нямаше да има такъв паметник.

Кучето се отдалечи невъзмутимо, съпроводено от яростните проклятия на двамата еволюирали теранци.

— Сигурен ли си, че това не е твоето куче? — попита Алек с подозрение. — Доколкото знам, ти си единственият чюзър наоколо.

Той изгледа Лео.

Лео понечи да отговори, да им обясни какво се бе случило. Беше важно те да разберат. Тогава, без никакви признаци, че това ще стане, двамата еволюирали теранци внезапно изчезнаха. Тревистата равнина, паметникът, отдалечаващото се куче — цялата панорама изчезна, сякаш някой беше изключил устройството, което ги беше създало и ги поддържаше. Той видя само празно бяло пространство, фокусирана светлина, като от холографски прожектор, в който не е заредено изображение. „Тази светлина — помисли си той — се крие зад феномена, наричан от нас «реалност»“.

В този момент установи, че седи в празната стая в имението на Палмър Елдрич на Луната, срещу масата с електронното устройство.

Устройството, или апаратът, или каквото и да беше, каза:

— Да, видях паметника. Съществува в четирийсет и пет процента от възможните развития на бъдещето. Това са по-малко от половината възможности, така че не съм особено обезпокоен. Вземи си пура.

Машината протегна още веднъж запалена пура към Лео.

— Не — отвърна Лео.

— Смятам да те пусна — каза механизмът — за известно време, да речем двайсет и четири часа. Можеш да се върнеш в малкия си кабинет в своята мизерна компания на Тера, а когато се озовеш там, искам да обмислиш ситуацията. Ти вече видя каква е силата на Чю-Зет. Осъзна факта, че твоят допотопен продукт Кен-Ди дори не може да се сравнява с него. Освен това…

— Глупости — каза Лео. — Кен-Ди е много по-добър.

— Е, помисли си пак — отговори уверено електронното устройство.

— Добре — каза Лео.

Той се изправи с усилие. Наистина ли беше посетил изкуствения земен сателит „Сигма 14-Б“? Установяването на този факт беше работа на Феликс Блау и неговите експерти. Засега Лео нямаше защо да се безпокои за това, в момента пред него стояха други проблеми. Все още не се бе измъкнал от контрола на Палмър Елдрич.

Щеше да се освободи само когато — и ако — Елдрич реши да го пусне. Такава беше реалността, колкото и да му бе трудно да я приеме.

— Искам да отбележа — каза устройството, — че проявих милост към тебе, Лео. Бих могъл… нека се изразя така: да сложа точка на изречението, в което се съдържа твоят доста кратък живот. Можех да го направя във всеки един момент. Затова се надявам — и настоявам — да обмислиш много сериозно предложението ми.

— Вече казах, че ще го обмисля — отвърна Лео. Чувстваше се напрегнат, сякаш бе изпил прекалено много чаши кафе, и му се искаше да си тръгне колкото се може по-скоро. Отвори вратата на стаята и излезе в коридора.

Когато се обърна да затвори, електронното устройство каза:

— Ако решиш да не се присъединяваш към мен, Лео, не смятам да чакам. Смятам да те убия. Ще ми се наложи да го направя, за да спася себе си. Разбра ли ме?

— Разбрах — каза Лео и затвори вратата.

„Аз също съм длъжен да го направя — помисли си той. — Да те убия… Или не може ли и двамата да го кажем по не толкова директен начин, а така, както казват за животните: «Ще те приспя».

И ще се наложи да направя това не само за да спася себе си, но и цялата Слънчева система. На това се осланям. Например, заради онези двама еволюирали терански войници, с които отидох при паметника. За да има какво да защитават.“

Той вървеше бавно по коридора. В другия му край чакаха група вестникарски репортери. Те още не си бяха тръгнали, дори не бяха взели интервюто си — значи не бе изминало почти никакво време. Така че поне в това отношение Палмър беше прав.

След като се присъедини към репортерите, Лео се отпусна и се почувства значително по-добре. Може би сега щеше да успее да се измъкне. Може би Палмър Елдрич всъщност смяташе да го пусне. И той щеше да живее, да диша, да вижда и да пие отново в истинския свят.

Обаче някъде вътре в себе си той знаеше, че не е така. Елдрич никога нямаше да му позволи да си тръгне. Не и преди единият от тях да бъде унищожен.

Лео се надяваше да не бъде той. Обаче имаше лошото предчувствие, че може и да е той, въпреки паметника.

Вратата към приемната на Барни Майерсън се отвори рязко и се появи Лео Бълеро, прегърбен от умора и покрит с прах от пътуването.

— Ти не се опита да ми помогнеш.

— Да — отвърна Барни след кратка пауза. Нямаше смисъл да се опитва да обяснява защо — не понеже Лео нямаше да разбере или да повярва, а заради самата причина. Тя просто не беше задоволителна.

— Уволнен си, Майерсън — каза Лео.

— Добре.

„Поне съм жив — помисли си Барни. — А ако бях тръгнал подир Лео, вече щях да съм мъртъв.“ Той започна да събира с вцепенени пръсти личните си вещи от бюрото и да ги слага в празна кутия за мостри.

— Къде е мис Фюгейт? — попита Лео. — Тя ще заеме твоето място.

Той се приближи до Барни и го погледна внимателно.

— Защо не дойде да ме вземеш? Кажи ми проклетата причина, Барни.

— Погледнах в бъдещето. Щеше да ми струва прекалено скъпо. Щях да платя с живота си.

— Но нали нямаше нужда да отиваш лично? Компанията ни е голяма — можеше да изпратиш екип там, а ти да ръководиш всичко оттук. Нали?

Истина беше. А той дори не беше помислил за тази възможност.

— Така че — продължи Лео — ти очевидно си искал с мен да се случи нещо фатално. Не е възможно друго обяснение. Може би си го желаел подсъзнателно. Нали?

— Предполагам — съгласи се Барни. Защото той наистина не беше съзнавал това. Така или иначе, Лео беше прав — нима иначе Барни не би поел отговорността да изпрати на Луната въоръжен екип от служители на „П. П. Макети“, както беше предложил Феликс Блау? Сега това изглеждаше толкова просто и очевидно.

— Имах ужасно преживяване в имението на Палмър Елдрич — каза Лео. — Той е проклет магьосник, Барни. Той направи с мен неща, за които не бях и сънувал. Превърна се в малко момиченце; показа ми бъдещето, макар че това може би беше неволно; създаде по някакъв начин цяла вселена с ужасни зверове, наречени глюкове; създаде дори илюзорен Ню Йорк с теб и Рони. Каква бъркотия! — Той поклати глава объркано. — Къде смяташ да отидеш?

— Има само едно място, където мога да отида.

— И кое е то? — Лео го погледна неспокойно.

— В момента само един човек може да оцени моите способности в прогнозирането на модата.

— Тогава ти ще бъдеш мой враг!

— Аз вече съм. От твоя гледна точка.

Барни беше готов да приеме като честно решението на Лео и интерпретацията му за неговото бездействие.

— Тогава ще се добера и до теб — каза Лео. — Ще ми паднеш заедно с оня побъркан магьосник, така наречения Палмър Елдрич.

— Защо „така наречения“? — Барни го погледна бързо и спря да си събира вещите.