— Щом двамата ме обичате, значи аз съм добра.

— Е, тогава ще се оженя за Гунила — въздъхна Дребосъчето. — Щом все пак ще трябва да се женя!

И Дребосъчето отново се замисли. Той мислеше за това, че навярно няма да му е много приятно да живее с Гунила, защото понякога с нея трудно се погаждаха. Пък изобщо на него повече му се искаше да живее заедно с майка си, баща си, Босе и Бетан, а не с някаква си там жена.

— Повече ми се иска да си имам куче, отколкото жена — каза Дребосъчето. — Мамо, ти не можеш ли да ми подариш едно кученце?

Майка му въздъхна. Ето на, Дребосъчето пак отвори дума за своето желано кученце! Но тоя разговор й беше почти толкова непоносим, колкото и разговорите за Карлсон, който живее на покрива.

— Знаеш ли какво, Дребосъче? — каза майката. — Време е вече да се обличаш, за да не закъснееш за училище.

— Да, ясно ми е — отговори Дребосъчето. — Щом спомена за кученце, ти веднага отваряш дума за училище.

Тоя ден на Дребосъчето му беше приятно да отиде на училище, защото имаше да обсъди много неща с Кристер и Гунила.

Вкъщи те се връщаха, както всякога, заедно. И това сега много радваше Дребосъчето, защото и Кристер, и Гунила вече познаваха Карлсон.

— Той е толкова весел, нали? Как мислиш, днес ще долети ли пак?

— Не зная — отговори Дребосъчето. — Той каза, че ще долети „горе-долу“ днес. А това значи — когато му хрумне.

— Надявам се да долети „горе-долу“ днес — каза Кристер. — Може ли да дойдем с Гунила при тебе?

— Разбира се — отговори Дребосъчето.

В това време се появи още едно същество, което също пожела да върви с тях: когато децата трябваше да пресекат улицата, при Дребосъчето дотича малък черен пудел. Той подуши крака на Дребосъчето и дружески джафна.

— Вижте какво славно кутренце! — извика радостно Дребосъчето. — То навярно се е уплашило от уличното движение и ме моли да го преведа на отсрещната страна.

Дребосъчето щеше да е щастлив, ако му паднеше да преведе кученцето през всички кръстовища в града. Изглежда, кученцето почувства това: то тичаше и подскачаше по улицата, като гледаше все да се притисне в краката на Дребосъчето.

— Колко е миличко! — каза Гунила. — Ела тука, малко кученце!

— Не, то иска да върви с мене — каза Дребосъчето и хвана кучето за нашийника. — То мене обикна.

— И мене обикна — каза Гунила.

Малкото кученце изглеждаше така, сякаш беше готово да обича всички хора по света, стига и те да го обичат. И Дребосъчето обикна това кученце. О, как го обикна! Той се наведе към кученцето и започна да го милва и да го гали, като тихичко подсвиркваше и цъкаше с уста. Всички тези нежни звуци трябваше да означават, че черният пудел е най-милото, най-прекрасното куче на света. Кученцето въртеше опашка и даваше по всевъзможни начини да се разбере, че и то мисли така. Радостно скачаше и лаеше, а когато децата кривнаха в своята улица, то припна след тях.

— Може да е бездомно — каза Дребосъчето. Това беше последната му надежда: той за нищо на света не искаше да се раздели с кученцето. — Може да си няма и стопанин?

— Е, да, навярно си няма — съгласи се Кристер.

— Ти да мълчиш! — прекъсна го раздразнено Дребосъчето. — Откъде знаеш?

Нима Кристер, който си имаше Йофа, можеше да разбере какво значи да нямаш куче, никакво кученце?

— Ела тука, мило кученце! — подвикна Дребосъчето, като все повече се убеждаваше, че кученцето е бездомно.

— Гледай да не тръгне по петите ти! — предупреди го Кристер.

— Нека. Та аз искам да тръгне с мене.

И кученцето тръгна след него. Така се озова пред входа на дома, в който живееше Дребосъчето. Дребосъчето взе кученцето на ръце и го понесе по стълбата. „Сега ще попитам мама мога ли да си го задържа.“ Но майка му не беше вкъщи. В бележката, която Дребосъчето намери на кухненската маса, се съобщаваше, че тя е в пералнята и че той може да я намери там, ако му дотрябва.

В това време кученцето се втурна като ракета в стаята на Дребосъчето. Децата хукнаха след него.

— Виждате ли, то иска да живее при мене! — завика Дребосъчето, обезумял от радост.

В същия миг през прозореца долетя Карлсон, който живееше на покрива.

— Здравейте! — извика той. — Да не сте боядисали кучето? Цялото е черно!

— Не виждаш ли, че това не е Йофа? — каза Дребосъчето. — Това е мое куче!

— Не, не е твое — възрази Кристер.

— Ти нямаш куче — потвърди Гунила.

— Пък аз имам горе хиляди кучета — каза Карлсон. — Най-добрият в целия свят кучевъд — това съм аз…

— Ами че аз не видях никакви кучета при тебе — прекъсна го Дребосъчето.

— Те просто не си бяха вкъщи. Всичките се бяха разлетели — обясни Карлсон. — Моите кучета са летящи.

Дребосъчето не слушаше Карлсон. Хилядите летящи кучета не значеха нищо за него в сравнение с това малко мило кученце.

— Не, не вярвам да си има стопанин — каза отново Дребосъчето.

Гунила се наведе над кучето.

— Всеки случай върху нашийника му е написано Алберг — рече тя.

— Ясно, това е фамилното име на неговия стопанин — подхвана Кристер.

— Може би тоя Алберг е вече умрял! — възрази Дребосъчето и помисли, че дори и да съществува тоя Алберг, той навярно не обича кученцето. И изведнъж му хрумна прекрасна мисъл. — Може пък кученцето да се казва Алберг? — попита той, като погледна с умоляващ поглед Кристер и Гунила.

Но те тъй се разсмяха, та чак обидно да ти стане.

— Аз имам няколко кучета, които се обаждат на името Алберг — каза Карлсон. — Здравей, Алберг! Кученцето подскочи към Карлсон и весело залая.

— Ето, виждате ли — извика Дребосъчето, — то си знае името… Алберг, Алберг, тука! Гунила хвана кученцето.

— Тука на нашийника е отбелязан телефонният номер — каза безжалостно тя.

— Разбира се, че кученцето си има личен телефон — обясни Карлсон. — Кажи му да позвъни на своята прислужница и да я предупреди, че ще се върне късно. Моите кученца винаги звънят по телефона, когато закъсняват.

Карлсон погали кученцето с дебеличката си ръка.

— Едно от моите кучета, което също така се казваше Алберг, закъсня преди няколко дена — продължи Карлсон. — То решило да позвъни вкъщи, за да ме предупреди, но сгрешило номера и попаднало на един стар майор в оставка, който живеел в Кунгсхолм. „Някое от кучетата на Карлсон ли е на телефона?“ — попитало то. Майорът се обидил и започнал да ругае:

„Магаре! Аз съм майор, а не куче!“ „Защо тогава се нахвърляте върху ми с лай?“ — попитало учтиво моето куче Алберг. Виждате ли колко умно е то?

Дребосъчето не слушаше какво говори Карлсон. Сега нищо друго не го интересуваше освен малкото кученце. И дори тогава, когато Карлсон каза, че не би било зле да се позабавлява, Дребосъчето не му обърна никакво внимание. Тогава Карлсон изду долната си устна и заяви:

— Не, няма да играя така! През всичкото време ти се занимаваш само с това кученце, а пък и аз искам да се занимавам с нещо.

Гунила и Кристер подкрепиха Карлсон.