О! Дребосъчето дори не можеше да си представи, че е възможно един само ден да му донесе толкова щастие. Помислете си само! Още тозчас ще узнаят, че си има кученце, и то най-прекрасното кученце в света!…

Но изведнъж Дребосъчето се обезпокои:

— Мамо, а ще мога ли да взема Бимбо при баба?

— Разбира се. Ти ще го занесеш в тая малка кошничка за пренасяне на кученца, която Босе донесе в стаята заедно с кученцето.

— О! — извика Дребосъчето. — О!

Позвъни се. Пристигнаха Гунила и Кристер. Дребосъчето се хвърли насреща им, като викаше силно:

— Подариха ми кученце! Имам си вече мое собствено кученце!

— Ой, какво е миличко! — извика Гунила, но изведнъж се сепна и произнесе тържествено: — Честит ти рожден ден! Ето ти подарък от Кристер и мене. — И тя поднесе на Дребосъчето торбичка с бонбони, а после клекна пред Бимбо и повтори: — Ой, колко е миличко!

На Дребосъчето беше много приятно да слуша това.

— Почти толкова мило, колкото Йофа — каза Кристер.

— Какво приказваш? То е много по-хубаво от Йофа и дори много по-хубаво от Алберг — каза Гунила.

— Да, то е по-хубаво от Алберг — съгласи се Кристер.

Дребосъчето си помисли, че и Гунила, и Кристер са му много добри другари, и ги покани да седнат на празнично наредената маса.

Точно в тая минута майката донесе чиния малки апетитни сандвичи с шунка и със сирене и голяма купа, пълна догоре с курабии. В средата на масата се виждаше празничната торта с осем запалени свещи. Майката взе голямата кана с какао и почна да налива в чашите.

— Няма ли да почакаме Карлсон? — попита предпазливо Дребосъчето.

Майка му поклати глава:

— Не, аз мисля, че не си струва да го чакаме. Уверена съм, че той няма да дойде сега. И изобщо нека му поставим кръст. Нали си имаш сега Бимбо?

Разбира се. Дребосъчето сега си има Бимбо, но все пак много му се искаше и Карлсон да дойде на неговия празник.

Гунила и Кристер седнаха на масата и майката на Дребосъчето почна да ги черпи със сандвичи. Дребосъчето сложи Бимбо в кошничката и също седна на масата.

Когато майката излезе и остави децата сами, Босе подаде носа си в стаята и извика:

— Да не изядете цялата торта! Да оставите за мене и Бетан!

— Добре, ще ви оставя по едно парче — отговори Дребосъчето. — Макар че, да си кажа правото, това е несправедливо. Вие толкова години сте яли торти, когато мене ме е нямало на тоя свят!…

— Само гледай да ни оставиш по-големички парчета! — извика Босе, като затвори вратата.

В тоя миг отвън се чу познатото бръмчене на мотор и през прозореца в стаята долетя Карлсон.

— Вие сте вече на трапезата? — извика той. — Изглежда, сте изяли всичко?

Дребосъчето го успокои, като каза, че масата е отрупана с ядене.

— Прекрасно! — каза Карлсон.

— А няма ли да честитиш на Дребосъчето рождения му ден? — попита го Гунила.

— Да-да, разбира се, честитя му! — отговори Карлсон. — Къде е моето място?

Майката на Дребосъчето не беше сложила четвърта чашка. Когато Карлсон забеляза това, той изду долната си устна и веднага се разсърди:

— Не, така не може! Това е несправедливо! Защо не са ми поставили чашка?

Дребосъчето му даде своята, а после тихичко се промъкна в кухнята и си донесе оттам друга чашка.

— Карлсон — каза Дребосъчето, като се върна в стаята, — подариха ми кученце. Казва се Бимбо. Ето го. — И Дребосъчето показа кученцето, което спеше в кошничката.

— Това е отличен подарък — каза Карлсон. — Подай ми, моля ти се, ето тоя сандвич, и оня, и другия… Да! — извика изведнъж Карлсон. — Без малко щях да забравя! Донесох ти подарък. Най-хубавия подарък на света… — Карлсон извади от джоба на панталоните си една свирка и я подаде на Дребосъчето. — Сега можеш да свириш на своя Бимбо. Аз свиря винаги на своите кучета. Макар моите кучета да се казват Алберговци и да умеят да летят…

— Че как така, всичките ли се казват Алберговци?

— учуди се Кристер.

— Да, всичките — и хилядата! — отговори Карлсон.

— Сега какво, да не чакаме повече, аз мисля да пристъпваме вече към тортата.

— Благодаря, мили, мили Карлсон, за свирката. Толкова приятно ще ми бъде да свиря на моя Бимбо!

— Не забравяй — каза Карлсон, — че аз често ще ти взимам свирката.. Твърде, твърде често. — И изведнъж попита разтревожено: — Получи ли някакви бонбони?

— Разбира се — отвърна Дребосъчето. — От Гунила и Кристер.

— Всичките тия бонбони ще отидат за благотворителни цели — каза Карлсон и пъхна пликчето в джоба си. После отново запоглъща един след друг сандвичите.

Гунила, Кристер и Дребосъчето също ядяха бързо, защото се бояха, че няма да им остане нищо. Но за щастие майката на Дребосъчето беше приготвила много сандвичи.

През това време майката и бащата на Дребосъчето, Босе и Бетан седяха в трапезарията.

— Обърнете внимание колко тихо седят децата — каза майката. — Аз съм просто щастлива, че Дребосъчето получи най-после кученце. Разбира се, с него ще си имаме големи разправии, но какво да се прави!

— Да, сега вярвам да забрави вече своите глупави измислици за Карлсон, който живее на покрива — каза бащата.

В тоя миг от стаята на Дребосъчето долетя смях и детски брътвеж. Тогава майката предложи:

— Хайде да отидем при тях и да им се порадваме. Толкова са мили тези деца.

— Хайде, хайде да отидем! — подхвана Бетан. И всички те: майката, бащата, Босе и Бетан — се отправиха да погледат как Дребосъчето празнува своя рожден ден.

Бащата отвори вратата. Но първа извика майката, защото тя първа видя малкото дебеличко човече, което седеше на масата до Дребосъчето.

Това малко дебело човече беше чак до ушите изцапано с маслен крем.

— Ще припадна… — каза майката.

Бащата, Босе и Бетан мълчаха и гледаха с изблещени очи.

— Виждаш ли, мамо, Карлсон все пак ми дойде на гости. Ех, какъв чудесен рожден ден излезе!

Малкото дебело човече изтри с пръсти масления крем от устните си и така енергично замаха със своята дебела ръчичка към майката, бащата, Босе и Бетан, че по всички страни се разлетя маслен крем.

— Здравейте! — извика той. — Досега вие нямахте честта да ме познавате. Аз се казвам Карлсон, който живее на покрива… Хей, Гунила, Гунила, ти твърде много си препълняш чинията! И аз искам торта.

И той хвана ръката на Гунила, която беше вече взела парче торта, и я накара да го сложи обратно.

— Никъде не съм виждал такова лакомо девойче — каза Карлсон и сложи в своята чиния голямо парче торта. — Най-добрият в света изтребител на торти — това е Карлсон, който живее на покрива — добави той и се усмихна радостно.

— Хайде да се махнем оттука — пошепна майката.

— Да, може. Идете си. Така ще бъде по-добре. Иначе при вас се стеснявам — заяви Карлсон.

— Обещай ми едно нещо — каза бащата, като се обърна към майката, когато излизаха от стаята на Дребосъчето. — Обещайте ми всички — и ти, Босе, и ти, Бетан. Обещайте ми никога никому да не разказвате за това, което сега видяхме.

— Защо? — попита Босе.

— Защото никой няма да ни повярва, ще ни разпитва, докато сме живи!…

Бащата, майката, Босе и Бетан си обещаха, че няма да разкажат нито на едно живо същество за чудноватия другар, който си бе намерил Дребосъчето.