канали. Нашите вече не стават за нищо. Понякога каналите трябва да бъдат дълги двеста мили, че и повече. Или можеш да сключиш сделка…

— Никакви сделки — отсече Барни.

— Но това са наистина добри сделки. Можеш да намериш някой от обитателите на най-близките землянки, който е започнал да копае напоителен канал и го е изоставил. Купуваш го и го довършваш. Онова момиче от „Флекс Бек Спит“ ще дойде ли да живее тук с теб? — Тя го погледна с любопитство.

Барни не отговори. Гледаше в черното марсианско небе, осеяно със звезди дори денем. Над тях кръжеше кораб. Дилърът на Чю-Зет? Значи беше дошъл моментът, в който щеше да му се наложи да отрови себе си, за да спаси монопола на разрастващата се междупланетна империя, от която сега не получаваше никаква облага.

„Учудващо е колко силен може да бъде стремежът ни към самоунищожение“ — помисли си той.

Хелън Морис видя кораба и каза:

— Имаме си гости. Но това не е кораб на ООН. — Тя веднага тръгна към землянката. — Отивам да им кажа.

Барни пъхна ръка в левия джоб на палтото си и докосна скритата дълбоко във вътрешността капсула. „Мога ли наистина да направя това? — запита се той. Изглеждаше невъзможно. Нищо в неговото минало не можеше да обясни подобна постъпка. — Може би от отчаяние, че загубих всичко.“

Но не го мислеше наистина. Причината беше в нещо друго.

Докато корабът се приземяваше върху пясъчната равнина наблизо, Барни разсъждаваше: „Може би по този начин искам да предупредя Ан за опасността от Чю-Зет. Въпреки че прибягвам до измама. Защото ако погълна токсина, тя няма да опита Чю-Зет.“ Предчувстваше, че е прав. И това му беше достатъчно.

От кораба излезе Палмър Елдрич.

Всеки би го познал — след катастрофата му на Плутон всички домашни вестници постоянно публикуваха негови фотографии. Естествено, снимките бяха отпреди десет години, но Елдрич си беше почти същият. Прошарен и отслабнал, висок над шест фута, той крачеше необичайно бързо, размахвайки ръце. И това беше опустошено и мършаво лице. „Като че ли всичките му мазнини са изсмукани“ — помисли си Барни. Сякаш Елдрич в своята ненаситност сам изяждаше енергийните ресурси на тялото си. Имаше огромни стоманени зъби, които му бяха имплантирани преди заминаването му за Проксима от чешки зъбен хирург. Тези зъби бяха съединени с челюстта и щяха да му служат до края на живота му. Дясната му ръка беше изкуствена. Беше загубил истинската си преди двайсет години, при ловен инцидент на Калисто. Новата ръка, естествено, беше по-добра, защото позволяваше да се използват различни видове изкуствени китки. В момента Елдрич използваше петопръста хуманоидна ръка. Ако не беше металният й блясък, би могла да мине за истинска.

Освен това той беше сляп. Или поне щеше да бъде, ако не носеше протези, за които беше платил цена, която само той можеше и беше поискал да плати. Бяха направени от бразилски очни лекари точно преди отпътуването му за Проксима. Изработката беше великолепна. Протезите, поставени в очните кухини, нямаха зеници и бяха неподвижни. Панорамният обзор се осигуряваше от две хоризонтално разположени широкоъгълни лещи. Елдрич не беше загубил очите си при нещастен случай. В Чикаго някакви неизвестни хора бяха залели лицето му с киселина по неизвестни причини… Или поне неизвестни за широката публика. Елдрич със сигурност знаеше за какво става въпрос. Но нищо не каза, на никого не се оплака, вместо това веднага отиде при онзи екип от бразилски очни лекари. Хоризонтално разположените изкуствени очи изглежда му харесваха — почти веднага след операцията той се появи на тържеството по случай откриването на новата опера „Сейнт Джордж“ в щата Юта и без никакво притеснение се смеси с подобните на него. Дори сега, десет години по-късно, тези операции бяха рядкост и Барни за пръв път виждаше широкоъгълните очи на Дженсън. Те и изкуствената ръка го впечатлиха повече, отколкото бе очаквал… Или може би нещо друго около Елдрич го караше да се чувства така?

— Мистър Майерсън — каза Палмър Елдрич и се усмихна. Стоманените му зъби блеснаха под студената, бледа светлина на марсианското слънце. Той протегна ръка и Барни машинално направи същото.

„Гласът ти… — помисли си Барни. — Идва от друго място, а не от…“ Той примигна. Фигурата на Палмър Елдрич се оказа нематериална, прозрачна. Барни можеше да види пейзажа зад нея. Това бе някакъв вид изкуствено предизвикана илюзия. Барни осъзна иронията на случващото се: този човек и без това беше в голяма степен изкуствен, а сега се беше лишил и от тялото си от плът и кръв. „Нима именно това се е върнало от Проксима? — запита се Барни. — Ако е така, то Хепбърн-Гилбърт е бил заблуден — то не е човешко същество. Както и да го погледнеш.“

— Аз съм все още в кораба — каза Палмър Елдрич. Гласът му се носеше от високоговорител, монтиран на обвивката на кораба. — Обикновена предпазливост, тъй като сте служител на Лео Бълеро.

Призрачната ръка докосна Барни и той почувства как го обхваща пронизващ студ — чисто психологическа реакция, тъй като нямаше нито една причина за подобно усещане.

— Бивш служител — каза Барни.

Зад гърба му от землянката излязоха останалите — семействата Шайн, Морис и Риган. Те се струпаха като изплашени деца, тъй като до един бяха разпознали прозрачния мъж, застанал срещу Барни.

— Какво става? — попита неспокойно Норм Шайн. — Това е видение. Тази работа не ми харесва.

Той се спря до Барни и добави:

— Ние живеем в пустинята, Майерсън. Постоянно виждаме миражи — кораби, посетители и свръхестествени форми на живот. Това е един от тях — този тип не е тук, нито пък корабът му.

— Те вероятно са на шестстотин мили оттук — добави Тод Морис. — Това е оптичен феномен. Ще свикнеш.

— Но вие ме чувате — отбеляза Палмър Елдрич. Високоговорителят звучеше гръмогласно, думите ехтяха в далечината. — Наистина съм тук и имам да върша работа с вас. Кой е главният в тази землянка?

— Аз — каза Норм Шайн.

— Ето визитката ми. — Елдрич протегна малка бяла картичка и Норм Шайн машинално понечи да я вземе. Картичката премина през пръстите му и падна върху пясъка. Елдрич се усмихна. Усмивката му беше студена и празна и сякаш всичко наоколо се отдръпна от мъжа, дори разреденият въздух. — Погледнете я.

Норм се наведе и изучи визитката.

— Точно така — каза Елдрич. — Дойдох, за да подпиша договор с вашата група. За доставянето на…

— Спестете си речта за това, че доставяте онова, което Бог само обещава — прекъсна го Норм Шайн. — Кажете ни само каква е цената.

— Около една десета от стойността на продукцията на конкуренцията. И има много по-голяма ефективност — няма да се нуждаете дори от макети.

Елдрич като че ли говореше предимно на Барни, но заради изкуствените му очи не беше възможно да се определи накъде гледа.

— Как ви се струва Марс, мистър Майерсън?

— Страшно весело е тук — отвърна Барни.

— Снощи, когато Алън Фейн долетя от глупавия си сателит, за да се види с вас… за какво си говорихте? — попита Елдрич.

— По работа — отвърна Барни рязко.

Той се опитваше да мисли бързо, но явно не успяваше. От високоговорителя вече долиташе следващия въпрос:

— Така че вие все още работите за Лео. Всъщност, идването ви тук е организирано специално, и то точно преди да започнем да разпространяваме Чю-Зет. Защо? Имате някаква идея как да ни спрете? Във вашия багаж нямаше никакви пропагандни материали, никакви брошури, само обикновени книги. Може би се готвите да пускате слухове? Устна пропаганда. Какво представлява Чю-Зет, мистър Майерсън? Опасен ли е при редовна употреба?

— Не знам. Чакам момента, в който ще го опитам. И ще разбера.

— Ние всички чакаме този момент — каза Фран Шайн. Тя държеше купчина трюфелови кожи, готова да