— Какво, по дяволите, е Чю-Зет? — попита Барни.
Някъде близо до него познат женски глас повтаряше:
— Барни Майерсън. Ела на себе си.
Някой го разтърсваше. Той примижа и се огледа. До него беше клекнала Ан Хоторн, ръката й лежеше върху рамото му.
— Е, как беше? Дойдох тук и отначало не можах да намеря никого, после попаднах на вас — всички седяхте в кръг, напълно безчувствени. Ами ако бях инспектор на ООН?
— Ти ме събуди — каза той на Ан, осъзнавайки какво е направила. Изпитваше огромно съжаление и разочарование. Така или иначе „пренасянето“ беше свършило и нищо не можеше да се направи. Но той изпитваше непреодолимо желание да опита отново, колкото се може по-бързо. Всичко останало беше несъществено, дори момичето, приведено над него и неподвижните му съжители, налягали по пода.
— Наистина ли беше толкова хубаво? — попита Ан и съучастнически докосна джоба на палтото си. — Той беше и при нашата землянка. Онзи белокос, огромен мъж със странните зъби и очи.
— Елдрич. Или негово изображение.
Ставите го боляха, сякаш с часове беше стоял в неудобна поза. Но когато видя часовника си, установи, че са изминали няколко секунди, най-много минута.
— Елдрич е навсякъде — каза той на Ан. — Дай ми своя Чю-Зет.
— Не.
Той сви рамене, опитвайки се да скрие разочарованието си, острото, почти физическо усещане за загуба. Е, Палмър Елдрич щеше да се върне. Той със сигурност знаеше какъв е ефектът от действието на неговия препарат. Вероятно щеше да се върне още същия ден.
— Разкажи ми — помоли Ан.
— Това е илюзорен свят, в който Елдрич заема ключовата позиция на божество — каза Барни. — Той ти дава шанс да извършиш това, което никога не си можел да направиш — пресъздава миналото такова, каквото би трябвало да бъде. Но това е трудно дори за него. Отнема време.
Той млъкна и започна да разтрива челото си.
— Искаш да кажеш, че той не може — и ти не можеш — просто с едно махване на ръката да получиш всичко? Както става в сънищата?
— Преживяването е коренно различно от сънищата.
„Много по-лошо от сън е — помисли си той. — По-скоро прилича на ад. Да, точно такъв трябва да е адът: вечен и неизменен.“ Само дето Елдрич смяташе, че с много търпение и усилия
— Ако се върнеш там… — започна Ан.
— „Ако“? — Барни я изгледа. — Аз съм длъжен да се върна. Не успях да постигна нищо този път.
„Може да ми се наложи да се връщам там стотици пъти“ — помисли си той.
— Чуй ме. За Бога, дай ми дозата Чю-Зет, която ти си купила. Знам, че ще успея да я убедя. Елдрич е на моя страна, а той работи по въпроса. Точно сега тя е бясна, предложението ми я завари неподготвена…
Той млъкна, гледайки в Ан Хоторн. „Нещо не е наред — помисли си. — Защото…“
Едната ръка на Ан беше изкуствена. Пръстите от метал и пластмаса бяха само на няколко инча от него и той ги виждаше ясно. А когато вдигна поглед към лицето й, видя пустота, дълбока като космическата бездна, от която беше дошъл Елдрич. Мъртвите очи бяха изпълнени с космическото пространство отвъд познатите, посещавани светове.
— Можеш да получиш повече по-късно — изрече Ан спокойно. — Един сеанс на ден ти е достатъчен. — Тя се усмихна. — Иначе ще ти свършат кожите и няма да можеш да си купуваш Чю-Зет, и какво ще правиш тогава, по дяволите?
Разкошните й стоманени зъби проблеснаха.
Останалите колонисти около него се пробуждаха със стонове и бавно идваха на себе си. Надигаха се, мърморейки си нещо и се опитваха да се ориентират в обстановката. Ан беше изчезнала някъде. Барни успя да се изправи на крака без чужда помощ. „Кафе — помисли си той. — Обзалагам се, че е отишла да направи кафе.“
— Иха! — възкликна Норм Шайн.
— Къде бяхте? — попита Тод Морис. Той се изправи, олюлявайки се и помогна на жена си Хелън да стане. — Аз се върнах в юношеските си години, когато учех в гимназията и беше първата ми среща… първата ми успешна среща, нали разбирате?
Той погледна неспокойно към Хелън.
— Това е
И после се изчерви.
Когато се озова в стаята си, Барни Майерсън заключи вратата и извади ампулата с токсина, която му бе дал Алън Фейн. Държеше я в ръка и си мислеше:
Ако беше така, не биваше да гълта токсина. Инстинктът му го подсказваше.
Въпреки това той отвори ампулата.
От вътрешността й се чу тих, немощен глас:
— Ти си под наблюдение, Майерсън. И ако си замислил някаква хитрост, ще се наложи да се намесим. Ще бъдеш наказан сурово. Съжалявам.
Той сложи отново капачката на ампулата и я завинти с треперещи пръсти. Вдигна я към очите си и я погледна — тя беше празна!
— Какво е това? — попита Ан. Стоеше на вратата на кухнята на неговото отделение от землянката. Беше намерила отнякъде престилка и си я бе сложила. Без да сваля поглед от ампулата в ръката му, тя попита отново: — Какво е това?
— Бягство — процеди той през стиснатите си зъби. — От онова.
— От какво по-точно? — Тя изглеждаше нормално, всичко при нея си беше на мястото. — Имаш вид на тежко болен, Барни, наистина. На какво се дължи, страничен ефект от Чю-Зет?
— Махмурлук.
„Нима Палмър Елдрич е там, вътре?“ — запита се той, разглеждайки затворената ампула. Повъртя я малко в дланта си, а после попита:
— Има ли някакъв начин да се свържа със сателита на Фейн?
— О, мисля, че да. Мисля, че просто трябва да поръчаш видеоразговор или каквото използват тук за…
— Отиди да помолиш Норм Шайн да поръча разговор за мен — каза той.
Ан излезе послушно. Вратата се затвори след нея.
Барни веднага извади от скривалището под готварската печка кодовата книга, която му бе дал Фейн. Съобщението трябваше да бъде кодирано.
Всички страници на книгата бяха празни.
„Значи просто няма да го кодирам — помисли си той. — Ще направя най-доброто, на което съм способен, макар че може и да се окаже недостъчно.“
Вратата се отвори. Влезе Ан и каза:
— Мистър Шайн поръчва разговор за теб. Казва, че колонистите постоянно се обаждат на Фейн, за да си поръчат някоя мелодия.
Тя излезе в коридора и Барни я последва. Отидоха в общата стая, където Норм Шайн седеше зад предавателя. Той обърна глава и каза:
— Шарлота е отсреща — искаш ли да говориш с нея?
— Не, само с Алън — отвърна Барни.
