— Готов съм да се обзаложа, но по стария, по правилния начин, дето бонбона получава оня, който печели.

— Както искаш, ненаситнико. Значи обзалагаме се, че аз ще успея да взема това лешниче от шепата, без да забележиш.

— Добре! — съгласи се Дребосъчето.

— Фокус-мокус-препаратус! — извика Карлсон и грабна захаросаното лешниче. — Фокус-мокус- препаратус — повтори той и пъхна лешничето в устата си.

— Чакай! — развика се Дребосъчето. — Аз видях как го взе.

— Приказки! — каза Карлсон и погълна бързо лешничето. — Значи ти отново печелиш. Никога не съм виждал друго момче, на което толкова много да върви в обзалагането.

— Да… но бонбонът… — избъбра смутено Дребосъчето. — Нали трябваше да го получи този, който спечели?

— Е, да — съгласи се Карлсон. — Но той вече изчезна и аз съм готов да се обзаложа, че не мога да го върна назад.

Дребосъчето премълча, но си помисли, че думите не струват и пукната пара, когато трябва да се разбере кой е прав и кой е крив. И той реши да каже това на майка си, щом я види.

Той пъхна ръка в празния си джоб. И какво мислите!

— там намери още едно захаросано лешниче, което по-рано не беше забелязал. Големичко, лепкаво, прекрасно лешниче!

— Да се обзаложим, че у мене има захаросано лешниче! Да се обзаложим, че мога ей сега да го изям! — каза Дребосъчето и лапна бързо лешничето. Карлсон седна. Изглеждаше тъжен.

— Ти обеща, че ще ми бъдеш като родна майка, а мислиш само как да си напълниш устата с лакомства. Никога не съм виждал такова лакомо момче!

Той помълча още една минута и стана още по-тъжен.

— Първо, аз не получих монета от пет йоре, задето ме жули шалчето на врата.

— Е, да. Но нали не ти връзвахме никакво шалче — каза Дребосъчето.

— Аз не съм виновен, че нямаше шалче. Но ако се намереше, сигурно щяхме да вържем гърлото ми. Шалчето щеше да ме жули и аз щях да получа пет йоре… — Карлсон погледна умолително Дребосъчето и очите му се напълниха със сълзи. — Аз ли трябва да страдам от това, че не се намери шалче? Смяташ ли това за справедливо?

Не, Дребосъчето не смяташе това за справедливо и даде своята последна петйорева монетка на Карлсон, който живееше на покрива.

— А сега ми се иска да се позабавлявам — каза Карлсон след една минутка. — Хайде да излезем на покрива и там все ще намерим какво да правим.

Дребосъчето се съгласи на драго сърце. Той хвана Карлсон за ръка и те заедно излязоха на покрива. Беше почнало да се смрачава и всичко наоколо изглеждаше много красиво: небето беше синьо, каквото бива през пролетта; къщите, както винаги в полумрак, изглеждаха някак тайнствени. Долу се зеленееше паркът, в който Дребосъчето често играеше, а от високите тополи, които растяха по дворищата, се носеше чудесен остър лъх на листа.

Тая вечер беше създадена просто само за разходки по покривите. От разтворените прозорци долитаха най-различни звуци и шумове: тих разговор на хора; детски смях и детски плач; звън на съдини, които някой миеше в съседна кухня; кучешки лай; дрънкане на пиано; някъде забоботи мотоциклет, а когато той отмина и шумът затихна, дочу се тропот на копита и трополене на талига.

— Ако хората знаеха колко е приятно да се ходи по покривите, отдавна биха престанали да се движат по улиците — каза Дребосъчето. — Колко е хубаво тук!

— Да, и твърде опасно — подхвана Карлсон, — защото лесно можеш да полетиш надолу. Аз ще ти покажа няколко места, където сърцето просто замира от страх.

Къщите бяха толкова притиснати една до друга, че спокойно можеше да се премине от един покрив на друг. Еркери, тавански стаи, комини, ъгли — всичко това придаваше на покривите чудноват изглед.

И наистина, да се движиш тук беше така опасно, че дъхът ти спира. На едно място между две къщи се образуваше широка пролука и малко остана Дребосъчето да полети в нея. Но в последния миг, когато кракът на Дребосъчето се беше вече подхлъзнал от корниза, Карлсон го хвана за ръката.

— Как е, весело ли е? — извика той, като изтегляше Дребосъчето на покрива. — Ето за такива места ти говорех аз. Какво, да вървим ли по-нататък?

Ала на Дребосъчето не му се отиваше по-нататък. Сърцето му биеше много силно. Те вървяха по такива трудни и опасни места, че трябваше да се вкопчват с ръце и крака, за да не полетят надолу. А Карлсон, в старанието си да позабави Дребосъчето, нарочно избираше по-труден път.

— Мисля, че е време да се повеселим малко — каза Карлсон. — Аз честичко се разхождам вечер по покривите и обичам да се шегувам с хората, които живеят в ей тия тавански стаи.

— Как се шегуваш? — попита Дребосъчето.

— С различните хора различно. И аз никога не повтарям една и съща шега. Познай кой е най-добрият в целия свят шегаджия?

Изведнъж някъде наблизо се раздаде силен плач на дете пеленаче. Дребосъчето още по-рано бе чул, че някой плаче, но после плачът престана. Изглежда, детето се беше поуспокоило временно и сега отново бе почнало да крещи. Неговият вик долиташе от съседната таванска стая и звучеше тъжно и самотно.

— Клетото детенце! — каза Дребосъчето. — Може би го боли коремчето.

— Ей сега ще разберем — отзова се Карлсон. Те запълзяха край корниза. Стигнаха таванската стая. Карлсон вдигна глава и надникна предпазливо в стаята.

— Съвсем изоставено дете — каза той. — Явно е, че бащата и майката скитат някъде.

Детето се късаше от плач.

— Спокойствие и само спокойствие! — Карлсон се прехвърли през прозореца и произнесе гръмко: — Пристига Карлсон, който живее на покрива — най-добрият бавач на деца в целия свят.

На Дребосъчето не му се искаше да остане сам на прозореца. Прехвърли се при Карлсон, като си мислеше с известен страх какво ли би станало, ако изведнъж се появят родителите на детето. Но Карлсон беше съвсем спокоен. Той приближи креватчето, в което лежеше бебето, и го погъделичка с пълничкия показалец под брадичката.

— Гъдел-гъдел-гъдел! — каза той закачливо и след това, обърнал се към Дребосъчето, обясни: — Всякога така усмиряват пеленачетата, когато се разплачат.

Бебето затихна за миг от учудване, но пак се разрева с нова сила.

— Гъдел-гъдел-гъдел! — повтори Карлсон и добави: — А деца се бавят и ей така…

Той взе детето на ръце и го подруса силничко няколко пъти.

Изглежда, това се стори забавно на бебето, защото то се усмихна леко с беззъбата си устица. Карлсон беше много горд.

— Колко е лесно да развеселиш едно детенце! — каза той. — Най-добрият бавач в света — това съм аз…

Но не можа да довърши, защото детето заплака отново.

— Гъдел-гъдел-гъдел! — изрева раздразнено Карлсон и задруса още по-силно малкото момиченце.

Чуваш ли какво ти казвам! Гъдел-гъдел-гъдел! Разбираш ли?

Но момиченцето пискаше с цяло гърло и Дребосъчето протегна към него ръце.

— Дай аз да го взема — каза той. Дребосъчето обичаше малките деца и често молеше майка си и баща си да му подарят една малка сестричка, щом толкова упорито отказват да му купят кученце.

Той взе от ръцете на Карлсон плачещия пакет и го притисна нежно към себе си.

— Не плачи, мъничка моя! — каза Дребосъчето. — Ти си толкова миличка!

Момиченцето млъкна, погледна Дребосъчето с блестящи сериозни очи, после се усмихна със своята беззъба устица и забъбра нещо тихичко.

— Моето „гъдел-гъдел-гъдел“ подейства — заговори Карлсон. — „Гъдел-гъдел-гъдел“ винаги оказва