— Господи — каза той, спирайки на място.

Все още със затворени очи, Лео попита:

— Тя още ли не изглежда по начина, по който изглеждаше преди?

— Тя? Къде е Рони? Какво е това?

Лео отвори очи.

Това не беше Рони Фюгейт, не беше дори стогодишното й подобие, а локва, но не от вода. Локвата беше жива, и в нея плуваха ръбести сиви парченца.

Гъстата, лепкава течност се разливаше бавно във всички посоки, после потрепери и се прибра обратно. Сивите ръбести парчета се събраха в центъра на локвата и се съединиха в кръгъл предмет със зелени сплъстени кичури коса отгоре. Появиха се неясните очертания на празни очни вдлъбнатини, оформи се черепът на нещо, на което му предстоеше да се превърне в живо същество. Подсъзнателното желание на Лео момичето да изпита усещането от процеса на еволюцията в най-ужасните му аспекти беше призовало това чудовищно нещо към живот.

Челюстите изщракаха, отвориха се и се затвориха, сякаш управлявани от невидимите нишки на зловещ кукловод. Черепът заплува из локвата и изрече с грачещ глас:

— Видяхте ли, мистър Бълеро, тя не живя толкова дълго. Не бяхте помислили за това.

Макар и променен, гласът му беше познат. Не беше на Рони Фюгейт, а на Моника, и звучеше сякаш долита някъде отдалече.

— Накарахте я да прехвърли стотака, но тя ще живее само до седемдесет. Така че тя е мъртва от трийсет години, а вие я съживихте, или поне такова беше намерението ви. И което е още по-лошо… — Беззъбите челюсти изщракаха, а празните дупки на мястото на очите сякаш го гледаха втренчено. — Тя еволюира не докато беше жива, а под земята.

Черепът млъкна, после бавно се разпадна. Съставните му части продължиха да плуват хаотично из локвата.

След малко Барни каза:

— Измъкни ни оттук, Лео.

— Хей, Палмър — обади се Лео. Не можеше да контролира треперещия си от страх глас. — Хей, знаеш ли какво? Предавам се. Наистина.

Килимът в кабинета започна да гние под краката му, стана на каша, а после от него поникнаха и израснаха зелени влакна. Лео видя, че се превръщат в трева. Стените и таванът се срутиха и се разпаднаха на прах, заваля безшумен дъжд от пепел. Над главата на Лео се появи безразлично и спокойно синьо небе.

Моника седеше на тревата с пръчка в ръка. До нея беше куфарчето с доктор Смайл.

— Искахте ли мистър Майерсън да остане? — попита момичето. — Аз реших, че няма нужда. Позволих му да си отиде заедно с останалото, което бяхте създали. Всичко ли е наред?

Тя му се усмихна.

— Да — отговори той сподавено.

Огледа се — сега виждаше около себе си само зелена равнина. Дори прахта, на която се бяха разпаднали сградата на „П. П. Макети“ и хората в нея, вече беше изчезнала, само по ръцете и по сакото му беше останал тънък слой от нея. Той го изтупа машинално.

— От прах си създаден ти, човече — каза Моника, — и в прах ще се…

— Добре! — каза той на висок глас. — Разбрах всичко, можеш да спреш да ми го набиваш в главата. И така, това беше нереално. И какво? Ти доказа проклетите си твърдения, Елдрич. Можеш да направиш всичко, каквото поискаш, а аз не мога да направя нищо, аз съм само фантом.

Почувства дълбока омраза към Палмър Елдрич и си помисли: „Ако някога успея да се измъкна оттук, да избягам от теб, тогава ще видиш ти, мерзавецо…“

— Хайде сега… — каза момиченцето, а очите му искряха. — Няма да използвате подобен език тук, няма да ви позволя. Дори няма да казвам какво ще направя, ако продължите, но вие ме разбирате, нали, мистър Бълеро?

— Да — отвърна Лео.

Той отстъпи няколко крачки, извади носната си кърпичка и избърса потта от горната си устна, врата и вдлъбнатината под адамовата си ябълка, която винаги му беше толкова трудно да избръсне сутрин. „Господи — помисли си той, — помогни ми. Ще ми помогнеш ли? Ако ми помогнеш, ако можеш да достигнеш до този свят, ще направя всичко, каквото поискаш. Аз не съм просто изплашен, аз съм болен. Това ще убие тялото ми, макар и то да е само тяло-фантом.“

Той се преви на две и повърна върху тревата. Това продължи дълго време, или поне така му се стори. После се почувства по-добре. Успя да се обърне и да тръгне бавно обратно към седналото момиченце и куфарчето.

— Условията — каза детето решително. — Ще изработим точни правила за бизнес отношенията между моята и твоята фирма. Нуждаем се от прекрасната ти мрежа от рекламни сателити, от транспортната ти система от междупланетни кораби от най-нов модел, както и от твоите многобройни плантации на Венера. Искаме всичко, Бълеро. Ще отглеждаме лишея там, където ти сега отглеждаш Кен-Ди, ще го превозваме с твоите кораби, ще го продаваме на колонистите чрез същите добре обучени, опитни пласьори, които ти използваш, ще го рекламираме чрез професионалисти като Алън и Шарлота Фейн. Кен-Ди и Чю-Зет няма да се конкурират, защото ще има само един продукт — Чю-Зет. Скоро ще обявиш, че се оттегляш. Разбра ли ме, Лео?

— Естествено — каза Лео. — Чух те.

— Ще направиш ли всичко това?

— Добре — каза Лео. И се хвърли върху детето. Сграбчи я за гърлото и я стисна. Тя гледаше в лицето му твърдо, устните й се сбръчкаха, но не казваше нито дума, дори не се опитваше да се бори, да го драска или да се измъкне. Той я души толкова дълго, че започна да му се струва, че ръцете му са се сраснали завинаги с нея, като изкривените корени на някакво старо и болно, но все още живо растение.

Когато я пусна, тя вече беше мъртва. Тялото й се наведе напред, после се преви и падна настрани върху тревата. Нямаше кръв. Нямаше дори следи от борба, освен тъмночервените петна върху шията й.

Той се изправи, мислейки: „Наистина ли го направих? Ако той — или тя, или каквото и да беше то — е умряло тук, струва ли си да се притеснявам?“

Но измисленият свят продължаваше да съществува. А Лео бе очаквал, че всичко наоколо ще изчезне с настъпването на смъртта на Елдрич.

Озадачен, той стоеше, без да помръдва, душейки въздуха и заслушан в далечния шум на вятъра. Нищо не се беше променило, освен, че момичето беше мъртво. Защо? Какво не бе наред в разсъжденията, въз основа на които беше действал? Колкото и да бе невероятно, той грешеше.

Наведе се и включи доктор Смайл.

— Обясни ми какво става — каза той.

— Той е мъртъв тук, мистър Бълеро — обясни послушно доктор Смайл. — Но в имението си на Луната…

— Добре — прекъсна го Лео грубо. — Добре, кажи ми как да се измъкна от това място. Как да се върна на Луната, в… — Той сви рамене. — Знаеш какво имам предвид. В реалността.

— В този момент — обясни доктор Смайл — Палмър Елдрич, въпреки че е доста разтревожен и ядосан, ви инжектира венозно препарат, който да спре действието на приетия по-рано Чю-Зет. Скоро ще се върнете там.

След малко куфарчето добави:

— Естествено, понятието „скоро“ се отнася за протичането на времето в истинския свят. А тук… — куфарчето се изкиска. — Тук може да изглежда по-дълго.

— Колко дълго?

— О, може да минат и години — отвърна доктор Смайл. — Но е напълно възможно да продължи и по- кратко. Дни? Месеци? Усещането за време е субективно, така че нека да видим как ще бъде при вас. Не сте ли съгласен?

Лео седна уморено до трупа на детето, въздъхна, наведе глава така, че допря с брадичка гърдите си, и се приготви да чака.