повярва, че ще стане чудо — ще му подарят кученце. Но тозчас разбра, че това е невъзможно, и дори се разсърди на себе си, дето така глупаво се е размечтал. Нали твърдо беше решил да не мисли днес за куче и да се радва на всичко останало.

И Дребосъчето наистина се радваше на всичко. Веднага след обяда майка му почна да нарежда масата в неговата стая. Сложи голям букет цветя във вазата и донесе най-красивите розови чашки — за трима души.

— Мамо — каза Дребосъчето, — нужни са четири чашки.

— Защо? — попита учудена майка му. Дребосъчето се обърка. Тъкмо сега беше моментът да признае, че е поканил за рождения си ден Карлсон, макар че майка му ще бъде недоволна от това.

— Карлсон, който живее на покрива, ще дойде също така при мене — каза Дребосъчето и погледна смело майка си в очите.

— О! — въздъхна майка му. — О! Че какво, нека дойде! Нали днес е рожденият ти ден!

Тя погали по светлите коси Дребосъчето.

— Ти все още си оставаш с детските си фантазии. Не е за вярване, че си навършил осем години. На колко години си, Дребосъче?

— Аз съм мъж в разцвета на силите си — отговори важно Дребосъчето, точно като Карлсон.

Бавно минаваше тоя ден. Вече отдавна настана това „през деня“, за което спомена бащата на Дребосъчето, но никой не донесе никакви нови подаръци.

В края на краищата Дребосъчето получи още един подарък.

Босе и Бетан, които не бяха разпуснати за лятната ваканция, се върнаха от училище и веднага се заключиха в Босевата стая.

Не пуснаха Дребосъчето вътре. Той стоеше в коридора и слушаше как отвъд заключената врата се чуваше хихикането на сестрата и шумолене на хартия. Дребосъчето едва не се пръсна от любопитство.

След известно време те излязоха и Бетан, смеейки се, подаде на Дребосъчето един пакет. Той се зарадва много и искаше веднага да го разопакова, но Босе му каза:

— Не, по-напред прочети стиховете, които са залепени тука.

Стиховете бяха написани с едри печатни букви, за да може Дребосъчето сам да ги прочете.

И той прочете:

Дребосъчето мълчеше. Той сякаш се вкамени.

— А сега развържи пакета — каза Босе. Но Дребосъчето захвърли пакета в ъгъла на стаята и сълзи като град рукнаха по бузите му.

— Какво ти е, Дребосъче, какво ти е? — попита изплашено Бетан.

— Недей плака, не плачи, Дребосъче! — повтаряше смутен Босе; личеше, че е много натъжен. Бетан прегърна Дребосъчето:

— Прости ни! Искахме само да се пошегуваме. Разбираш ли?

Дребосъчето се изтръгна рязко от ръцете на Бетан. Лицето му беше мокро от сълзи.

— Вие знаехте — говореше той, като хълцаше, — вие знаехте, че аз си мечтаех за живо кученце! Нямаше защо да ме дразните…

Дребосъчето избяга в своята стая и се тръшна на кревата. Босе и Бетан се втурнаха след него. Но Дребосъчето не им обръщаше никакво внимание — целият се тресеше от плач.

Сега рожденият ден беше помрачен. Дребосъчето беше решил да бъде целия ден весел дори да не му подаряха кученце. Но да получи подарък плюшено куче — това беше вече прекалено! Щом си спомняше за това, неговият плач се превръщаше в истинско ридание и той все по-дълбоко завираше главата си във възглавницата.

Майката, Босе и Бетан стояха около кревата. На всички им беше много тъжно.

— Аз ей сега ще позвъня на татко ви и ще го помоля да си дойде по-рано от работа — каза майката.

Дребосъчето плачеше… Какво от това, че баща му ще си дойде. Сега всичко изглеждаше на Дребосъчето безнадеждно тъжно. Рожденият ден беше помрачен и нищо вече не можеше да помогне.

Дребосъчето слушаше как майка му отиде да се обади по телефона, но продължаваше да плаче. Чу, че баща му се върна вкъщи, но пак продължаваше да плаче. Не, никога вече Дребосъчето няма да бъде весел… Най-добре ще е още сега да умре и нека тогава Босе и Бетан си вземат плюшеното куче, за да помнят вечно колко са били жестоки към своя малък брат на рождения му ден, когато е бил още жив…

Изведнъж Дребосъчето забеляза, че всички — и майка му, и татко му, и Босе, и Бетан — стояха около леглото му, но той още по-дълбоко зарови главата си във възглавницата.

— Слушай, Дребосъче, там на входната врата някой те чака… — каза бащата. Дребосъчето не отговори. Татко му го бутна за рамото.

— Не чуваш ли, че при входа те чака един приятел?

— Навярно Гунила и Кристер — измънка Дребосъчето.

— Не, тоя, който те чака, се казва Бимбо — каза майката.

— Не познавам никакъв Бимбо! — промърмори Дребосъчето.

— Възможно е — рече майка му. — Но той много иска да се запознае с тебе.

Тъкмо в тази минута в антрето се чу тихо джафкане.

Дребосъчето напрегна всичките си мускули, като упорстваше да се вдигне от възглавницата. Не, крайно време е да се отучи от всякакви фантазии…

Но ето че от антрето отново се раздаде джафкане. С рязко движение Дребосъчето седна на леглото.

— Това кученце ли е? Живо кученце? — попита той.

— Да — каза баща му. — Това е кученце. Твое кученце.

Босе се втурна в антрето и след миг влетя в стаята на Дребосъчето — о, навярно на Дребосъчето му се присънва, — Босе държеше в ръцете си малко кученце с къс косъм, от породата на дакелите.

— Нали това живо кученце е мое? — прошепна Дребосъчето.

Сълзи премрежваха очите му, когато протегна ръце към Бимбо. Изглежда, че се боеше да не би изведнъж кученцето да се превърне в дим и да изчезне.

Но Бимбо не изчезна. Дребосъчето държеше Бимбо на ръце, а той лижеше бузите му, гръмко джафкаше и душеше ушите му. Бимбо беше наистина жив.

— Е, сега щастлив ли си, Дребосъче? — попита бащата.

Дребосъчето само въздъхна. Как можеше баща му да пита за това! Дребосъчето беше толкова щастлив че нещо му премаля отвътре. А може би винаги така става, когато си щастлив.

— Това плюшено куче ще бъде играчка за Бимбо. — Разбираш ли Дребосъче? Ние не искахме да те дразним… така ужасно — каза Бетан.

Дребосъчето прости за всичко. Пък и той почти не слушаше какво му говорят, защото си приказваше с Бимбо:

— Бимбо, миличък Бимбо, ти си мое кученце.

После Дребосъчето каза:

— Аз мисля, че моят Бимбо е много по-мил от Алберг, защото кучетата от породата на дакелите са безспорно най-хубавите кучета на света.

Тогава Дребосъчето си спомни, че Гунила и Кристер трябва да пристигнат всяка минута…