Огледа се наоколо и не видя никакви следи от човешко присъствие, само тревиста равнина. „Твърде хладно е, за да е Земята — помисли си той. — Синьо небе над главата ми. Хубав въздух. Плътен.“

— Не ти ли е жал за мен? — попита Лео. — Сега Палмър Елдрич завзема пазара ми, а когато успее, аз вероятно ще бъда разорен. Ще ми се наложи да сключа някакво споразумение с него.

„Защото, както изглежда, няма да мога да го убия“ — помисли си мрачно.

— Само че не мога да се сетя за споразумение, на което той би се съгласил. Май всички силни карти са в него. Виж, например, как успя да ме докара тук, а аз дори не знам къде е това място.

„Всъщност това няма значение — осъзна Лео. — Защото където и да е, то се контролира от Елдрич.“

— Карти — каза детето. — Имам колода карти в куфарчето си.

Лео не виждаше никакво куфарче.

— Къде?

Момиченцето коленичи и докосна тревата на няколко места. Тревата се отдръпна безшумно, то се пресегна в дупката и извади куфарче.

— Крия го тук — обясни тя. — От настойниците.

— Какво означава това „настойниците“?

— Е, за да си тук, трябва да си имаш настойник. Всеки от нас си има. Предполагам, че плащат за всичко, докато се почувстваме добре и се приберем у дома. Ако си имаме дом.

Тя седна до куфарчето и го отвори — или поне се опита да го отвори. Ключалката не поддаваше.

— По дяволите — каза тя. — Не търсех това куфарче. Това е доктор Смайл.

— Психиатърът? — попита Лео заинтригувано. — От някоя от онези големи кооперации? Работи ли? Включи го.

Момиченцето послушно включи психиатъра.

— Здравей, Моника — обади се психиатърът с металически глас. — Здравейте и вие, мистър Бълеро.

Не произнесе името правилно — сложи ударението на последната сричка.

— Какво правите тук, сър? Вие сте прекален стар, за да сте тук. Хи-хи. Или сте регресирали в резултат на неуспешна така наречена Е-терапия, фиуу щрак!

Механизмът зашумя възбудено.

— Терапия в Мюнхен? — попита той накрая.

— Чувствам се прекрасно — увери го Лео. — Слушай, Смайл, познаваш ли някой мой познат, който да може да ме измъкне оттук? Кажи ми някой, който и да е. Не мога да стоя повече тук, разбираш ли?

— Познавам мистър Байерсън — каза доктор Смайл. — Честно казано, в момента съм с него — чрез мой преносим терминал, разбира се — в неговия кабинет.

— Не познавам никой на име Байерсън — отвърна Лео. — Какво е това място? Изглежда е някакъв лагер за почивка на болни деца или деца без пари или някакво подобно проклето място. Мислех си, че може да е в системата на Проксима, но щом ти си тук, явно не е. Байерсън! — Той най-накрая се сети. — По дяволите, имаш предвид Майерсън, нали? Барни. От „П. П. Макети“.

— Да, точно така — каза доктор Смайл.

— Свържи се с него — каза Лео. — Кажи му незабавно да се обади на Феликс Блау от Трипланетната полицейска агенция или както там се наричат. Нека Блау да открие къде точно се намирам и да изпрати кораб тук. Разбра ли?

— Добре — отвърна доктор Смайл. — Ще говоря с мистър Майерсън веднага. Той тъкмо разговаря с мис Фюгейт, неговата асистентка, която същевременно е и негова любовница и днес е облечена с… Хмм. В момента те точно говорят за вас. Разбира се, аз не мога да ви предам какво си казват. Длъжен съм да пазя лекарска тайна, знаете… Тя носи…

— Добре де, кого го интересува какво носи? — попита Лео раздразнено.

— Моля да ме извините за миг — каза куфарчето. Звучеше надменно. — Ще се наложи да се изключа.

Настана тишина.

— Имам лоши новини за теб — каза детето.

— Какви?

— Шегувах се. Това всъщност не е доктор Смайл. Само се прави на такъв, за да не се чувстваме самотни. Работи, но не е свързан с никого.

Лео знаеше какво означава това — устройството беше автономно. Но в такъв случай откъде знаеше за Барни и мис Фюгейт и подробности за личния им живот? Та даже и с какво е облечена Рони? Момиченцето очевидно не казваше истината.

— Коя си ти? — попита той. — Моника чия? Искам да знам пълното ти име.

Нещо в нея му беше познато.

— Върнах се — съобщи куфарчето внезапно. — Е, мистър Бълеро… — Отново не постави ударението правилно. — Обсъдих вашия проблем с мистър Майерсън и той се свърза с Феликс Блау, както искахте. Мистър Майерсън смята, че си спомня някаква статия в домашен вестник относно лагер на ООН, подобен на този, в който се намирате. Някъде в района на Сатурн е — за бавноразвиващи се деца. Вероятно…

— По дяволите! — каза Лео. — Това момиче не е бавноразвиващо се.

Тя по-скоро беше преждевременно развила се. Всъщност това нямаше никакво значение. Имаше значение единствено фактът, че Палмър Елдрич искаше нещо от него, и то не само за да му даде урок, но и да го сплаши.

На хоризонта се появи нещо огромно и сиво и се понесе към тях с огромна скорост. Имаше грозни щръкнали мустаци.

— Това е плъх — каза спокойно Моника.

— Толкова голям? — попита Лео. На нито една планета от Слънчевата система, на нито един спътник нямаше толкова огромни диви животни. — Какво ще ни направи? — попита той, чудейки се защо тя не се страхува.

— О — отвърна Моника, — предполагам, че ще ни убие.

— И това не те плаши, така ли? — чу той собствения си глас, преминаващ в писък. — Искам да кажа, нима искаш да умреш по такъв начин, и то точно сега? Изядена от плъх с размерите на…

Хвана момичето с едната си ръка, а куфарчето с доктор Смайл — в другата, и побягна по-надалеч от плъха.

Плъхът ги настигна, профуча край тях и продължи нататък. Фигурата му се смаляваше все повече и повече, докато накрая изчезна в далечината.

Момичето се изкиска.

— Как се изплаши, а? Аз знаех, че няма да ни забележи. Те не могат да ни виждат тук.

— Не могат ли?

Сега той знаеше къде се намира. Феликс Блау нямаше да го намери. Никой нямаше да го намери, дори да го търсеха цяла вечност.

Елдрич му беше инжектирал „пренасящ“ наркотик, несъмнено Чю-Зет. Това място беше несъществуващ свят, аналогичен на нереалната „Земя“, на която се пренасяха колонистите под въздействието на неговия собствен продукт, Кен-Ди.

А плъхът, за разлика от всичко останало, беше истински. За разлика от тях — той и това момиче също не бяха реални. Или поне не тук. Техните напуснати, неподвижни тела лежаха някъде като празни торби, временно лишени от духовното си съдържание. Телата им несъмнено бяха останали в имението на Палмър Елдрич на Луната.

— Ти си Зоя — каза Лео. — Нали? Такава, каквато искаш да бъдеш, отново малко момиче на около осем години. Така ли е? С дълги руси коси.

„И дори с друго име“ — помисли си.

— Тук няма никой на име Зоя — каза твърдо момичето.

— Никой освен теб. Твоят баща е Палмър Елдрич, нали?

Детето кимна с голямо нежелание.

— Това специално място за теб ли е? — попита той. — Често ли идваш тук?