напълни я, подаде я на бандита и поднесе манерката към устата си:

— За ваше здраве! — произнесе той.

— За ваше! — каза Мататрес учтиво.

Според народната мъдрост между чашата и устата стои смъртта: Мататрес изпита това изцяло на гърба си. Точно когато вдигаше капачката с уиски, огромна тежест се стовари с все сила върху него и го повали, без той да може да гъкне! Същата злополука се случи и с американския търговец. Ако двамата не бяха убити на място, значи дяволът, техен личен приятел, ги е закрилял в случая.

Нито единият, нито другият не беше мъртъв, но лежаха в цял ръст на земята, в безсъзнание, без да дават признак на живот. Двамата ловци, които се бяха хвърлили върху тях от най-малко десет крачки, се възползваха от състоянието на двамата другари, за да ги завържат здраво и да ги увият в сарапе, пристегнати около телата им, за да не виждат и да не чуват, когато се свестят.

— Какво ще правим с тези нехранимайковци? — попита Безследни.

— Засега нищо, баща ми ще се разправя с тях, помогнете ми да ги пренесем до тази яма, където ще бъде отлично за тях, вие ще ги пазите, докато ви изпратя хора да ги пренесат в лагера.

— Разбрано, няма да мърдам оттук до второ нареждане.

— Е, дежурството ви няма да бъде дълго, до скоро виждане.

Тогава дон Хосе се върна при генерала, на когото разказа за случилото се.

— Имате ли полза да плените тези нещастници?

— Много голяма — отговори дон Хосе.

— Защо?

— Койота идва да купи оръжие и патрони, с които е натоварена платноходката на търговеца, а знаете, че Койота е наш враг.

— Да, той доказа това, но какво значение има за вас?

— Голямо значение, този подлец купува оръжието единствено за да го използва срещу нас.

— Вярвате ли, че ще се осмели да ни нападне след суровия урок, който получи?

— Не само вярвам, но и съм сигурен, знам какво крои срещу нас.

— В такъв случай имате право да постъпите по този начин, обаче ви моля да поговорите за това с баща си.

— Ще побързам да го направя, ще видите, че ще бъде на същото мнение.

— Така да бъде, дон Хосе, впрочем вие сам знаете как да постъпвате, особено с бандит, който не се бои ни от Бога, ни от закона.

— Трябва да го бием е неговото оръжие.

Разговаряйки така, двамата вървяха с бърза крачка, така че стигнаха до лагера за много кратко време. А последната част от разстоянието извървяха още по-бързо, защото им се струваше, че чуват пушечни изстрели; но шумовете заглъхват и се притъпяват под гъстия покров на девствените гори, тъй че човек не може точно да прецени какво чува. Когато пристигнаха в лагера, всичко се изясни.

Една доста многобройна шайка пирати бягаше с всички сили, пръскайки се във всички посоки, притисната отблизо от вакеросите и червенокожите на Синия облак. Гърмежите, които се бяха причули на генерала и приятеля му в гората, се дължаха на няколкото изстрела, които бандитите бяха дали срещу преследвачите си.

Но това, което учуди и обезпокои най-много дон Хосе, беше, че вместо да изглеждат доволни от новия неуспех на пиратите, всички бяха загрижени, лицата на всички — бледи и неспокойни. Дон Агостин изглеждаше най-отчаян, той се държеше с мъка, тялото му се тресеше от нервни тръпки.

Няколкото души, останали в лагера, изглеждаха съкрушени и обзети от дълбока скръб. Двамата мъже не смееха да ги разпитват. Някакво предчувствие им подсказваше, че в тяхно отсъствие се е случило голямо нещастие.

— Сине — извика старецът, забелязвайки младия човек и падайки в обятията му, — сине, майка ти и двете ти сестри бяха отвлечени от пиратите.

Сломен от мъка, старецът загуби съзнание. Тази новина беше ужасна, дон Хосе се олюля.

— Ох — прошепна той, — негодници такива!

— Кураж, приятелю — каза генералът със страшна решителност, — ние двамата ще отмъстим за тези клети жени, така коварно отвлечени.

— Благодаря — отвърна младият човек, — разчитам на вас, генерале.

— Имате моята дума — изрече офицерът с глух глас.

Ето какво се бе случило в отсъствие на дон Хосе и генерал Дьо Вилие. Предишния ден дон Агостин бе пратил доверен човек в обичайното си жилище, за да предупреди слугите за близкото завръщане на господаря им и да донесат в Пасо дел Норте носилката, която трябваше да послужи на генерала, ако конят го измореше много. Пиратите имали шпиони, пръснати навред из саваната. Пратеникът на дон Агостин бил скоро открит и проследен, но много отдалеч. Изпратеният от стареца човек бил Кучильо, един от доверените слуги. Кучильо познавал отдавна всички хитрости и коварства на пиратите; повече от всеки друг той знаел колко предпазливо трябва да се движи, за да заблуди бандитите, които, макар и невидими, следели и най- малкото му движение.

И тъй като Кучильо бил известен като един от доверените слуги на дон Агостин, всички шпиони на пустинята мигновено тръгнали по петите му. Но те имали работа с ловък противник. Въпреки всичките им усилия Кучильо се изплъзвал от ръцете им като змия и не можели да разберат какво е станало с него. На другия ден шпионите на пиратите построили хакали в края на една гора от коркови дъбове, където Сандовалови имали навикала лагеруват, когато минавали през пустинята било за да стигнат до Пасо дел Норте, било за да се върнат оттам. Пристигнали и други шпиони, които съобщили, че слугите на дон Агостин, придружавани от многоброен отряд команчи, са се присъединили към другите слуги на Сандовалови на мястото на срещата; имало и носилка, запретната с четири мулета, което давало основание да се предположи, че скоро и дамите ще пристигнат.

Урубуса и Койота сметнали, че им се явява случай да получат блестящ реванш за многобройните несполуки, претърпени досега от тях. Двамата главатари взели необходимите мерки с голямо умение и най- вече с крайна предпазливост. Действали така ловко, че вакеросите не заподозрели нищо за приготовленията на пиратите, лагерът бил напълно обкръжен, без да се усъмнят, че на пътниците е устроена страшна засада. Планът на бандитите бил да пленят дамите, когато пътниците пристигнат в лагера, където възнамерявали да останат няколко часа, докато намалее голямата дневна жега.

Бандитите не пренебрегнали нищо, отлично скроеният им план бил шедьовър на хитрост и коварство — ако не се случели непредвидени събития, те трябвало непременно да успеят. Когато пътниците пристигнали, залегналите във високата трева бандити отдавна следели всички движения на враговете си, без да събудят у тях ни най-малко подозрение. Дълбокото презрение, което изпитвали към пиратите, им вдъхвало пълна увереност; те ги смятали неспособни на такава дързост. Числеността им била достатъчна, за да ги успокоява, те се пазели лошо и пренебрегвали и най-елементарните предпазни мерки, толкова били убедени, че няма причина да се страхуват от някаква опасност.

Тази увереност била причина за цялото нещастие. Пиратите не давали признак на живот. Те чакали зноя да стане непоносим и всички в лагера да склопят очи. Когато сметнали, че всички спят, извършили последните размествания и се приготвили за нападение.

Двамата главатари си поделили работата: Койота трябвало да нападне лагера отдясно, а Урубуса — отляво.

Койота щял да привлича усилията на боя към себе си, докато Урубуса се промъква като змия, пълзейки тихомълком по земята към хакала, обитаван от дамите. Той щял да ги отмъкне ненадейно, без да привлече вниманието на вакеросите. Когато дамите паднели в ръцете му, щял да даде сигнал, всички пирати трябвало да се оттеглят колкото може по-бързо, пръсвайки се във всички посоки, за да направят преследването по- трудно. Жилището на дамите се пазело от Синия облак, Сиди-Муле, Кучильо и двайсетина червенокожи. Команчите били будни и готови за бой. Сиди-Муле пушел лулата си, разхождайки се напред-назад със стария си приятел Кучильо; бившият спахия бил неспокоен, сърцето му се свивало от някакво предчувствие, но не