипа подутината на челото си. Изведнъж той си спомни нещо и се усмихна радостно на майка си. — Да, малко остана да забравя, че днес за първи път ще видя къщичката на Карлсон.

Но веднага се разкая, дето каза това. Колко е глупаво да говориш с майка си за такива неща!

Но тия думи на Дребосъчето не се сториха на майка му по-опасни и тревожни от всичко останало, което обикновено Дребосъчето разказваше за Карлсон, и тя рече безгрижно:

— Че какво пък, това ще бъде навярно твърде забавно.

Дребосъчето стана от масата сит, весел и напълно доволен от живота. Подутината на челото не го болеше. В устата си чувстваше чудесния вкус на кифлички с канела, през кухненския прозорец светеше слънцето и майка му изглеждаше толкова мила в своята карирана престилка.

Дребосъчето дойде при нея, шумно целуна пълната й ръка и каза:

— Колко те обичам, мамичко!

— Много се радвам — отговори майката.

— Да, обичам те, защото си много мила.

После Дребосъчето се прибра в стаята си и зачака Карлсон. Днес те трябваше заедно да отидат на покрива и ако Карлсон беше само някаква измислица, както уверяваше Кристер, едва ли Дребосъчето щеше да попадне там.

„Ще дойда за тебе горе-долу в три или четири часа, а може и в пет, но в никой случай по-рано от шест“ — каза му Карлсон.

Дребосъчето така и не успя да проумее кога наистина Карлсон възнамерява да дойде, та го попита втори път.

„По никой начин не по-късно от седем, но едва ли по-рано от осем… Чакай ме примерно в девет, след като удари часовникът.“

Дребосъчето чака едва ли не цяла вечност и в края на краищата започна да му се струва, че Карлсон наистина не съществува. И когато Дребосъчето беше готов вече да повярва, че Карлсон е само измислица, чу се познатото бръмчене и в стаята влетя Карлсон — весел и бодър.

— Омръзна ми да те чакам — каза Дребосъчето. — В колко часа обеща да дойдеш?

— Аз казах горе-долу — отговори Карлсон. Така и стана: дойдох горе-долу.

Той тръгна към аквариума на Дребосъчето, в който кръжаха пъстри рибки, потопи лице във водата и почна да пие на големи глътки.

— Внимателно! Рибките ми! — извика Дребосъчето; той се уплаши, че Карлсон ненадейно може да погълне някоя и друга рибка.

— Когато човек гори в огън, налага се много да пие — каза Карлсон. — И ако дори погълне две-три рибки, това е дреболия, обикновено нещо.

— Ти имаш температура? — попита Дребосъчето.

— И още каква! Пипни ме! — И той сложи ръката на Дребосъчето на челото си.

Но Дребосъчето не усети челото му да е горещо.

— Каква температура имаш? — попита той.

— Тридесет-четиридесет градуса, не по-малко!

Дребосъчето неотдавна беше боледувал от дребна шарка и добре знаеше какво значи висока температура. Той поклати със съмнение глава:

— Не, според мене ти не си болен.

— Ех, какъв си лош! — извика Карлсон и тропна с крак. — Не мога ли и аз да заболея както всички други хора?

— Ти искаш да заболееш? — учуди се Дребосъчето.

— Разбира се. Всички хора искат! Искам да лежа в леглото си с висока-превисока температура. Ти ще дойдеш да разбереш как се чувствам и аз ще ти кажа, че съм най-тежко болният човек на света. Тогава ти ще ме попиташ не искам ли нещо и аз ще ти отговоря, че щом съм толкова ужасно болен, от нищо не се нуждая. От нищо друго освен от една грамадна торта, от няколко коша сладки, от цяла планина шоколад и от голяма-преголяма торба бонбони!

Карлсон погледна обнадежден Дребосъчето, но то стоеше съвсем объркано, защото не знаеше отде ще достави всичко, което искаше Карлсон.