Тя помълча още известно време и отвърна:

— Мистър Бълеро пристигна тук, в имението, и се разболя. В момента е на легло в нашата болница. Когато се почувства по-добре…

— Мога ли да изпратя главния лекар на нашата компания да го прегледа?

— Разбира се. — Зоя Елдрич дори не трепна.

— Защо не ни уведомихте?

— Това се случи съвсем скоро. Баща ми тъкмо се готвеше да се обади. Изглежда не е нищо по-сериозно от обичайната реакция при промяна на гравитацията. Често се случва с по-възрастните хора, които идват тук. Не поддържаме гравитация, близка до земната, както прави мистър Бълеро на неговия сателит, „Хралупата на Мечо Пух“. Така че, както виждате, всичко си има своето просто обяснение. — Тя леко се усмихна. — Ще си го получите късно тази вечер. Нима подозирахте нещо друго?

— Подозирам — каза Барни, — че Лео вече не е на Луната. И че е на сателита в околоземна орбита „Сигма 14-Б“, който е собственост на фирма от Сейнт Джордж. А тя пък е ваша собственост. Не е ли така? И това, което ще открием в болницата във вашето имение няма да бъде Лео Бълеро.

Рони го зяпна ококорено.

— Заповядайте да се убедите сами — отвърна Зоя студено. — Човекът в болницата е Лео Бълеро. Поне доколкото ни е известно на нас. Той пристигна тук заедно с репортерите на домашните вестници.

— Ще дойда в имението ви — каза Барни. Знаеше, че допуска грешка. Способностите му на ясновидец му го казваха.

В другия край на кабинета Рони Фюгейт скочи на крака и се закова на място. Тя също беше видяла това със своите способности. Барни изключи видеофона, обърна се към нея и каза:

— Сътрудник на „П. П. Макети“ се самоубива. Нали? Или нещо от този род. В утрешните домашни вестници.

— Всъщност точните думи, които са използвани… — започна Рони.

— Не ме интересуват точните думи, които са използвани.

Обаче той знаеше, че ще бъде слънчев удар. Мъжко тяло, намерено на тротоара. Смърт, причинена от твърде голяма доза слънчева радиация. Някъде в деловата част на Ню Йорк. Там ще го оставят хората на Елдрич. Ще го захвърлят.

Можеше да се досети за това и без да използва способностите си на ясновидец. И не смяташе да се съобразява с прогнозите си при своите действия.

Това, което го обезпокои най-много, беше снимката във вестниците — едър план на неговото изсушено от слънцето тяло.

Спря при вратата на кабинета.

— Не можеш да отидеш там — каза Рони.

— Не мога.

Не и след като беше видял снимката. „Лео ще трябва да се погрижи сам за себе си“ — осъзна той. Върна се при бюрото си и седна.

— Единственият проблем е — каза Рони, — че ако той се върне, ще ти бъде трудно да обясниш ситуацията. Че не си направил нищо.

— Знам.

Но това не беше единственият проблем. Всъщност този проблем изобщо не беше от значение.

Защото Лео най-вероятно изобщо нямаше да се върне.

Глюкът се вкопчи в глезена му и се опита да забие в кожата му своите мънички пипалца. Лео Бълеро изкрещя — и в този момент пред него внезапно се появи Палмър Елдрич.

— Грешиш — каза той. — Не намерих Бог в системата на Проксима, но намерих нещо по-добро.

Той сръга с някаква пръчка глюка, който неохотно прибра пипалцата си, отдели се от Лео и се скри в тревата, докато Елдрич продължаваше да го мушка с пръчката.

— Бог обещава вечен живот — продължи той. — Аз мога да направя нещо по-добро. Аз мога да дам вечен живот.

— По какъв начин?

Треперейки и усещайки слабост, Лео седна на тревистата почва. Дишаше тежко.

— Чрез лишея, който продаваме под името Чю-Зет — отвърна Елдрич. — Той има много малко сходство с твоя собствен продукт, Лео. Кен-Ди е остарял, какво може да направи той? Да осигури кратък момент на бягство от действителността, нищо повече от фантазия. Кому е нужно това? На кого му е изтрябвало, щом може да получи от мен нещо истинско? Можеш сам да се убедиш в момента.

— Така и предполагах. Ако смяташ, че хората ще си дават кожите за такива преживявания… — Лео посочи глюка, който все още се спотайваше наблизо, наблюдавайки двамата. — Ти не само си напуснал тялото си, но си забравил и разума си там.

— Ситуацията е особена. Исках да ти докажа, че това е истина. Няма по-подходящо нещо за целта от болката и страха. Глюковете ти доказаха абсолютно несъмнено, че това не е фантазия. Те дори можеха да те убият. Ако умреш тук — умираш наистина. Не е като при Кен-Ди, нали? — Елдрич явно се забавляваше от ситуацията. — Когато открих този лишей в системата на Проксима, не можах да повярвам. Преживях сто години, Лео, взимайки лишея под наблюдението на тамошните лекари. Дъвчех го, инжектирах си го венозно, изгарях го и вдишвах дима, правех воден разтвор от него, слагах го да ври и вдишвах изпаренията… Опитах го по всички възможни начини и не ми причини никаква вреда. Ефектът, който оказва на проксимианците, е много слаб, няма нищо общо с въздействието му върху нас. За тях това е по-слаб стимулатор от най-добрите им сортове тютюн. Искаш ли да чуеш още?

— Не горя от желание.

Елдрич седна до Лео, сложи изкуствената си ръка върху свитите си колене и започна замислено да размахва пръчката, наблюдавайки глюка, който все още не си беше тръгнал.

— Когато се върнем в бившите си тела — не случайно казвам „бившите“, термин, който не можеш да използваш при употребата на Кен-Ди по понятни причини — ще установиш, че не е изминало никакво време. Можем да си седим тук петдесет години и всичко ще си бъде същото. Ще се озовем отново в имението ми на Луната и ще установим, че нищо не се е променило, а ако някой ни наблюдава, няма да забележи, че губим съзнание, както става при употребата на Кен-Ди. Никакъв транс, никакъв унес. Може би само трепване на клепачите за части от секундата, признавам.

— От какво се определя продължителността на престоя ни тук? — попита Лео.

— От нашето желание. Не от големината на дозата, която сме взели. Можем да се върнем когато си пожелаем. Така че количеството на наркотика няма нужда да…

— Това не е истина. Защото аз от известно време искам да се измъкна оттук.

— Но ти не си създал тази… среда — каза Елдрич. — Създадох я аз и тя е моя. Аз създадох глюковете, този пейзаж… — Той направи жест с пръчката. — Всяко проклето нещо, което виждаш, включително и твоето тяло.

— Моето тяло?

Лео огледа тялото си. Беше неговото, добре познато тяло, известно му до най-интимните подробности. Беше неговото, не на Елдрич.

— Аз пожелах да се появиш тук точно такъв, какъвто си в нашата вселена — каза Елдрич. — Разбираш ли, точно това убеди Хепбърн-Гилбърт, който, разбира се, е будист. Можеш да се превъплътиш във всяка форма, която пожелаеш, или в каквато пожелаят вместо теб, както е в случая.

— Ето защо ООН лапна въдицата — каза Лео. Това обясняваше много неща.

— С помощта на Чю-Зет човек може да живее живот след живот, да бъде буболечка, учител по физика, ястреб, плесен, парижка проститутка от 1904 година или…

— Или глюк — рече Лео. — Кой от нас е глюкът тук?

— Казах ти — аз го създадох от част от себе си. Ти също би могъл да създадеш нещо. Давай смело —