Когато пристигна на Луната, Лео Бълеро представи официалната си журналистическа карта от списанието на „П. П. Макети“ и се озова сред тълпата репортери на домашни вестници във всъдеход, движещ се по покритата с прах повърхност към имението на Палмър Елдрич.

— Документите ви, сър! — извика въоръженият охранител, който обаче нямаше отличителните знаци на ООН, когато се канеше да излезе на паркинга пред имението.

Лео Бълеро се спря на изхода на всъдехода, докато зад него истинските репортери на домашните вестници шумяха и се блъскаха нетърпеливо в стремежа си да излязат.

— Мистър Бълеро — каза спокойно охранителят и му върна журналистическата карта. — Мистър Елдрич ви очаква. Моля ви, последвайте ме.

Той незабавно бе сменен от друг охранител, който започна да проверява документите на репортерите един по един.

Обезпокоен, Лео Бълеро придружи първия охранител по херметично затворен и приятно топъл тунел към вътрешността на имението.

Внезапно пред него, препречвайки тунела, се появи още един от униформените охранители на Палмър Елдрич. Той вдигна ръка и насочи нещо малко и блестящо към Лео Бълеро.

— Хей! — опита се да възрази Лео, застивайки на място. Той се извърна, наведе глава и направи няколко крачки в посоката, от която бе дошъл.

Някакъв лъч от вид, за който никога не бе чувал, го удари в гърба, той полетя напред и протегна ръце, опитвайки се да смекчи падането.

Когато дойде на себе си, установи, че е завързан за някакъв стол в празна стая. Главата му кънтеше и той се огледа объркано, но видя само, че насред стаята има малка маса с някакъв електронен прибор върху нея.

— Пуснете ме оттук! — каза той.

— Добро утро, мистър Бълеро — обади се в отговор електронното устройство. — Аз съм Палмър Елдрич. Разбрах, че искате да ме видите.

— Постъпиха жестоко с мен — отвърна Бълеро. — Зашеметиха ме и после ме завързаха.

— Вземете си пура.

От електронното устройство се подаде механичен псевдокрайник, който държеше дълга зелена пура.

В предната част на пурата пламна огънче и псевдокрайникът я протегна към Лео.

— Носех десет кашона с тези пури от Проксима, но след катастрофата оцеля само един. Това не е тютюн, но е нещо много по-добро. Е, какво има, Лео? Какво искаш?

— Вътре в това нещо ли се намираш, Елдрич? — попита Бълеро. — Или си на друго място и то само предава думите ти?

— Почерпи се — каза гласът от металното устройство на масата. То продължаваше да държи запалената пура, после я дръпна, загаси я и скри остатъците от нея вътре в себе си. — Искаш ли да видиш кадри за моето посещение в системата на Проксима?

— Шегуваш се.

— Не — отвърна Палмър Елдрич. — От тях ще получиш някаква представа за нещата, на които се натъкнах там. Кадрите са триизмерни, доста добри.

— Не, благодаря.

— Намерихме стреличката, скрита в езика ти — каза Елдрич. — Премахнахме я. Но подозираме, че в теб може да има още нещо.

— Оказвате ми голяма чест — отвърна Лео. — По-голяма, отколкото бих желал.

— За тези четири години на Проксима научих много неща. Прекарах там четири години, полетът продължи шест. Проксимианците възнамеряват да завладеят Земята.

— Будалкаш ме, нали? — попита Лео.

— Разбирам реакцията ти — отговори Елдрич. — ООН и особено Хепбърн-Гилбърт реагираха по същия начин. Но това е истина. Разбира се, да ни завладеят не в прекия смисъл, а по някакъв таен начин, който не можах да разбера добре, въпреки че живях толкова дълго сред тях. Доколкото знам, това може да е свързано със затоплянето на земния климат. А може и да е нещо още по-лошо.

— Нека да поговорим за лишея, който си донесъл със себе си.

— Сдобих се с него незаконно. Проксимианците не знаят нищо за това. Те го използват в своите религиозни оргии. Както нашите индианци използват мескалин и пейот. За това ли искаше да се видиш с мен?

— Разбира се. Ти се намеси в моя бизнес. Знам, че вече си основал корпорация, нали? Това, че проксимианците възнамеряват да завладеят системата ни, са глупости. Страхувам се, че ти си този, който смята да го направи. Не можа ли да намериш друго поле за изява освен миниатюрните макети?

Стаята избухна пред лицето му. Появи се бяла светлина, която го заслепи и той затвори очи. „Господи — помисли си Лео. — Изобщо не вярвам в това за проксимианците. Елдрич просто се опитва да отклони вниманието ни от нещата, които прави. Според мен това е неговата стратегия.“

Отвори очи и установи, че седи на тревиста поляна. До него малко момиче си играеше с йо-йо.

— Тази играчка е доста популярна в системата на Проксима — каза Лео Бълеро.

Установи, че ръцете и краката му са развързани. Изправи се неуверено и раздвижи крайниците си.

— Как се казваш? — попита той.

— Моника — отвърна малкото момиченце.

— Проксимианците все пак са хуманоиди — каза Лео. — Носят перуки и си правят изкуствени зъби.

Той хвана голям кичур от светлите коси на детето и го дръпна.

— Ох! — извика момиченцето. — Ти си лош!

Лео я пусна и тя отстъпи крачка назад, продължавайки да си играе със своето йо-йо. Гледаше го предизвикателно.

— Извинявай — измънка той. Косата й беше истинска. Вероятно той не беше в системата на Проксима. Във всеки случай, където и да се намираше, Палмър Елдрич се опитваше да му каже нещо.

— Наистина ли смятате да завладеете Земята? — попита той детето. — Искам да кажа, че не изглежда да имате такива намерения.

„Може ли Елдрич да е сбъркал? — запита се той. — Да не е разбрал правилно проксимианците?“ В края на краищата, доколкото Лео знаеше, Палмър Елдрич не беше еволюирал и не притежаваше могъщия, усъвършенстван начин на мислене, който идваше след Е-терапията.

— Моето йо-йо е вълшебно — каза момиченцето. — С помощта му мога да направя всичко, каквото си поискам. Какво да направя? Кажи ми, изглеждаш добър човек.

— Отведи ме при твоя вожд — каза Лео. — Това е от един стар виц. Няма да го разбереш — отпреди цял век е.