плача сега, защото плачът повишава температурата… — Карлсон падна възнак на възглавницата и се хвана за главата. — Ти се канеше да ми бъдеш като родна майка. Хайде почвай! — изохка той.

Но Дребосъчето не проумяваше с какво трябва да почне, затова попита неуверено:

— Вземаш ли някакво лекарство?

— Да, но аз не искам да го вземам… Имаш ли монетка от пет йоре?

Дребосъчето извади монетката от джоба на панталоните си.

— Дай я тука!

Дребосъчето му подаде монетката. Карлсон я сграбчи и я стисна в шепата си; той имаше хитър и доволен вид.

— Сега да ти кажа ли какво лекарство бих взел?

— Какво? — полюбопитства Дребосъчето.

— „Пресладък прах“ по рецептата на Карлсон, който живее на покрива. Ще вземеш малко шоколад, малко бонбони, ще добавиш също такава порция курабии и всичко това ще счукаш и хубавичко ще го размесиш. Щом приготвиш лекарството, аз ще го взема. Това много помага против температура.

— Не ми се вярва — забеляза Дребосъчето.

— Хайде да се обзаложим. Ще ми дадеш едно шоколадче, ако съм прав.

Дребосъчето помисли, че може би тъкмо това имаше предвид майка му, когато го съветваше да разрешава препирните с думи, а не с юмруци.

— Хайде да се обзаложим — настояваше Карлсон.

— Добре — съгласи се Дребосъчето.

Той взе едно шоколадче и го сложи на тезгяха, за да се знае за какво се препират, а после почна да приготвя лекарството по рецептата на Карлсон. Той сложи в една чашка няколко бонбончета, няколко захаросани лешничета, прибави късче шоколад, счука всичко това и го размеси. После разтроши няколко курабии, наречени бадемови раковинки, и ги изсипа в чашката. Такова лекарство Дребосъчето не беше виждал в живота си, но то изглеждаше толкова апетитно, че той сам би се съгласил да заболее леко, за да вземе такова лекарство.

Карлсон се привдигна, седна на дивана и като птиче раззина широко уста. На Дребосъчето му беше съвестно да вземе макар и лъжичка от „пресладкия прах“.

— Изсипи ми голяма доза — помоли Карлсон. Дребосъчето така и направи. После те седнаха и зачакаха мълчешком кога ще спадне температурата на Карлсон.

Като мина половин минута, Карлсон рече:

— Ти си прав, това лекарство не помага при температура. Дай ми сега шоколадчето.

— На тебе ли? — зачуди се Дребосъчето. — Нали аз спечелих облога!

— Да, ти спечели облога, значи аз трябва за утеха да получа шоколадчето. Няма справедливост на тоя свят! А ти си лошо момче, което иска да изяде шоколада единствено за това, че не ми спада температурата.

Дребосъчето подаде неохотно шоколадчето на Карлсон, който в миг отхапа половината и още дъвчейки, каза:

— Няма защо да правиш кисела физиономия. Друг път, когато аз спечеля облога, ти ще получиш шоколадчето.

Карлсон продължаваше да работи енергично с челюстите си и като глътна последното късче, отпусна се на възглавката и въздъхна тежко:

— Колко са нещастни всички болни! Колко съм нещастен и аз! Е, да опитаме тогава да взема двойна доза от „пресладкия прашец“, макар и най-малко да не вярвам, че ще ме излекува.

— Защо? Аз вярвам, че двойна доза ще ти помогне. Хайде да се обзаложим — предложи Дребосъчето.

Честна дума, сега нямаше да бъде лошо и Дребосъчето да похитрува малко. Той, разбира се, не вярваше, че дори тройната порция от „пресладкия прах“ ще понижи температурата на Карлсон. Но толкова много му се искаше да се обзаложат. У него остана още едно шоколадче и то ще стане негово, ако Карлсон спечели облога.

— Добре, да се обзаложим. Приготви ми по-скоро двойна доза „пресладък прах“. Когато трябва да се смъкне температура, не трябва нищо да се пренебрегва. Не ни остава нищо друго, освен да изпитаме всички средства и да чакаме търпеливо какво ще стане.

Дребосъчето смеси двойна доза прах и го изсипа в разтворената уста на Карлсон.

После отново седнаха, замълчаха и почнаха да чакат.

След половин минута Карлсон скочи от дивана със сияещо лице.

— Стана чудо! — извика той. — Температурата ми спадна. Ти пак спечели. Дай тук шоколада!

Дребосъчето въздъхна и даде на Карлсон последния шоколад.

Карлсон го погледна недоволен:

— Твърдоглавци като тебе изобщо не трябва да се обзалагат. Това могат да правят само хора като мене. Печели или губи, Карлсон винаги сияе като излъскана монетка.

Настана мълчание, през което Карлсон изяде своя шоколад. После каза:

— Щом си такъв лакомник, такъв ненаситник, най-добре ще бъде да поделим по братски каквото е останало. Има ли у тебе още бонбони?

Дребосъчето претърси джобовете си.

— Ето, три! — и той извади две захаросани лешничета и едно бонбонче.

— Три не се дели наполовина — рече Карлсон. Това знаят и малките деца. — И като отне бързо от шепата на Дребосъчето бонбончето, веднага го лапна. — Сега вече можем да делим — продължи Карлсон и погледна лакомо към останалите две лешничета: едното от тях беше малко по-голямо от другото. — Тъй като аз съм много мил и крайно скромен, разрешавам ти да вземеш първи. Но помни: който избира първи, всякога трябва да вземе по-малкото — завърши Карлсон и погледна строго Дребосъчето.

Дребосъчето се замисли за миг, но веднага съобрази:

— Аз искам да вземеш първо ти.

— Добре, щом си такъв твърдоглавец! — извика Карлсон, грабна по-голямото лешниче и начаса го пъхна в устата си.

Дребосъчето погледна малкото лешниче, което лежеше сам-самичко в шепата му.

— Послушай! — каза той. — Нали ти сам казваше, че тоя, който избира първи, трябва да вземе по- малкото.

— Ех, ти малък лакомнико, ако ти избираше първи, кое лешниче щеше да вземеш?

— Може да не се съмняваш, че щях да взема по-малкото — отговори уверено Дребосъчето.

— Тогава защо се вълнуваш? Нали то остава за тебе?

Дребосъчето отново размисли, че може би тъкмо това представлява онова разрешаване на препирнята с думи, а не с юмруци, за което беше говорила майка му.

Но Дребосъчето не можеше да се сърди дълго. При това той беше радостен, че на Карлсон спадна температурата. И Карлсон си спомни за това.

— Аз ще пиша до всички лекари в света — каза той — и ще им съобщя от кое лекарство спада температурата. „Вземайте «пресладкия прах», приготвен по рецептата на Карлсон, който живее на покрива.“ Така ще напиша: „Най-доброто в целия свят средство против температурата“.

Дребосъчето още не беше изял своето захаросано лешниче. То стоеше в шепата му толкова привлекателно, апетитно и прекрасно, че на Дребосъчето му се прииска да му се полюбува малко, преди да го изяде. Сложиш ли го в устата, и вече няма да го има.

Карлсон също гледаше захаросаното лешниче. Той дълго не откъсна очи от него, после сведе глава и рече:

— Хайде да се обзаложим, че аз мога да ти взема това лешниче, без да забележиш.

— Не, ти не можеш го взе, щом го държа в шепата си и го гледам през всичкото време.

— Хайде да се обзаложим — повтори Карлсон.

— Не — рече Дребосъчето. — Аз зная, че ще спечеля и тогава ти пак ще получиш бонбона.

Дребосъчето беше уверен, че да се спори по този начин е неправилно. Когато той се обзалагаше с Босе или Бетан, наградата получаваше тоя, който спечели.