плати незабавно. — Можете ли да ни продадете Чю-Зет още сега, или ще трябва да чакаме още?
— Мога да ви продам Чю-Зет още сега — каза Елдрич.
Люкът на кораба се отвори с трясък. От него изскочи самоходна количка, която се понесе бързо към тях. Тя спря на около ярд и от нея в краката им изпадна кашон, опакован в познатата кафява хартия. Норм Шайн се наведе и го вдигна.
— Чю-Зет — възкликна Мери Риган слисано. — О, колко е много! Колко струва, мистър Елдрич?
— Общо пет кожи — отвърна Елдрич.
От автомата излезе малко чекмедже, с размер точно колкото да побере кожите.
След кратка препирня колонистите достигнаха до съгласие. Петте кожи бяха сложени в чекмеджето, което веднага се затвори. Автоматът се обърна и веднага се прибра обратно в кораба. Палмър Елдрич — безтелесен, белокос и огромен, остана на мястото си. „Изглежда всичко това го забавлява — помисли си Барни. — Елдрич не се вълнува от тайните планове на Лео Бълеро. Смята се за неуязвим.“
Тези мисли го потиснаха и той тръгна самотен към малкото парче изчистена земя, където евентуално щеше да бъде градината му. Обърна гръб на колонистите и Елдрич и включи автоматичната земекопачка, която започна да бръмчи и трещи, поглъщайки пясъка с голяма трудност. Барни се зачуди докога ли ще работи машината. И по какъв начин могат да се намерят резервни части тук, на Марс. Може би нямаше резервни части и колонистите се отказваха да се занимават с повредените автомати?
Зад гърба му се чу гласът на Палмър Елдрич:
— А сега, мистър Майерсън, можете да си дъвчете до края на живота ви.
Барни неволно се обърна, защото това вече не беше фантом. Палмър Елдрич най-накрая беше излязъл от кораба.
— Точно така — отвърна Барни. — И нищо не може да ми достави по-голямо удоволствие.
Той продължи да се опитва да поправи земекопачката. След малко се обърна и попита Елдрич:
— Къде трябва да се отиде на Марс, за да ти поправят техниката? ООН грижат ли се за тези неща?
— Откъде да знам? — отвърна Елдрич.
Една част от автоматичната земекопачка се откъсна и остана в ръцете на Барни. Той я подържа, преценявайки теглото й. Частта приличаше на метална отливка и беше тежка. Барни си помисли: „Бих могъл да го убия с това. Точно тук, в този момент. Дали това ще е задоволителен изход от ситуацията? Никакъв токсин, предизвикващ тежка форма на епилепсия, никакви съдебни процеси… Но ще последва отплата. Ще надживея Елдрич само с няколко часа.
Но не си ли струва въпреки това?“
Той се обърна. И тогава събитията се развиха толкова бързо, че той дори не беше сигурен дали е видял какво точно се е случило. От паркирания кораб излетя лазерен лъч и Барни усети силен тласък, тъй като лъчът бе уцелил металната част в ръцете му. В същия момент Палмър Елдрич отскочи ловко назад с наподобяващо на танц движение, политайки нагоре като балон при слабата марсианска гравитация. Барни не повярва на очите си — Елдрич летеше, оголил стоманените си зъби и размахващ изкуствената си ръка, а тялото му бавно се въртеше. После се понесе към кораба, сякаш го теглеха с невидима нишка, и изчезна вътре. Чу се звукът от затварящия се люк и той вече беше вътре — на сигурно място.
— Защо той направи това? — попита Норм Шайн, изпълнен с любопитство. — Какво се случи, за Бога?
Барни не отговори. Треперещите му ръце изпуснаха останките от парчето метал на земята. Щом докоснаха почвата, те се разпаднаха на прах.
— Елдрич и Майерсън имаха някакъв спор — каза Тод Морис. — И явно не можаха да се разберат.
— Във всеки случай си имаме Чю-Зет — каза Норм. — Майерсън, в бъдеще по-добре стой далече от Палмър Елдрич. Нека аз да уреждам сделките. Ако знаех, че това е защото си служител на Лео Бълеро…
— Бивш служител — прекъсна го Барни машинално и се върна при повредената земекопачка. Първият му опит да убие Палмър Елдрич се оказа неуспешен. Дали някога щеше да има нов шанс?
Всъщност беше ли имал някакъв шанс сега?
Реши, че отговорът и на двата въпроса е „не“.
По-късно същия следобед колонистите от „Чикън Покс Проспектс“ се събраха, за да пробват Чю-Зет заедно. Обстановката беше напрегната и тържествена. Никой не каза нито дума, докато разопаковаха наркотика и си го разпределяха.
— Пфу! — възкликна Фран Шайн с кисела физиономия. — Вкусът му е
— Вкусът, голяма работа! — изрече Норм нетърпеливо и сложи парчето в устата си. — Определено си права. Има вкус на изгнили гъби.
Той преглътна храбро и продължи да дъвче. В следващия миг издаде гърлен звук — явно му се повдигаше.
— Да правим това без макет… — каза Хелън Морис. — Къде ли ще се озовем? Просто където и да е? Страх ме е… Заедно ли ще бъдем? Сигурен ли си, Норм?
— Кого го е грижа? — попита Сам Риган, дъвчейки.
— Погледнете ме — каза Барни Майерсън.
Те го погледнаха с любопитство. Нещо в тона му ги накара да го послушат.
— Слагам Чю-Зет в устата си — изрече Барни и направи точно каквото беше казал. — Видяхте как го направих, нали?
Започна да дъвче.
— Сега го дъвча.
Сърцето му биеше учестено. „Господи — помисли си той, — ще успея ли да се измъкна от тази история невредим?“
— Да, виждаме те — кимна Тод Морис. — И какво от това? Смяташ да избухнеш, да полетиш нагоре като Елдрич или какво?
Той също беше започнал да дъвче своя дял. Барни видя, че всички дъвчеха, и седмината. Той затвори очи.
Когато ги отвори, видя навеждаща се над него жена.
— Попитах те искаш ли още един „Манхатън“ или не — каза тя. — Защото ако искаш, трябва да взема от охладителя още лед.
— Емили — каза той.
— Да, скъпи — изрече тя язвително. — Всеки път, когато произнесеш името ми по този начин знам, че възнамеряваш да ми прочетеш още една от своите лекции.
Емили седна на страничната облегалка на дивана срещу Барни и поглади ярката си, ръчно изработена мексиканска пола със синьо-бели ивици, която й беше подарил за Коледа.
— Готова съм — каза тя.
— Никакви лекции — отвърна Барни.
„Наистина ли правя това? — запита се той. — Постоянно изнасям тиради?“ Изправи се замаяно на крака. Виеше му се свят и се хвана за нощната лампа, за да не падне.
Емили го изгледа и каза:
— Как си се нафиркал!
— Сега се казва „отрязал си се“ — каза той, колкото се може по-членоразделно. — Можеш ли да го запомниш? Отрязал си се.
Той тръгна, залитайки, към кухненския шкаф, където държаха алкохола.
— Отрязал си се — повтори Емили и въздъхна. Изглеждаше тъжна. Той забеляза това и се зачуди каква ли е причината.
— Барни — каза тя, — не пий толкова много, а? Както искаш го наречи — нафиркал, отрязал, едно и също е. Мисля, че аз съм виновна. Пиеш толкова много, защото съм неподходяща за теб.
Тя потърка за момент дясното си око с кокалчето на пръста си — добре познат, досаден тик.
