Всъщност, дори докато стоеше там, той можеше да види неясната линия на хоризонта през паркирания кораб, който беше малко прозрачен, не съвсем материален. И очертанията на двамата еволюирали теранци бяха леко, но съвсем забележимо изкривени. Това му напомняше за дните, когато страдаше от астигматизъм, преди да му присадят две напълно здрави очи. Двамата не изглеждаха съвсем на място тук.

Лео се пресегна към единия от теранците.

— Бих искал да ви стисна ръката — каза той.

Теранецът Алек също се пресегна и се усмихна.

Ръката на Лео премина през ръката му, като през въздух.

— Хей — каза Алек, намръщи се и рязко я отдръпна. — Какво става?

Той се обърна към спътника си и каза:

— Този тип не е истински. Трябваше да очакваме това. Той е… как ги наричаха? Онези, които дъвчат дяволския наркотик, донесен от Елдрич от системата на Проксима. Чюзър. Точно така. Той е фантом.

Алек отново погледна Лео.

— Наистина ли? — попита апатично Лео и в този момент осъзна, че Алек е прав. Истинското му тяло беше останало на Луната. Той не беше тук реално.

Но в такъв случай какви бяха тези двама еволюирали теранци? Може би те не бяха творения на мисълта на Елдрич. Може би бяха истински?

Междувременно Алек внимателно го оглеждаше.

— Знаеш ли — каза той на спътника си, — този чюзър ми изглежда познат. Виждал съм негови снимки във вестниците. Сигурен съм.

Обърна към Лео и попита:

— Как се казваш, чюзър?

Погледът му беше напрегнат и враждебен.

— Лео Бълеро — отвърна Лео.

Двамата еволюирали теранци подскочиха от учудване.

— Хей — възкликна Алек, — нищо чудно, че ми се стори познат. Това е онзи тип, който е убил Палмър Елдрич!

Той се обърна към Лео и каза:

— Ти си герой, приятелче. Обзалагам се, че не знаеш това, защото си просто един чюзър, нали? И си се върнал тук, да посетиш това място, защото то е историческо, тук…

— Той не се е върнал — прекъсна го спътникът му. — Той е от миналото.

— Въпреки това може да се е върнал — каза Алек. — Това е второто му идване тук след неговото собствено време… Добре, може ли да продължа да говоря?

Той отново се обърна към Лео.

— Ти си се върнал тук, на това място, защото то е свързано със смъртта на Палмър Елдрич.

Извърна се и се затича към паркирания кораб.

— Трябва да кажа това на репортерите — извика той. — Може би ще те снимат „Призракът от «Сигма 14-Б»“. — Размаха ръце развълнувано. — Сега тук наистина ще се напълни с туристи. Но внимавай, може би призракът на Елдрич, неговият чюзър, също ще се появи тук. За да ти отмъсти.

Не изглеждаше особено зарадван от тази мисъл.

— Елдрич вече се появи — каза Лео.

Алек се спря, после бавно се върна обратно.

— Появил се е? — Той се огледа нервно. — Къде е той? Наблизо ли е?

— Той е мъртъв — отвърна Лео. — Аз го убих. Удуших го.

Не чувстваше никакви емоции заради това, само изтощение. Как би могъл някой да се въодушеви от убийството на живо същество, особено на дете?

— Те вероятно ще повтарят това цяла вечност — каза Алек, впечатлен и опулил очи. Поклати голямата си яйцевидна глава.

— Нищо не съм повтарял — каза Лео. — Това беше първият път.

„И не беше реално — помисли си той. — Значи предстои да го извърша.“

— Искаш да кажеш — изрече Алек бавно, — че…

— Тепърва ми предстои да го извърша — каза Лео през стиснатите си зъби. — Но един от моите модни консултанти твърди, че няма да се наложи да чакам дълго.

Само че не беше неизбежно и той в нито един момент не забравяше този факт. Елдрич също го знаеше и това обясняваше усилията, които полагаше. По такъв начин предотвратяваше — или се надяваше, че предотвратява — собствената си смърт.

— Хайде — каза Алек на Лео, — ела да ти покажа паметника в чест на това събитие.

Той и спътникът му тръгнаха. Лео неохотно ги последва.

— Проксимианците — подхвърли Алек през рамо — постоянно се опитват… сещаш се. Да го обезчестят.

— Да го осквернят — поправи го спътникът му.

— Да — кимна Алек. — Както и да е, ето го.

Той се спря.

Пред тях се издигаше внушителна на вид имитация на гранитна колона. Към нея, на височината на очите, здраво беше завинтена месингова паметна плоча. Въпреки нежеланието си, Лео прочете надписа на паметната плоча.

— Охо! — възкликна Лео, впечатлен от себе си. Прочете го пак. И още веднъж. Каза едва чуто: — Чудя се дали Палмър е видял това.

— Ако е чюзър, вероятно го е видял — отвърна Алек. — Оригиналната форма на Чю-Зет предизвиква ефект, който създателят му — самият Елдрич — нарича „времево ехо“. Ето защо ти си тук, много години след момента на смъртта ти. Във всеки случай предполагам, че вече си починал.

Той се обърна към спътника си:

— Лео Бълеро вече не е жив, нали?

— Разбира се, по дяволите — отговори събеседникът му. — Вече от няколко десетилетия.

— Всъщност мисля, че четох… — започна Алек и млъкна, загледан някъде зад гърба на Лео. Побутна с лакът спътника си. Лео се обърна, за да види какво става.

Към тях се приближаваше рошаво, мършаво и тромаво бяло куче.

— Твое ли е? — попита Алек.

— Не — отвърна Лео.

— Изглежда като куче-_чюзър_ — каза Алек. — Виж, полупрозрачно е.

И тримата наблюдаваха как кучето приближава, минава покрай тях и се насочва към паметника.

Алек вдигна един камък и го запрати по кучето. Камъкът мина през животното и падна в тревата зад него. Това наистина беше куче-_чюзър_.

Пред погледа на тримата кучето се спря пред паметника, гледа известно време месинговата плоча, а после…

— Омърсяване! — извика Алек с пламнало от ярост лице. Той се затича към кучето, размахвайки ръце и се опита да го ритне, после посегна към лазерния пистолет на колана си, но от вълнение не можа да уцели дръжката му.

— Оскверняване — поправи го спътникът му.

— Това е Палмър Елдрич — каза Лео.

Елдрич демонстрираше презрението си към паметника и отсъствието на страх за бъдещето си. Никога