просто една голяма заблуда.

Момичето мълчеше и не откъсваше поглед от него. Очите й бяха пламтящи и студени, и изобщо не мигаха.

— Е, Палмър — каза Лео, — какво всъщност прави Чю-Зет?

— Вече ти казах — отговори грубо детето.

— Това дори не е толкова реално, колкото светът на Пърки Пат след употребата на нашия наркотик. А отговорът на въпроса кое е по-добро — сложността на халюцинацията или реалността на преживяването — е очевиден. Определено второто.

— Не е така — каза детето. — И по-добре ми повярвай, защото иначе няма да се измъкнеш от този свят жив.

— Човек не може да умре в халюцинация — отвърна Лео. — Както и не може да се роди отново. Връщам се в „П. П. Макети“.

Той още веднъж започна да се изкачва по стълбите.

— Добре, продължавай да се изкачваш — каза детето зад гърба му. — Знаеш ли колко ми пука? Върви и ще видиш докъде ще стигнеш.

Лео се изкачи по стълбите и премина през светещия обръч.

Удари го свиреп поток от ослепителна, изгаряща слънчева светлина. Той се забърза към най-близкия вход, за да се скрие.

Откъм покрива на близките небостъргачи към него се спусна реактивно такси, което очевидно го беше забелязало.

— Да ви закарам, сър? По-добре влезте вътре. Вече е почти пладне.

Дишайки тежко, почти неспособен да си поеме дъх, Лео каза:

— Да, благодаря. Закарай ме в „П. П. Макети“.

Той влезе с усилие в таксито и се облегна удобно в седалката, наслаждавайки се на прохладата, осигурена от термозащитата на колата.

Таксито излетя и след малко се приземи на паркинга на централната сграда на компанията.

Веднага щом стигна до приемната си, Лео каза на мис Глийсън:

— Свържи се с Майерсън и изясни защо не е направил нищо, за да ме спаси.

— Да ви спаси? — попита изплашено мис Глийсън. — Какво е станало, мистър Бълеро?

Тя го последва в кабинета му.

— Къде бяхте и по какъв начин…

— Просто повикай Майерсън.

Лео седна с облекчение пред добре познатото си бюро. „По дяволите Палмър Елдрич!“ — помисли си той, докато отваряше чекмеджето, за да вземе любимата си английска лула и половинфунтовата кутия със „Сейл“ — подсладен с меласа датски тютюн.

Докато палеше лулата, вратата се отвори и в кабинета влезе Барни Майерсън. Изглеждаше уморен и притеснен.

— Е? — попита Лео, пухтейки енергично с лулата си.

— Аз… — започна Барни и се обърна към мис Фюгейт, която влезе след него. Той направи жест с ръка, обърна се отново към Лео и продължи: — Така или иначе вие се върнахте.

— Разбира се, че се върнах. Построих си стълби дотук. Не искаш ли да ми разкажеш как стана така, че ти не направи абсолютно нищо? Предполагам, че не. Но както ти самият каза, справих се и без теб. Сега имам идея какво представлява този нов препарат Чю-Зет. Определено не е на нивото на Кен-Ди. Мога да го кажа категорично, без никакви колебания. Несъмнено това е халюциногенно преживяване. А сега да се залавяме за работа. Елдрич е продал Чю-Зет на ООН, обяснявайки им, че с негова помощ се осъществява истинско превъплътяване, което съответства на религиозните убеждения на повечето от половината членове на Генералната асамблея, включително и на онзи индийски скункс Хепбърн-Гилбърт. Това е измама, защото Чю-Зет не притежава подобни свойства. Но най-големият недостатък на Чю-Зет е солипсизмът. Под въздействието му човек не може да има действителни междуличности отношения, така че останалите в неговата землянка… — Той млъкна раздразнено. — Какво има, мис Фюгейт? Какво гледате?

— Извинявайте, мистър Бълеро — промълви Рони Фюгейт, — но под бюрото ви има някакво създание.

Лео се наведе и погледна под бюрото си.

Между пода и долната част на бюрото изпълзя някакво същество и го погледна с немигащите си зелени очи.

— Махай се оттук! — извика Лео, после се обърна към Барни и каза: — Намери някаква пръчка или метла, нещо, с което да го изгоним.

Барни излезе от кабинета.

— По дяволите, мис Фюгейт — каза Лео, дърпайки си бързо от лулата. — Дори не искам да мисля какво е това нещо тук. И какво означава присъствието му.

Защото то можеше да означава, че Елдрич — вътре в малкото момиченце Моника — е бил прав, когато бе казал: Знаеш ли колко ми пука? Върви и ще видиш докъде ще стигнеш.

Съществото се измъкна изпод бюрото и побягна към вратата. Пропълзя под нея и изчезна.

Беше дори по-отвратително от глюковете. Това беше ясно от пръв поглед.

— Е, това е всичко — каза Лео. — Съжалявам, мис Фюгейт, но можете да се върнете в кабинета си. Няма смисъл да обсъждаме какви действия трябва да се предприемат във връзка с неизбежната поява на Чю-Зет на пазара. Защото всъщност аз не говоря с никого. Просто седя тук и дрънкам празни приказки на самия себе си.

Чувстваше се потиснат. Елдрич го държеше в ръцете си и му беше демонстрирал реалността, или поне привидната реалност на преживяванията под въздействието на Чю-Зет. Лео беше объркал преживяването с реалността. Едва когато видя кошмарното същество, създадено преднамерено от Палмър Елдрич, осъзна истината.

„Ако не беше тази случка — осъзна той, — можех да си остана тук завинаги. И да прекарам целия си живот, както каза Елдрич, в тази ерзац вселена. Господи, той ме победи!“

— Мис Фюгейт — каза Лео, — моля ви, не стойте така. Върнете се в кабинета си.

Той стана, отиде до изстудителя за вода и си наля минерална вода в картонена чашка. „Нереалното ми тяло пие нереална вода — помисли си. — Пред очите на нереална сътрудничка на компанията.“

— Мис Фюгейт — попита той, — наистина ли сте любовница на мистър Майерсън?

— Да, мистър Бълеро — кимна мис Фюгейт. — Както ви казах.

— И не искате да бъдете моя? — Той поклати глава. — Защото съм твърде стар и прекалено еволюирал. Нали знаете — или по-скоро не знаете, — че имам някакви възможности в тази вселена. Мога да променя тялото си, да стана по-млад.

„Или да направя теб по-стара — помисли си той. — Как ще ти се хареса това?“

Изпи водата и хвърли чашката в шахтата за боклук. Без да поглежда към мис Фюгейт, си помисли: „Ти си на моята възраст, мис Фюгейт. Всъщност си още по-стара от мен. Нека да видим… Сега си на около деветдесет и две. Поне тук, в този свят. Ти си остаряла… Времето ти е отминало, защото ми отказа, а аз не обичам да ми отказват. Всъщност ти си на повече от сто години — повяхнала, сбръчкана, беззъба и сляпа. Едно нищо.“

Зад гърба му се чу хриплив звук като от поемане на въздух. Някакъв треперещ, писклив глас, подобен на писъка на уплашена птица, каза:

— О, мистър Бълеро…

„Промених си решението — помисли си Лео. — Ти си същата като преди, връщам ти всичко, става ли?“

Той се обърна и видя Рони Фюгейт или поне нещо, застанало на мястото, където бе стояла тя. Паяжина от сиви, сплъстени кичури, спускащи се надолу по треперещото, крехко тяло… Лице с хлътнали бузи и очи, наподобяващи две петна от лепкава слуз, от които бавно течаха гъсти сълзи. Очите се опитваха да гледат умоляващо, но не успяваха, защото не можеха да видят къде се намира той.

— Ти отново си същата, каквато беше — изрече рязко Лео и затвори очи. — Кажи ми, когато стане.

Чуха се стъпки. Мъжки. Барни се връщаше в кабинета.