— Въпросът не е в това, че си неподходяща — каза той. — Просто имам високи критерии.

„Научили са ме да очаквам прекалено много от останалите — помисли си той. — Да очаквам, че те ще са толкова почтени и решителни, колкото съм и аз, а няма да са немарливи и да се ръководят от емоциите си, неспособни на самоконтрол.

Но пък тя е художник. Или поне за такава се води. Бохем. Този начин на живот й е по-близък. Артистичният начин на живот на творците без талант.“

Той се зае да си приготви следващата напитка, този път бърбън със сода, без лед. Приготви я направо в бутилката, игнорирайки чашите.

— Когато си правиш напитката по този начин — каза Емили, — знам, че си ядосан и ще започне скандал. Мразя това.

— Тогава се махни оттук — каза той.

— Да те вземат дяволите! — извика Емили. — Не искам да се махам оттук! Не можеш ли просто — тя направи безпомощен жест — да бъдеш малко по-мил и по-великодушен? Да се научиш да не обръщаш внимание на… — Гласът й заглъхна и тя добави едва чуто: — …Моите слабости?

— Но аз не мога да не ги забелязвам, колкото и да ми се иска — отвърна той. — Мислиш ли, че искам да живея с човек, който не довежда нито едно от започнатите неща до края? Например, когато… О, по дяволите!

Каква беше ползата от този разговор? Емили така или иначе нямаше да се промени, тя беше чисто и просто неудачница. Нейната представа за добре прекаран ден се свеждаше до излежаване, размотаване, занимания с маслени бои, напомнящи по цвят екскременти, или ровене по цели часове в голямо парче мазна сива глина. А междувременно…

Времето им изтичаше. И целият свят, включително и служителите на мистър Бълеро, особено неговите модни консултанти, израстваха и се развиваха, достигайки разцвета на възможностите си. „Никога няма да стана моден консултант в Ню Йорк — помисли си той. — Винаги ще си остана забутан тук, в Детройт, където не се случва нищо, абсолютно нищо ново.

Ако можех да заема длъжността моден консултант в Ню Йорк… Животът ми щеше да придобие някакъв смисъл. Щях да бъда щастлив, защото щях да се занимавам с работа, при която да използвам напълно способностите си. Какво друго бих могъл да желая, по дяволите? Нищо, това е всичко, което искам.“

— Излизам — каза той на Емили, остави чашата, отиде до шкафа и си взе палтото.

— Ще се върнеш ли преди да си легна? — Тя го изпрати с тъжен вид до вратата на апартамента им в кооперация 11139584 — смятано според отдалечеността от центъра на Ню Йорк — където те живееха вече две години.

— Ще видим — каза той и отвори вратата.

Пред апартамента стоеше някаква фигура — висок белокос мъж с издадени напред стоманени зъби, неподвижни очи без зеници и блещукаща изкуствена ръка, подаваща се от десния ръкав на дрехата му.

— Здрасти, Майерсън — кажа мъжът и се усмихна. Стоманените му зъби проблеснаха.

— Това е Палмър Елдрич — каза Барни на Емили. — Виждала си снимките му в домашните вестници. Онзи изключително известен едър индустриалец.

Естествено, веднага бе разпознал Елдрич.

— Искахте да ме видите, така ли? — попита неуверено Барни. Всичко беше много странно, сякаш вече се беше случвало, но по друг начин.

— Може ли да поговоря за малко със съпруга ви? — обърна се Елдрич към Емили с необичайно мек глас. Той направи жест с ръка и Барни излезе от апартамента. Вратата изщрака зад гърба му — Емили послушно я беше затворила. Сега Елдрич имаше мрачен вид. Когато заговори, вече не се усмихваше, нито пък тонът му беше мек:

— Майерсън, вие не използвате времето си рационално. Не правите нищо, само повтаряте миналото. Каква е ползата, че ви продавам Чю-Зет? Вие сте извратен. Никога не съм виждал подобно нещо. Давам ви още десет минути, а после ще ви върна обратно в „Чикън Покс Проспектс“, където ви е мястото. Така че е най-добре да решите страшно бързо какво искате, ако изобщо разбирате нещо.

— Какво, по дяволите, е Чю-Зет? — попита Барни.

Палмър Елдрич вдигна изкуствената си ръка и го бутна със страшна сила. Барни залитна.

— Хей — извика слабо той, опитвайки се да се противопостави на чудовищния натиск. — Какво…

Изведнъж усети, че лежи по гръб. Главата го болеше и кънтеше. Той с усилие отвори очи и се опита да фокусира погледа си върху околната обстановка. Постепенно дойде на себе си и установи, че е облечен с пижама, но не неговата — никога по-рано не я беше виждал. Дали не беше в нечие чуждо жилище, облечен в чужди дрехи? На някой друг човек?

Изпаднал в паника, той огледа леглото и завивките. До него…

Видя непозната девойка, която спеше и дишаше леко през устата си — имаше разрошена и бяла като памук коса и голи, гладки рамене.

— Закъснявам — каза той с дрезгав, почти неузнаваем глас.

— Не, не закъсняваш — промърмори момичето, без да отваря очи. — Отпусни се. Можем да стигнем оттук до работата за… — Тя се прозина и отвори очи. — Петнайсет минути.

Усмихна се на Барни. Неговото безпокойство я развесели.

— Винаги казваш това, всяка сутрин. Отиди да направиш кафе. Пие ми се кафе.

— Разбира се — каза той и се измъкна изпод завивките.

— Мистър Заек — каза момичето подигравателно. — Толкова си изплашен. Притесняваш се за мен, за работата си… и винаги бързаш за някъде.

— Господи — каза той. — Аз се отказах от всичко.

— От всичко?

— От Емили. — Той погледна към момичето, Рони еди коя си, и към спалнята й. — И сега нямам нищо.

— Ами чудесно — подхвърли тя саркастично. — Може би сега ще ти кажа нещо приятно и ще се почувстваш по-добре.

— И аз направих това именно сега, а не преди години — продължи Барни. — Точно преди Палмър Елдрич да дойде.

— Как би могъл Палмър Елдрич „да дойде“? Той е на легло в болница някъде около Юпитер или Сатурн. ООН го изпрати там веднага щом го извадиха от останките на разбития кораб.

Говореше надменно, но в гласа й се усещаше любопитство.

— Палмър Елдрич току-що беше при мен — каза Барни упорито.

„Трябва да се върна при Емили“ — помисли си той. Изправи се, събра дрехите си и препъвайки се, отиде в банята. Затвори вратата след себе си и бързо се обръсна и се облече. После излезе от банята и каза на момичето, което все още беше в леглото:

— Трябва да тръгвам. Не ми се сърди, длъжен съм да го направя.

Излезе без да закусва и се спусна до приземния етаж, излезе от сградата, застана под термозащитния навес и започна да се оглежда за такси.

Таксито — красив, блестящ нов модел — го закара почти мигновено до кооперацията на Емили. Той плати машинално, влезе бързо вътре и след няколко секунди вече се качваше нагоре. Струваше му се, че времето е спряло, всичко е застинало и го очаква, а той е единственият движещ се обект в един свят на неподвижни предмети.

Стигна до вратата на Емили и натисна звънеца.

Вратата се отвори и се появи някакъв мъж.

— Да?

Човекът беше тъмнокос, сравнително добре изглеждащ, с гъсти вежди и старателно сресана, леко къдрава коса. В ръцете си държеше сутрешния вестник. Зад гърба му се виждаше маса с чиниите от закуската.

— Вие сте… Ричард Хнат — каза Барни.

— Да. — Озадачен, Хнат го оглеждаше внимателно. — Познаваме ли се?

Появи се и Емили. Беше облечена със сив пуловер и зацапани дънки.