дойдеш на себе си. Ще съм в офиса ти след… — Той погледна часовника си — два часа. Ще обсъдим подробностите. Подготви бърз кораб. И аз ще взема със себе си двама-трима души, на които имам доверие.

— Това е — каза Лео на Рони, докато прекъсваше връзката. — Виж какво ме накара да направя. Зае мястото на Барни, а ако аз не се върна от Марс, сигурно ще заемеш и моето.

Той я изгледа и си помисли: „Жените могат да правят с мъжа каквото си поискат. Майката, съпругата, дори служителката във фирмата ти. Те могат да ни мачкат и извиват като малки парчета термопластичен материал.“

— Наистина ли смятате, че казах това по тази причина, мистър Бълеро? Вярвате ли го?

Той я изгледа продължително и внимателно.

— Да. Защото си прекалено амбициозна. Наистина го вярвам.

— Грешите.

— А ако аз не се върна от Марс, ще полетиш ли след мен?

Той почака, но тя не отговори. Лео видя неувереността, изписана върху лицето й и се разсмя.

— Разбира се, че не — каза той.

— Трябва да се върна в кабинета си — изрече студено Рони Фюгейт. — Трябва да одобря някакви порцеланови сервизи. Нови образци от Кейптаун.

Тя стана и излезе. Докато гледаше подире й, Лео си помисли: „Тя е реална. Не като Палмър Елдрич. Ако се върна, трябва да намеря някакъв начин тихомълком да се отърва от нея. Не обичам да ме манипулират.“

Внезапно му хрумна нещо друго: „Палмър Елдрич се появи пред мен в образа на малко момиченце, да не говорим, че по-късно се превърна в куче. Може би това не е Рони Фюгейт, а той.“

От тази мисъл го полазиха тръпки.

„Това, което се случва тук — осъзна Бълеро, — не е нашествие на проксимианците, същества от друга звездна система. Нито пък ни атакуват легиони от псевдохуманоидна раса. Не. Това е Палмър Елдрич, който е навсякъде и се разраства като див бурен. Дали съществува критична точка, в която той ще се разрасне твърде много и ще се пръсне? Всички тези прояви на Елдрич на Тера, Луната и Марс… Палмър се раздува и изведнъж се пръсва: пук, пук, ПУК! Както е писал Шекспир: пъхни обикновена карфица в ризницата — и сбогом, кралю!

Само че какво е карфицата в дадения случай? И има ли някакъв отвор, през който може да се мушне тя? Не знам. Феликс и Барни също не знаят. Мога да се обзаложа, че те си нямат и най-смътна представа как можем да се справим с Елдрич. Ако отвлечем Зоя, неговата застаряваща, грозна дъщеря? Палмър изобщо няма да го е грижа. Освен ако той не е и Зоя. Може и да не съществува никаква Зоя като самостоятелна личност. И по този начин всички ние ще измрем, освен ако не намерим начин да го унищожим. Дубликати, подобия на хора, населяващи три планети и шест луни. Човешка протоплазма, разстилаща се, размножаваща се и деляща се, и всичко това заради дяволския наркотик, произведен от извънземен лишей, този ужасен, зловещ Чю-Зет.“

Той включи видеофона и набра още веднъж номера на сателита на Алън Фейн. Скоро на екрана се появи лицето на радиоводещия — сякаш малко призрачно и отслабнало.

— Да, мистър Бълеро?

— Сигурен ли си, че Майерсън не се опита да се свърже с теб? Има кодовата книга, нали?

— Има я, но все още нямам никаква вест от него. Наблюдаваме всички предавания от „Чикън Покс Проспектс“. Видяхме как корабът на Елдрич се приземи близо до землянката преди няколко часа и как той излезе и тръгна към колонистите, и макар че камерите ни не са го заснели, съм сигурен, че сделката се е осъществила. Барни Майерсън беше един от тези, които посрещнаха Елдрич на повърхността.

— Мисля, че знам какво се е случило — каза Лео. — Добре, Ал, благодаря ти.

Той прекъсна връзката и си помисли: „Барни е попаднал под въздействието на Чю-Зет. Точно в момента, в който е седнал и е започнал да го дъвче. И това е бил краят, точно както стана с мен на Луната. Нашата тактика изискваше Барни да опита наркотика, и по този начин сме паднали право в мръсните, полумеханични ръце на Палмър. Щом веднъж наркотикът се е озовал в организма на Барни, сме изгубили. Защото по някакъв начин Елдрич контролира всички илюзорни светове, създадени чрез него. Аз знам — знам, — че този мерзавец е във всеки един от тези светове.

Фантастичните светове, които Чю-Зет създава, са в главата на Палмър Елдрич. Както можах лично да се убедя.

И бедата е, че щом веднъж се озовеш в един от тези светове, не можеш да се измъкнеш напълно. Той остава с теб, дори и да си мислиш, че си се освободил. Това е еднопосочна врата и доколкото знам, сега аз все още съм там.

Макар че това изглежда невъзможно. Във всеки случай е ясно колко съм изплашен, както забеляза Рони Фюгейт. Толкова ме е страх, че — и аз си го признах — съм готов да изоставя там Барни, както той изостави мен. А Барни просто е използвал способностите си на ясновидец и е видял всичко така, както аз го виждам сега, след като вече се е случило. Той е знаел предварително това, което аз научих, като го преживях. Нищо чудно, че не оправда надеждите ми.

Кой ще бъде следващата жертва? Аз, Барни, Феликс Блау, кой от нас ще бъде глътнат от Палмър? Защото за него ние сме просто плячка, която трябва да бъде изядена. Той е хищник, пристигнал от системата на Проксима, огромна уста, готова да ни погълне.

Но Палмър не е канибал. Защото аз знам, че той не е човек. Под кожата на Палмър Елдрич се крие нещо друго.“

Той нямаше идея какво е това нещо. Толкова много работи биха могли да се случат в безкрайните простори между Слънцето и Проксима, както на отиване, така и на връщане. „Може би е станало на отиване — помисли си Лео. — Може би той е ял проксимианци през всичките тези десет години и след като е облизал чинията, е поел по обратния път, за да се заеме с нас. Уф!“

Лео въздъхна. „Е — продължи размишленията си той, — остават ми още два часа независим живот, плюс времето, което отнема полетът до Марс. Може би десет часа живот, а после ще бъда погълнат. А този отвратителен наркотик вече се е разпространил из цялата колония.“ Представи си картина на безброй хора, затворени в илюзорните светове на Палмър, омотани в мрежите, които той е хвърлил върху тях. Как го наричаха будистите от ООН, начело с Хепбърн-Гилбърт? Майа. Воал от илюзии. „По дяволите!“ — помисли си той мрачно, докато протягаше ръка към бутона на интеркома, за да нареди да се подготви бърз кораб за полета. „Трябва да намеря и добър пилот — напомни си той, — напоследък много от автоматичните кацания завършиха с катастрофи. Нямам намерение да се разбия в някоя пустинна местност, особено пък на Марс.“

— Кой е най-добрият ни междупланетен пилот? — попита той мис Глийсън.

— Дон Дейвис — отвърна тя моментално. — Той има забележителни постижения в… знаете. Полетите му от Венера.

Тя предпочиташе да не споменава за Кен-Ди. Дори интеркомите можеха да бъдат подслушвани.

Десет минути по-късно всичко около полета бе уредено.

Лео Бълеро се облегна назад в креслото си и запали голяма зелена хаванска пура от онези, които бяха съхранявани вероятно много години в пълни с хелий кутии за пури. Пурата се оказа изсъхнала и ронлива и се разпадаше при допира със зъбите му. Той се почувства разочарован. „Изглеждаше толкова хубаво, толкова добре запазена в ковчега си. Е, човек никога в нищо не може да бъде сигурен. Докато не пробва.“

Вратата на кабинета се отвори. Влезе мис Глийсън с документите за полета.

Ръката, с която държеше книжата, беше изкуствена — той забеляза блясъка на метал и бързо вдигна глава към лицето й. „Неандерталски зъби — помисли си, забелязвайки огромните стоманени резци. — Връщане двеста хиляди години назад в миналото. Отвратително. И тези лещовидни очи без зеници, само някакъв тесен процеп. Производство на Лабораториите «Дженсън» в Чикаго.“

— Да те вземат дяволите, Елдрич — каза той.

— Аз съм също така и твоят пилот — обади се Палмър Елдрич от обвивката на мис Глийсън. — Освен това възнамерявах да те посрещна на Марс. Но това е твърде много за твърде кратко време.

— Дай ми документите, за да ги разпиша — каза Лео, протягайки ръка.

Изненадан, Палмър Елдрич попита: