Барни Майерсън се събуди с необичайно силно главоболие и установи, че се намира в спалнята на непозната къща. До него, покрито чак до голите си, гладки рамене, спеше непознато момиче. Тя дишаше леко през устата, косите й бяха разрошени и бели като памук.

„Обзалагам се, че вече съм закъснял за работа“ — помисли си той, измъкна се от леглото и се изправи несигурно, без да отваря очи, потискайки гаденето. Знаеше само, че се намира на около седем часа път с кола от офиса си, може би дори не беше в Съединените щати. Обаче беше на Земята — гравитацията, която го караше да се олюлява, беше онази, с която бе свикнал.

А до дивана в съседната стая стоеше добре познатото му куфарче с неговия психиатър, доктор Смайл.

Както си беше бос, той отиде във всекидневната и седна до куфарчето. Отвори го, натисна бутоните и включи доктор Смайл. Датчиците се задействаха и от апарата се дочу равномерно бучене.

— Къде се намирам? — попита го Барни. — И на какво разстояние съм от Ню Йорк?

Това беше главният въпрос. Той вдигна поглед и видя часовника на стената на кухнята — показваше седем и половина сутринта. Не беше чак толкова късно.

Апаратът, който беше преносим терминал на доктор Смайл, свързан чрез микрореле с компютъра, разположен в сутерена на реномираната кооперация1 33 в Ню Йорк, където живееше Барни, се обади с тънко гласче:

— А, мистър Байерсън…

— Майерсън — поправи го Барни, приглаждайки косата си с треперещи пръсти. — Какво си спомняш за снощи?

Видя, че на масата в кухнята има полупразни бутилки от бърбън и газирана вода, а също така лимони и форми за лед. Изпита дълбоко отвращение.

— Кое е това момиче? — попита той.

— Момичето в леглото е мис Рондинела Фюгейт — отвърна доктор Смайл. — Или Рони, както ви помоли да я наричате.

Звучеше смътно познато и което беше странно, по някакъв начин свързано с работата му.

— Чуй ме… — каза той на куфарчето, но в този момент момичето се размърда в леглото. Той веднага затвори доктор Смайл и се изправи, изпитвайки срам и неловкост от факта, че е само по бельо.

— Стана ли вече? — попита девойката със сънен глас. Тя се надигна, седна в леглото и го погледна. Той реши, че е красива, с големи, прекрасни очи. — Колко е часът? И сложи ли кафе?

Барни отиде в кухнята, пусна печката и сложи да се грее водата за кафето. През това време чу затварянето на врата — тя беше влязла в банята. Малко по-късно долови и шум от течаща вода — явно Рони взимаше душ.

Върна се в гостната и включи отново доктор Смайл.

— Какво общо има тя с „П. П. Макети“? — попита го.

— Мис Фюгейт е вашата нова асистентка. Тя пристигна вчера от Народен Китай, където е работила като моден консултант на „П. П. Макети“ за региона. Въпреки че е талантлива, мис Фюгейт не притежава достатъчно опит и мистър Бълеро реши, че известен период като ваша асистентка, бих казал даже „на ваше разположение“, но това може да се изтълкува погрешно, тъй като…

— Страхотно — каза Барни. Той влезе в спалнята, намери дрехите си — както бе очаквал, бяха нахвърляни на купчина върху пода — и започна внимателно да се облича. Все още се чувстваше ужасно и потискаше с усилие гаденето си.

— Точно така — каза той на доктор Смайл, когато се върна във всекидневната, закопчавайки ризата си. — Спомних си справката за мис Фюгейт, която прочетох в петък. Способностите й са неустойчиви. Например грешният избор на детайла картина-прозорец от Гражданската война в САЩ… Можеш ли да си представиш, смятала е, че ще има голям успех в Народен Китай.

Той се разсмя.

Вратата на банята се отвори с изщракване. Барни зърна розовото здраво и чисто тяло на Рони, която се подсушаваше с кърпа.

— Викаше ли ме, скъпи?

— Не — отвърна той. — Говорех с доктора си.

— Всеки допуска грешки — каза доктор Смайл, донякъде неуверено.

— Как се случи така, че аз и тя… — Той махна с ръка към спалнята. — Толкова бързо?

— Химия — отвърна доктор Смайл.

— Ще уточниш ли?

— Е, и двамата сте ясновидци. Предвидили сте, че в края на краищата ще си паснете, почувствали сте се възбудени. Така че и двамата решихте — след няколко питиета, — че не си струва да чакате. Животът е кратък, а умението…

Куфарчето млъкна, защото Рони Фюгейт излезе гола от банята и тръгна с меки стъпки, а Барни отново се върна в спалнята. Той забеляза, че тялото й е слабо и стройно, с наистина великолепна осанка и малки, щръкнали напред гърди и зърна, не по-големи от две розови грахчета. „Или по-скоро розови бисерчета“ — поправи се той.

— Снощи исках да те попитам — каза Рони Фюгейт — защо се консултираш с психиатър? И, Боже мой, навсякъде го носиш със себе си! Веднага щом седна, го включи и го държа така чак докато…

Тя вдигна вежди и го погледна въпросително.

— Но тогава все пак го изключих — отбеляза Барни.

— Мислиш ли, че съм красива? — Тя се изправи на пръсти, изпъна ръце нагоре и за негово учудване започна да прави серия от упражнения, подскачайки с люлеещи се гърди.

— Разбира се — промълви той слисано.

— Щях да тежа цял тон — изрече тя задъхано, — ако не правех упражненията на Военновъздушните сили на ООН всяка сутрин. Ще отидеш ли да ми сипеш кафе, скъпи?

— Наистина ли си новата ми асистентка в „П. П. Макети“? — попита Барни.

— Да, разбира се. Искаш да кажеш, че не си спомняш? Но аз предполагам, че си като много от наистина първокласните ясновидци — виждаш бъдещето толкова добре, че имаш само мъгляв спомен за миналото. Какво точно си спомняш от изминалата нощ?

Тя прекъсна упражненията си, дишайки тежко.

— О — изрече той неопределено. — Предполагам, че всичко.

— Чуй ме. Единствената причина, поради която носиш психиатър навсякъде със себе си, може да бъде, че си получил повиквателна. Вярно ли е?

След кратка пауза той кимна. Това си го спомняше. Стандартният продълговат синьо-зелен плик, който беше пристигнал преди седмица. Следващата сряда щеше да се яви на психиатричен преглед във военната болница на ООН в Бронкс.

— Помага ли? Прави ли те… — Тя махна към куфарчето. — Прави ли те достатъчно болен?

Барни се обърна към преносимия терминал на доктор Смайл и попита:

— Правиш ли ме?