пристъпи в антрето, усещайки хладния полъх от задействалия се генератор на гърба му.

— О! — обади се Емили, когато вече затваряше вратата. Сега тя вдигна глава и отметна дългата си кестенява коса от очите си. — Видеофонирай ми веднага щом излезеш от офиса на Барни, веднага щом узнаеш резултата.

— Добре — отвърна той и затвори вратата след себе си.

Когато слезе долу, в банката на кооперацията, отключи сейфа им и го отнесе в специалната стая. Там извади кутията, съдържаща колекцията от керамични изделия, която щеше да покаже на Майерсън.

Скоро вече беше в термоизолирания влак, по пътя към центъра на Ню Йорк и седалището на „П. П. Макети“ — огромната бяла сграда от синтетичен цимент, откъдето водеха началото си Пърки Пат5 и целият й миниатюрен свят. „Куклата — помисли си той, — която подчини човека, докато в същото време човекът подчиняваше планетите от Слънчевата система. Пърки Пат, фикс-идеята на колонистите. Каква характеристика на колониалния живот… Какво друго може да се каже за онези нещастници, които, подчинявайки се на Закона за наборната служба на ООН, биват прогонени от Земята и успеят да оцелеят, след като са принудени да започнат нов живот на Марс, Венера, Ганимед или където и да е от местата, на които бюрократите от ООН решат да ги изпратят…

А ние си мислим, че тук е зле…“

Човекът на съседната седалка — мъж на средна възраст със сив енергиен шлем, риза без ръкави и модните в момента сред бизнесмените яркочервени шорти, отбеляза:

— Ще бъде още един горещ ден.

— Да.

— Какво носите в този голям кашон? Храна в помощ на някоя землянка на марсиански колонисти?

— Керамика — отвърна Хнат.

— Обзалагам се, че я изпичате, като просто я изнасяте навън по пладне. — Бизнесменът се изкикоти, после вдигна сутрешния си вестник, отворен на заглавната страница. — Пишат, че кораб, пристигнал извън Слънчевата система, се е разбил при кацането си на Плутон. Изпратили са екип да го издири. Мислите ли, че е кораб на онези неща? Не мога да понасям всичките тези твари от другите звездни системи.

— По-вероятно е да е някой от нашите кораби, който се връща — отговори Хнат.

— Виждали ли сте някога тварите от Проксима?

— Само на снимки.

— Отвратителни са — каза бизнесменът. — Ако открият този разбит кораб на Плутон и се окаже, че са проксимианците, надявам се да ги изпепелят с лазерите. В края на краищата има закон, който им забранява да идват в нашата Слънчева система.

— Така е.

— Може ли да видя керамиката ви? Аз се занимавам с вратовръзки. Уернеровите живи вратовръзки, имитации на ръчно изработените, в пялата гама цветове на Титан… Нося една от тях, виждате ли? Цветовете всъщност се създават от примитивна форма на живот, която ние внасяме и отглеждаме тук, на Тера. Начинът, по който ги караме да се размножават, е наша търговска тайна, знаете — като формулата на кока-кола.

— По сходна причина не мога да ви покажа тези керамични изделия, колкото и да ми се иска. Те са нови. Нося ги на прогнозиращите модата ясновидци в „П. П. Макети“. За да могат, ако ги харесат, да ги миниатюризират за Пърки Пат-макетите, и тогава сме в играта. Ще е необходимо само да се подхвърли информацията на онзи радиоводещ — как му беше името? — в марсианската орбита. И така нататък.

— Уернеровите ръчно изработени вратовръзки са част от Пърки Пат-макетите — уведоми го мъжът. — Приятелят на Пърки Пат, Уолт, има почти всички модели. — Той се усмихна радостно. — Когато „П. П. Макети“ решиха да миниатюризират нашите вратовръзки…

— С Барни Майерсън ли разговаряхте?

— Аз не съм разговарял с него. Беше местният ни мениджър по продажбите. Говори се, че с Майерсън трудно се излиза на глава. Изглежда действа импулсивно и щом вземе някакво решение, е непреклонен.

— Никога ли не е допускал грешки? Отказани детайли, които после са станали модни?

— Сигурно е допускал. Може и да е ясновидец, но все пак е човек. Ще ви кажа нещо, което може да ви помогне. Той е много подозрителен към жените. Бракът му се е разпаднал преди няколко години и все още не му е минало. Разбирате ли, жена му е забременяла два пъти и бордът на директорите на неговата кооперация, мисля че 33, се събрал и гласувал да изгонят и двамата, защото нарушили кодекса на сградата. Е, вие знаете коя е 33 и колко е трудно да се попадне в сграда с толкова нисък номер. Така че вместо да се откаже от апартамента си, той избрал да се разведе с жена си и я пуснал да си отиде заедно с детето им. А после очевидно разбрал, че е направил грешка и се озлобил. Разбира се, обвинявал се, че е допуснал подобна грешка. Макар че е естествено човек да я допусне — помислете си само какво ли не бихме направили аз и вие, за да получим апартамент в 33 или 34? Той никога не се оженил отново — може би е неохристиянин. Във всеки случай, когато опитате да му продадете керамичните изделия, бъдете много внимателен по въпросите, засягащи жените. Не му казвайте: „Това ще се хареса на дамите“ или нещо подобно. Повечето от продадените детайли са купени…

— Благодаря за съвета — прекъсна го Хнат, стана и понесе кашона с керамични изделия по пътеката между седалките към изхода. Въздъхна. Ситуацията беше трудна, може би дори безнадеждна. Той не можеше да се бори с обстоятелствата, възникнали много преди да започне връзката му с Емили и нейните керамични съдове. Беше безсилен.

За щастие успя да хване такси и, докато то го носеше през натовареното движение на деловата част на града, прочете утринния си домашен вестник, като обърна особено внимание на водещата статия за кораба, за който се предполагаше, че се е върнал от Проксима, само за да се разбие в замръзналата пустош на Плутон — какво омаловажаване на случилото се! Вече се изказваха предположения, че това може да е добре познатият междупланетен индустриалец Палмър Елдрич, който беше отишъл в системата на Проксима преди десетилетие по покана на Съвета на проксимианските хуманоиди. Те искаха той да модернизира автоматичните им фабрики по терански образец. Оттогава не се бе чуло нищо за Палмър Елдрич. Досега.

„Може би ще е по-добре за Тера, ако това не е завърналият се Елдрич“ — реши Хнат. Палмър Елдрич беше прекалено енергичен и необуздан професионалист-единак. Той бе направил чудеса по внедряването на автоматичните фабрики на колониалните планети, но както винаги бе отишъл прекалено далече, имаше твърде много провалени планове. На най-необичайни места имаше купища потребителски стоки — дори там, където нямаше колонисти, които да ги използват. Подложени на безмилостните местни климатични условия, те малко по малко се разрушаваха, превръщайки се в планини от отломки. Особено зле им влияеха снежните бури — колкото и трудно да бе на някои хора да повярват, че все още някъде съществуват такива неща, студени места имаше. И то страшно студени.

— Пристигнахме, ваше благородство — уведоми го автоматичното такси, спирайки пред голямото здание, чиято основна част се намираше под земята. Сградата на „П. П. Макети“. Виждаше се как служителите ловко влизат в нея през множество термоизолирани тунели.

Хнат плати таксито, изскочи от него и претича през откритото пространство до най-близкия тунел, стиснал кашона с двете си ръце. Слънчевите лъчи го докоснаха за миг и той усети — или си въобрази, че усеща — как пращи от жегата. „Опечен като жаба, с абсолютно пресушени жизнени течности“ — помисли си той, когато достигна благополучно до тунела.

Скоро беше под земята и секретарката го съпроводи до кабинета на Майерсън. Мрачните и хладни стаи го приканваха да си почине, но нямаше как. Той стисна кашона с образците още по-здраво и, въпреки че не беше неохристиянин, се помоли шепнешком.

— Мистър Майерсън — обяви секретарката, по-висока от Хнат и впечатляваща с роклята си с голямо деколте и с елегантните си обувки. — Мистър Хнат е тук.

После кимна към седналия на бюрото си мъж и каза на Хнат:

— Това е мистър Майерсън, мистър Хнат.

Зад Майерсън стоеше жена с бледозелен пуловер и абсолютно бяла коса. Косата й бе прекалено дълга, а пуловерът — прекалено изпънат.