Генералът си приготви чаша подсладена вода и запали спокойно една чудесна хаванска пура.

— Господин генерал — отвърна дон Агостин, — синовете ми и аз сме щастливи, че ви изслушахме, вие ни дадохте ценно доказателство за благоразположение, което е чест за нас и за което ще ви бъдем вечно признателни. Тази сделка, която правителството във Вашингтон ви предлага, давайки ви такива големи изгоди, ни засяга, без да подозирате, много повече, отколкото интересува самия вас.

— Вас ли, кабалерос? — възкликна генералът учудено.

— Боже мой, да — продължи дон Агостин с очарователно добродушие, — така вървят нещата на тоя свят. Няма да бъда дипломатичен с вас, генерале, ще ви кажа направо, че ако приемете предложените ви условия, това чисто и просто ще ни разори и вследствие на това вие ще станете неволно наш най-върл враг.

— Какво искате да кажете, кабалеро? Да си призная, не разбирам нищо от това предположение, което, надявам се, не е сериозно.

— За нещастие, това, което ви казвам, е самата истина, генерале.

— Бъдете така добър да ми обясните колкото може по-бързо, умолявам ви! А преди това ми позволете да ви кажа, че по-скоро бих се отказал десетократно от тази сделка, отколкото поради дребнави парични интереси да разваля едно приятелство, което ценя и макар и ново, ми е по-скъпо, отколкото можете да си представите.

— А ние — извика дон Хосе пламенно, — вярвате ли, генерале, че след всичко, за което сме ви задължени, ще можем да се отнасяме с вас като с враг?

— Господа — намеси се доктор Герен с блага усмивка, — успокойте се, моля ви! Убеден съм, всичко ще се уреди така, че всички ще бъдат доволни, трябва само да се намери начин да се оправи положението. Впрочем, както знаете, светът е устроен така, че има лек за всичко, трябва само да се открие. Докато душата се държи за тялото, не бива да се губи надежда. С изключение на смъртта, повтарям, има лек за всичко, аз като лекар добре зная това — добави той, смеейки се, — което не значи, че спасявам всичките си пациенти.

— Благодарим ви, докторе, — каза дон Естебан весело, — трябва само да решаваме смело въпросите. Аз споделям напълно вашето мнение, тази работа, наглед толкова сериозна, ще се оправи от само себе си, убеден съм в това, без нито генералът, нито ние да имаме дори най-малки неприятности, а тия, които искат да ни изиграят, колкото и да хитруват, ще бъдат бити и ще берат плодовете единствено на срама за повече от подозрителните си машинации.

— Знаете ли, господа — каза генералът, — вие говорите с гатанки и колкото повече разговаряме, толкова по-малко разбирам.

— Прав сте! — извика дон Хосе. — Не е ли по-добре да ви обясним веднага? Общо взето, ние можем да ви кажем за себе си само почтени неща.

— Какво мислите вие, татко? — обади се дон Естебан. Дон Агостин размишляваше.

— Съгласен съм — каза той, поклащайки глава, — но такова обяснение, твърде кратко, не може да се даде тук на генерала.

— Че защо не? — попита дон Хосе.

— Защото нещата трябва да бъдат изяснени така, че да не остане ни най-малко съмнение в толкова честната душа на генерала. Затова трябва да му представим неопровержими доказателства, дори, както се казва, това да разчопля рани, ние го дължим заради нашата чест и честта на генерала. Но аз нямам тук тези доказателства, така че е безполезно да продължаваме обсъждането, което няма да доведе до нищо сериозно.

— Имате право, сеньор дон Агостин, вие говорите като почтен човек, за което ви благодаря, така че ще чакам деня, който сметнете за подходящ.

— Този въпрос трябва да се реши напълно колкото може по-скоро — заяви категорично доктор Герен.

— Може ли генералът да язди кон? — попита дон Агостин.

— Да, но за него ще бъде много уморително — отговори лекарят, — къде искате да отидете?

— У дома, в Аризона.

— Хм, доста е далеч — каза докторът, клатейки глава.

— Така е — каза старецът.

— Чакайте — продължи бързо докторът, — открих начин.

— Е, приемам го предварително — заяви генералът.

— Днес ще изпратите там един мосо32, ще наредите да се запретне носилката…

— Разбирам — каза бързо дон Хосе, — носилката ще ни чака на определено от мен място, така генералът ще извърши пътуването без умора.

— О, аз ще дойда с вас, не искам да изоставям така пациента си — вметна докторът, смеейки се.

— Браво! — рече дон Естебан.

— Съгласен ли сте, генерале? — попита дон Хосе.

— Разбира се, драги ми дон Хосе, аз съм подчинен на вашия баща.

— Тогава до утре — каза старецът.

И сякаш по мълчаливо споразумение разговорът взе друга насока и вече се говореше само за банални неща.

На другия ден към осем часа сутринта Сиди-Муле влезе в стаята на генерал Дьо Вилие. Добрият офицер спеше дълбоко. Спахията го погледа известно време с интерес.

— Жал ми е да го будя — промърмори той, сумтейки по навик, — ала трябва. Ако го оставя да спи, ще ми вдигне олелия до Бога! Аха — каза той, смеейки се, — сетих се, с това събуждането му ще бъде като милувка. Достатъчно! Да действаме.

И достойният войник грабна една гарафа и я счупи о пода с гръмотевичен трясък.

— Какво става? — извика генералът, привдигайки се внезапно в леглото.

— Не обръщайте внимание, господин генерал, счупих една гарафа.

— Проклет глупак! — продължи офицерът. — Дяволите да те вземат! Сънувах чуден сън, който ти прекъсна с непохватността си! Какъв съм идиот, ще се опитам да продължа съня си!

И като легна отново, той се зави до очите с чаршафите и одеялата.

— Тюх да се не види — каза решително спахията, — значи нямало смисъл да чупя гарафата?

— А? Какво мърмориш, говедо такова?

— Извинете, генерале, но не мърморя, а казвам, че трябва да ставате.

— Хубава работа! На мен ми се спи.

— Възможно е, но всички са готови и чакат само вас, за да потеглят.

— Ах, пусто да остане! — извика генералът, скачайки от леглото. — Вярно, забравих, а ти не ми каза, говедо такова.

— Ще прощавате, господин генерал, ама преди половин час ви го казах, доказателство за това е гарафата.

— Добре, добре! Помогни ми да се облека, вместо да висиш там като корморан, кацнал на един крак.

— Ах, какво учтиво събуждане, и като си помисли човек, че всеки ден е така!…

— Какво мънкаш там?

— Казвам, че е хубаво, господин генерал, и че за минутка ще бъдете облечен.

— Ех, бедни ми Сиди — продължи офицерът, — добре те чух. Какво искаш, не мога да бъда учтив, когато ставам.

— Пусто да остане, отдавна го зная, но не ви се сърдя, господин генерал. Зная, че не можете да надвиете тази ваша слабост.

— Вярно — каза офицерът, смеейки се.

Докато бъбреше така с войника си, генералът се бе облякъл.