— Боже мой, това е Барни — възкликна тя. — Бившият ми мъж. Влизай!

Тя отвори широко вратата и Барни влезе. Емили явно се радваше да го види.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Хнат с равнодушен тон. Понечи да протегне ръка, но се отказа. — Кафе?

— Благодаря — отвърна Барни и седна на един от столовете, пред който нямаше прибори. — Слушай — каза той на Емили. Не можеше да чака, трябваше да й го каже още сега, нищо, че Хнат присъстваше. — Сгреших, че се разведох с теб. Бих искал да се оженим пак и да живея както преди.

Емили се засмя доволно по начина, който му беше добре познат. Не отговори нищо, а излезе, за да му донесе чаша и чинийка. Барни се зачуди дали изобщо ще му отговори. Тъй като беше мързелива по природа, за нея беше по-лесно просто да се засмее. „Господи“ — помисли си той и впери поглед право пред себе си.

Хнат седна срещу него и каза:

— Ние сме женени. Нима мислите, че само живеем заедно?

Лицето му беше помрачняло, но изглежда все още запазваше самообладание.

— Бракът може да се разтрогне — отвърна Барни, обръщайки се не към Хнат, а към Емили. — Ще се омъжиш ли отново за мен?

Той се изправи и колебливо направи няколко крачки към нея. В този момент тя се обърна и му подаде спокойно чашата и чинийката.

— О, не — каза тя, продължавайки да се усмихва. Гледаше го със съчувствие. Разбираше как се чувства той, знаеше, че не действа импулсивно. Но отговорът си оставаше отрицателен и той знаеше, че винаги ще бъде така. И то не защото тя го беше решила, а защото за нея изобщо не съществуваше реалността, в която живееше той. „Някога я зачеркнах — помисли си Барни. — Зачеркнах я от живота си, прекрасно съзнавайки какво върша — и ето го резултатът. Виждам, че, както се казва, хлябът, хвърлен във водата, се връща обратно, за да ме задуши. Напоеният с вода хляб, който ще заседне в гърлото ми така, че няма да мога нито да го преглътна, нито да го изкарам. И точно това съм заслужил. Аз създадох тази ситуация.“

Той се върна при масата и седна вдървено. Докато тя му сипваше кафе, той гледаше в ръцете й. „Някога те бяха на моята жена — помисли си Барни. — И аз се отказах от тях. Стремеж към саморазрушение. Желаел съм собствената си смърт. Това е единственото възможно задоволително обяснение. Или просто съм бил страшно глупав? Не, глупостта не може да обясни нещо толкова чудовищно, напълно съзнателно…“

— Как вървят нещата при теб, Барни?

— О, просто чудесно, по дяволите!

Гласът му трепереше.

— Чух, че живееш с много симпатично червенокосо момиче — каза Емили. Тя седна на мястото си и продължи да закусва.

— Това е вече минало — отвърна Барни. — Забравено е.

— Тогава с коя? — попита Емили небрежно.

„Тя си бъбри с мен като че ли съм някой стар приятел или съсед от друг апартамент в кооперацията — помисли си той. — Това е лудост! Как може тя… как може… да ме чувства по такъв начин? Невъзможно е. Това е само поза, опитва се да скрие нещо дълбоко в нея.“

— Страхуваш се, че ако се свържеш отново с мен, аз… пак ще те отблъсна — каза той на глас. — Парен каша духа. Но аз няма да го направя. Никога не бих направил отново подобно нещо.

— Съжалявам, че се чувстваш толкова зле, Барни — каза тя със същия небрежен тон. — Консултира ли се с психоаналитик? Някой ми каза, че те е видял да носиш куфар с психиатър навсякъде със себе си.

— Доктор Смайл — каза той, като си спомни. Вероятно го беше оставил в апартамента на Рони Фюгейт. — Нуждая се от помощ — каза той на Емили. — Има ли някакъв начин…

Барни млъкна. „Може ли да се промени миналото? — запита се той. — Очевидно не. Причините и следствията действат само в една посока и всичко случило се е необратимо. Така че каквото било — било, мога спокойно да си тръгна оттук.“

Барни се изправи на крака.

— Трябва да съм откачил — каза той на Емили и Ричард Хнат. — Съжалявам, още не съм се събудил напълно — тази сутрин съм много дезориентиран. Започна от момента на събуждането ми.

— Защо не изпиете едно кафе? — предложи Хнат. — А може би и нещо по-силно?

Лицето му вече не беше мрачно. И той, както и Емили, беше спокоен и равнодушен.

— Не разбирам — изрече Барни. — Палмър Елдрич ми каза да дойда тук.

А дали наистина беше така? Да, имаше нещо такова, той беше сигурен.

— Това трябваше да ми помогне, така си мислех — каза Барни безпомощно.

Хнат и Емили се спогледаха.

— Елдрич е в болница — подзе Емили. — Някъде…

— Нещо не е наред — каза Барни. — Елдрич трябва да е изгубил контрол над ситуацията. По-добре да го намеря, той ще ми обясни всичко.

Усети, че го обзема остър пристъп на паника.

— Довиждане — успя да каже и тръгна към вратата, опитвайки се да се измъкне колкото се може по- бързо.

— Почакайте — каза Ричард Хнат зад гърба му. Барни се обърна. Емили продължаваше да седи на масата с лека, застинала усмивка върху лицето си, и да пие кафе. От другата страна на масата седеше Хнат, вперил поглед към Барни. Едната ръка на Хнат — тази, с която държеше вилицата — беше изкуствена, и когато той поднесе към устата си парче яйце, Барни видя огромни, издадени напред стоманени зъби. Освен това Хнат беше белокос, с хлътнали бузи и с мъртви очи, и изглеждаше много по-голям, отколкото преди малко. Сякаш изпълваше цялата стая с присъствието си. Но това все още беше Хнат.

„Не разбирам“ — помисли си Барни и се спря на прага, без да излиза, нито да се връща в апартамента. Правеше точно това, което Хнат беше предложил — чакаше. „Не прилича ли на Палмър Елдрич? — запита се той. — От снимките…“ Да, той имаше изкуствена ръка, стоманени зъби и Дженсънови очи, но не беше Елдрич.

— Няма да е честно, ако не ви кажа — започна да говори Хнат, — че Емили държи на вас много повече, отколкото си личи по думите й. Знам, защото тя ми го е казвала. Много пъти.

Той погледна към Емили.

— Ти си човек с много силно чувство за дълг. Смяташ, че си длъжна да потискаш чувствата, които изпитваш към Барни и го правиш постоянно. Но забрави за дълга си. Не можеш да градиш един брак на такава основа. В него трябва да има повече непринуденост. Дори и ако смяташ, че не е морално… — Той направи неясен жест с ръка… — Е, да го кажем така: да ме отблъснеш… Дори и в такъв случай трябва да се изправиш смело лице в лице с чувствата си и да не ги прикриваш със самопожертвователна фасада. Именно по този начин си постъпила с Барни — позволила си му да те напусне, защото си смятала, че е твой дълг да не пречиш на кариерата му. И сега се държиш по същия начин, и отново грешиш. Бъди честна към себе си.

И в този момент, съвсем неочаквано, той се усмихна на Барни и намигна с едното от мъртвите си очи, като със сигнална лампичка.

Сега това беше Палмър Елдрич. Изцяло.

Обаче Емили, изглежда, не забелязваше това. Усмивката й беше посърнала, изглеждаше смутена, разстроена и ядосана, и гневът й нарастваше с всяка изминала секунда.

— Направо ме вбесяваш — каза тя на съпруга си. — Казах как се чувствам и не съм лицемерка. И не обичам да ме изкарват такава.

Мъжът, който седеше срещу нея, отвърна:

— Имаш само един живот. И ако искаш да го изживееш с Барни, вместо с мен…

— Не искам. — Тя го изгледа свирепо.

— Тръгвам си — каза Барни и отвори вратата на апартамента. Работата беше безнадеждна.

— Почакайте — каза Палмър Елдрич. Той стана и тръгна след него. — Ще ви изпратя до долу.

Двамата излязоха в коридора и тръгнаха към стълбището.

— Не се предавайте — каза Палмър Елдрич. — Не забравяйте, че това е първият път, в който взимате Чю-Зет. Ще имате и други шансове. В края на краищата, ще се получи.