малко от трийсет-четирийсет градуса.

И Карлсон заподскача към своята къщичка.

— Довиждане, Дребосъче! — извика той.

— Довиждане, Карлсон! — отвърна Дребосъчето, като не откъсваше поглед от пожарникаря, който се изкачваше все по-нависоко по стълбата.

— Ей, Дребосъче — извика Карлсон, преди да се скрие зад комина, — не казвай на пожарникарите, че живея тука! Нали аз съм най-добрият пожарникар в света и те ще вземат да ме викат, когато някъде пламне някой дом.

Пожарникарят беше вече близко.

— Стой на място и не мърдай! — заповяда той на Дребосъчето. — Чуваш ли, да не мърдаш от мястото си! Аз ей сега ще се изкача и ще те снема от покрива!

Дребосъчето помисли, че от страна на пожарникаря беше много мило, но безсмислено да го предупреждава. Нали цяла вечер Дребосъчето се разхожда по покривите и, разбира се, и сега би могъл да направи няколко крачки, за да стигне до стълбата.

— Мама ли те изпрати? — попита Дребосъчето пожарникаря, когато оня го взе на ръце и почна да се спуща.

— Да, майка ти. Разбира се. Но… стори ми се, че на покрива бяха две малки момчета.

Дребосъчето си спомни молбата на Карлсон и каза сериозно:

— Не, тука нямаше друго момче.

Наистина майката на Дребосъчето имаше „нерви“. Тя и бащата, и Босе, и Бетан, и още много други чужди хора стояха на улицата и чакаха Дребосъчето. Майка му се хвърли към него, прегърна го; тя и плачеше, и се смееше. После бащата взе Дребосъчето на ръце и го понесе към къщи, притиснал го силно към себе си.

— Как ни изплаши! — каза Босе.

И Бетан заплака и проговори през сълзи:

— Никога вече не прави така. Запомни, Дребосъче, никога!

Сложиха Дребосъчето в кревата и цялото семейство се събра около него, сякаш днес беше рожденият му ден. Но бащата каза много сериозно:

— Не можеше ли да разбереш, че ще се безпокоим? Не знаеше ли, че майка ти ще скърби и ще плаче?

Дребосъчето се сви в леглото.

— А за какво се безпокоихте? — промърмори той.

Майка му го прегърна силно.

— Помисли само! — каза тя. — Ами ако беше паднал от покрива? Ако те изгубехме?

— Щяхте ли да скърбите?

— А ти как мислиш? — отговори майка му. — За никакви съкровища на света не бихме се съгласили да се разделим с тебе. Ти сам знаеш това.

— И дори за сто хиляди милиона крони ли? — попита Дребосъчето.

— Дори и за сто хиляди милиона крони.

— Значи аз толкова скъпо струвам! — зачуди се Дребосъчето.

— Разбира се — каза майка му и го прегърна още веднъж.

Дребосъчето почна да размисля: сто хиляди милиона крони — какъв огромен куп пари! Наистина ли той може да струва толкова скъпо? Нали едно кученце, истинско, прекрасно кученце, може да се купи всичко за десет крони…

— Чуй ме, татко — каза изведнъж Дребосъчето, — ако аз наистина струвам сто хиляди милиона, не мога ли да получа още сега срещу тях десет крони в брой, за да си купя малко кученце?

Едва на другия ден през време на обяда родителите попитаха Дребосъчето как все пак беше попаднал на покрива.

— Да не си изпълзял през таванското прозорче? — попита майка му.

— Не, аз полетях с Карлсон, който живее на покрива — отговори Дребосъчето.

Майката и бащата се спогледаха.

— Не, така не може да продължава повече! — извика майката. — Тоя Карлсон ще ме накара да обезумея.

— Чуй ме, Дребосъче — каза бащата, — не съществува никакъв Карлсон, който да живее на покрива.

— „Не съществува!“ — повтори Дребосъчето. — Всеки случай вчера той съществуваше.

Майката поклати загрижено глава:

— Добре, че наближава ваканцията и ти ще отидеш при баба си. Надявам се, че там Карлсон няма да те преследва.

Дребосъчето не беше още мислил за тази неприятност. Нали скоро ще го изпратят да прекара лятото при баба си на село! А това значи два месеца да не вижда Карлсон.

Разбира се, лете при баба е много хубаво, там всякога става весело, но Карлсон… Ами ако Карлсон не живее вече на техния покрив, когато Дребосъчето се върне в града?

Дребосъчето седеше облакътен на масата, обгърнал с ръце главата си. Той не можеше да си представи своя живот без Карлсон.

— Не знаеш ли, че не бива да се облягаш с лакти на масата? — попита Бетан.

— Ти гледай себе си! — озъби се Дребосъчето.

— Дребосъче, вдигни лактите си от масата — каза майката. — Да ти сложа ли цветно зеле?

— Не, по-скоро ще умра, отколкото да ям зеле!

— Ох! — въздъхна бащата. — Трябва да кажеш: „Не, благодаря!“

„Защо така се надпреварват да командват момчето, което струва сто хиляди милиона?“ — помисли си Дребосъчето, но не изказа гласно мисълта си.

— Вие сами прекрасно разбирате, че когато казвам: „По-скоро ще умра, отколкото да ям зеле“, аз искам да кажа: „Не, благодаря“ — поясни той.

— Възпитаните хора никога не говорят така — каза бащата. — А ти нали искаш да станеш възпитан човек?

— Не, татко, по-добре да стана такъв, какъвто си ти — отговори Дребосъчето.

Майката, Босе и Бетан се разсмяха.

Дребосъчето не разбра за какво се смеят, но реши, че се смеят на баща му, а това Дребосъчето не можеше да претърпи.

— Да, аз искам да бъда такъв, какъвто си ти, татко! Ти си толкова добър! — произнесе Дребосъчето, като гледаше баща си.

— Благодаря ти, мое момче — каза баща му.

— Значи наистина не искаш цветно зеле?

— Не, по-скоро ще умра, отколкото да ям зеле!

— Но то е много полезно — въздъхна майката.

— Навярно — каза Дребосъчето. — Отдавна съм забелязал: колкото едно ядене е по-безвкусно, толкова е по-полезно. Бих искал да зная защо всички тия витамини ги има само в това, което не е вкусно?…

— Витамините, разбира се, трябва да бъдат в шоколада и дъвката — забеляза духовито Босе.

— Това е най-умното от всичко, което си казвал напоследък — рече Дребосъчето.

След обяда Дребосъчето тръгна към стаята си. Той желаеше от все сърце Карлсон да долети по-скоро. След някой и друг ден Дребосъчето ще отпътува от града. Затова сега трябва да се срещат колкото се може по-често.

Навярно Карлсон почувства, че Дребосъчето го чака: едва-що беше подал носа си през прозорчето, и Карлсон пристигна.

— Сега ти нямаш температура, нали? — попита Дребосъчето.