— Може би ако получа някакъв малък подарък, ще се поразвеселя. Наистина, не съм напълно сигурен в това, но е възможно да ми стане по-весело, ако ми подарят нещичко…

Дребосъчето изтича до масата и почна да рови в сандъчето, дето криеше най-скъпоценните си вещи: колекция от марки, разноцветни морски камъчета, цветни пастелчета, оловни войници.

Там лежеше и едно малко електрическо фенерче. Дребосъчето го ценеше много.

— Мога ли да ти подаря ето това? — каза той. Карлсон метна бърз поглед на фенерчето и се оживи:

— Ей на, нещо подобно ми е нужно, за да се подобри настроението ми. Разбира се, моята кула беше къде-къде по-хубава, но ако ти ми дадеш това фенерче, ще се помъча да бъда малко по-весел.

— То е твое — каза Дребосъчето.

— А работи ли? — поусъмни се Карлсон, като натисна копчето. — Ура! Свети! — извика той и очите му също светнаха. — Помисли си само, когато през тъмните есенни вечери трябва да се прибирам в моята малка къщичка, аз ще запалвам това фенерче. Сега вече няма да се лутам в тъмнината между комините — каза Карлсон и поглади с ръка фенерчето.

Тия думи доставиха голяма радост на Дребосъчето и то замечта само за едно нещо — да се разходи, макар само веднъж, по покривите, и да погледа как това фенерче ще осветява пътя им в тъмнината.

— Е, Дребосъче, ето ме отново весел! Повикай майка си и татко си — да се запознаем.

— Те отидоха на кино — каза Дребосъчето.

— Отишли са на кино, вместо да се запознаят с мене! — почуди се Карлсон.

— Да, всички излязоха. Вкъщи са само Бетан и нейният нов приятел. Те седят в гостната, но аз не мога да отида там…

— Какво чувам! — извика Карлсон. — Ти не можеш да отидеш, където поискаш? Това няма да го бъде. Напред!

— Но аз се заклех… — започна Дребосъчето.

— Пък аз съм се заклел — прекъсна го Карлсон — винаги, щом забележа някаква несправедливост, същия миг да връхлетя като ястреб върху нея.

Той приближи и потупа Дребосъчето по рамото:

— Какво си обещал?

— Обещах през цялата вечер да не ме видят в гостната.

— Та тебе никой няма да те види! — отговори Карлсон. — А ти много ли искаш да видиш новият приятел на Бетан?

— Право да си кажа, много! — отговори разпалено Дребосъчето. — По-рано Бетан дружеше с едно момче, на което ушите му бяха щръкнали. Ужасно ми се иска да видя какви уши има новият приятел.

— И аз на драго сърце бих погледнал ушите му — каза Карлсон. — Почакай за минутка! Аз ей сега ще измисля някоя леснина. Най-добрият майстор на всевъзможни лудории — това е Карлсон, който живее на покрива. — Карлсон се огледа внимателно из стаята. — Ето какво ни трябва! — извика той, като посочи с глава одеялото. — Тъкмо одеялото ни е нужно. Аз бях уверен, че ще измисля нещо…

— Какво измисли? — попита Дребосъчето.

— Ти си се заклел да не те видят цялата вечер в гостната. Нали така? Но ако се покриеш с одеялото, никой няма да те види.

— Да… но… — опита се да възрази Дребосъчето.

— Никакво „но“! — прекъсна го рязко Карлсон. — Ако ти си покрит с одеяло, ще видят одеялото, а не тебе. Аз също ще бъда покрит с одеялото, затова и мене няма да видят. Разбира се, няма по-лошо наказание от това за Бетан. Но пада й се, щом е толкова глупава… Клетата, клетата малка Бетан, така тя няма да ме види!

Карлсон смъкна одеялото от кревата и го метна върху главата си.

— Ела тук, ела по-скоро при мене — повика той Дребосъчето. — Влез в моята палатка!

Дребосъчето се пъхна под одеялото при Карлсон и двамата се закикотиха радостно.

— Та Бетан не е казвала, че не иска да види в гостната палатка. Всички хора се радват, когато видят палатка. И то каква палатка, в която гори огън! — И Карлсон запали фенерчето.

Дребосъчето не беше уверен, че Бетан ще се зарадва много, като види палатката. Но и да стои редом с Карлсон в тъмнината под одеялото, дето свети фенерчето, беше толкова необикновено, толкова интересно, че просто дъхът ти замира.

Дребосъчето смяташе, че можеха да оставят на мира Бетан и с не по-малък успех да си поиграят с палатката в неговата стая, но Карлсон за нищо на света не искаше да се съгласи.

— Не мога да търпя несправедливите неща! — каза той. — Ние ще отидем в гостната, каквото и да стане!

И ето палатката започна да се движи към вратата. Дребосъчето вървеше след Карлсон. Изпод одеялото се показа малка пълничка ръчичка и тихичко отвори вратата. Палатката влезе в антрето, отделено от гостната със завеса.

— Спокойствие и само спокойствие! — прошепна Карлсон.

Палатката пресече съвсем безшумно антрето и се спря до завесата. Разговорът на Бетан и Пеле се чуваше сега по-ясно, но все още не можеше да се разбере нито дума. Лампата в гостната не светеше. Бетан и Пеле разговаряха в полумрака — види се, беше им достатъчна светлината, която идеше през прозореца от улицата.

— Така е добре — прошепна Карлсон. — Светлината на моето фенерче ще изглежда още по-ярка в полумрака.

Но за всеки случай той изгаси фенерчето.

— Нека се появим като дългоочаквана радостна изненада… — И Карлсон се закикоти под одеялото.

Тихо-тихо палатката повдигна завесата и влезе в гостната. Бетан и Пеле седяха на малкото диванче до отсрещната стена.

Тъмното петно на палатката пълзеше безшумно по пода; бавно и неумолимо се приближаваше към дивана. До него оставаха само няколко крачки, но Бетан и Пеле нищо не забелязваха. Те седяха мълчешком.

В миг ярката светлина на фенерчето пламна, разгони сивите сенки на мрачината и падна върху лицето на Пеле. Пеле скочи. Бетан изписка. Но тоз миг се разнесе взрив от смях и тропот на крака, стремглаво отдалечаващи се в антрето.

Заслепени от ярката светлина на фенерчето, Бетан и Пеле не можаха да видят нищо, но те чуха смях, див възторжен смях, който идеше иззад завесата.

— Това е моето непоносимо братче — каза Бетан — Сега ще му дам да разбере!

Дребосъчето се задавяше от смях.

После се раздаде силен шум, придружен от ново избухване на смях.

— Спокойствие и само спокойствие! — прошепна Карлсон, когато през време на своето стремглаво бягство те се спънаха и паднаха на пода.

Дребосъчето се мъчеше да бъде колкото може по-спокоен, макар че смехът му напираше. Карлсон се строполи върху Дребосъчето и той не можеше да разпознае къде са неговите крака и къде са краката на Карлсон. Всеки миг Бетан можеше да ги настигне, затова те запълзяха на четири крака. Изплашени много, втурнаха се в стаята на Дребосъчето същия миг, когато Бетан посегна да ги хване.

— Спокойствие и само спокойствие! — шепнеше под одеялото Карлсон и неговите къси крачета тропаха по пода като барабанени палки. — Най-добрият в света бегач — това е Карлсон, който живее на покрива! — добави той, като едвам си поемаше дъх.

Дребосъчето също умееше доста бързо да тича и това сега беше наистина необходимо. Те се спасиха, като хлопнаха вратата под самия нос на Бетан. Карлсон обърна бързо ключа в ключалката и се засмя весело. А в това време Бетан с всички сили удряше по вратата.

— Почакай, Дребосъче! Ще те пипна аз тебе! — извика сърдито тя.

— Във всеки случай никой не ме видя! — отговори Дребосъчето зад вратата и Бетан отново дочу смях.

Ако Бетан не беше се разсърдила толкова много, щеше да разпознае, че се смеят двама души.