— Ето, готово — каза той, — както виждаш, не загубих време.

— Дявол да го вземе! Труден е първият момент, после всичко върви от само себе си.

— Ти си дълбок философ, Сиди, приятелю, хайде, на път.

— Веднага, господин генерал.

Двамата напуснаха спалнята. Патиото33 беше пълно с конници, трите дами и прислужничките им също бяха на коне, а трийсетина пеони и вакероси в живописно облекло, с енергични черти, въоръжени до зъби, трябваше да придружават пътниците. Генералът отиде да поздрави дамите си, които го посрещнаха с очарователни усмивки, осведомявайки се с интерес за здравето му.

Ала доктор Герен прекъсна тези любезности, като напомни на генерала за положението.

— На път, на път — каза той, — после ще говорим.

Генералът се сбогува с дамите и се качи на седлото, подпомаган от Сиди-Муле. Тримата Сандовалови се ръкуваха и размениха няколко любезни думи с офицера. По даден от дон Агостин знак портата на къщата се отвори и пътниците бавно поеха. Те запазиха това спокойно темпо през цялото време, докато минаваха по тесните улици на Пуебло, но когато пресякоха по брод Рио Гранде дел Норте, цялата кавалкада се впусна в ловен галоп — ход, явно по-приятен и по-малко уморителен, когато предстои дълъг път.

Дамите бяха заобиколени от предани хора, след тях се движеха тримата Сандовалови, генерал Дьо Вилие и доктор Герен, препускащи един до друг, няколко пеони образуваха ариергарда. По фланговете на колоната отдясно и отляво препускаха вакероси, които проучваха местността и претърсваха високите треви, за да открият засади, в случай че има такива. Препускаха така до единадесет часа сутринта.

Спряха в края на гъста гора от коркови дъбове; под дърветата построиха набързо няколко хакала, вид колиби от преплетени клони, които горските скитници издигнаха с необикновена сръчност за по-малко от половин час. Един хакал беше предназначен за дамите, друг — за господата Сандовал, третият — за генерала и неговия лекар, четвъртият трябваше да служи за трапезария на пътниците. Петдесетина команчи бяха поставени под командването на Синия облак; тези хора бяха подбрани грижливо, все големи храбреци на племето, всичките въоръжени с пушки, те трябваше да подсилват охраната на пътниците.

— Кабалерос! — каза дон Агостин. — Щастлив съм да ви предложа гостоприемството на пустинята. Ще прощавате за малко примитивната трапезария, която ще ви предложим, но имайте предвид, че ние сме в Апахерия.

— Зная как се вечеря в пустинята, сеньор дон Агостин, когато вие поемате разноските за това — каза през смях генералът, — предварително заявявам, че съм доволен от това, с което ще ни угостите.

— Да ви е сладко — обади се докторът, — личи, че генералът е гладен и ще се задоволи с количеството, без да обръща внимание на качеството.

— Ще се постарая всичко да бъде хубаво — продължи старецът. — Сеньори, ще потеглим отново в три часа следобед, когато големият дневен пек премине. Вашите хакали ви чакат, в тях има легла от благовонни треви, застлани с кожи, засега можете да си почивате, ще ви известим, когато обедът бъде готов.

Всеки се оттегли в своята колиба, не да спи, а да оправи тоалета си, измачкан от дългото пътуване. На обеда присъстваха само мъжете, дамите предпочетоха да им бъде сервирано отделно, несъмнено за да оставят кавалерите напълно свободни, от което те не се оплакваха. Яденето беше каквото трябваше да бъде, тоест много изискано, като въпросът за вината бе решен с особена грижливост. Този път нищо не смути обеда, както бе станало вечерта, когато генералът се запозна с дон Агостин Перес де Сандовал. Генералът не бе свикнал на сиестата, която е нещо почти обичайно в топлите страни. Вместо да се опита да заспи, той предпочете да се разходи под високия листак на гората, където цареше много приятна прохлада. Дон Хосе предложи да придружи генерала в разходката му, което той прие с голямо удоволствие.

Двамата мъже взеха оръжието си, за да бъдат готови за всякаква евентуалност, после навлязоха навътре. Девствените гори по нищо не приличат на нашите френски гори; само по покрайнините на тези гори има трева и храсталак; колкото по-навътре се навлиза, толкова повече паразитната растителност оредява, липсва въздух, дърветата, общо взето от един вид, си приличат всички, растат невероятно прави, образуват огромни прави алеи, сякаш подредени по компас, и така продължава на много километри. Тежко на човек, който задълбае безразсъдно в тези гори! Той е неминуемо загубен, всички дървета са еднакви, всички алеи си приличат, така че е невъзможно да се ориентира в този лабиринт, стократно по-заплетен от оня който е бил построен в Крит от Дедал.

Горските скитници, единствените хора, които се осмеляват да се впуснат в девствените гори, имат само два начина да намерят пътя: да откъртват с брадва парчета кора от дънерите — или да оглеждат подножието на дънерите на дърветата. Когато открият мъх, значи са на север, ако, обратно, дънерът е сух и не личи мъх, са на юг. Някои разузнавачи използват следите, оставяни от животните, отиващи вечер на водопой, тези следи водят винаги към потоци или малки рекички, които накрая се вливат в някоя по-близка или по-далечна голяма река, но това е последното средство, до което се прибягва в краен случай и не може да се използва безнаказано.

Дон Хосе познаваше гората, в която се разхождаше с генерала, той я бе прекосявал повече от сто пъти по всяко време на нощта и деня, затова двамата разхождащи се нямаше от какво да се страхуват. Вървешком двамата мъже говореха за банални неща. Те бяха стигнали до брега на един бистър, доста голям поток, който ромолеше по камъчетата в своето корито. Дон Хосе предложи на генерала да поседнат на тревата, която растеше по брега на потока, където една доста голяма пролука в листака позволяваше на слънцето да осветява този живописен и тайнствен пейзаж; под дърветата не се чуваше никакъв друг шум освен далечното чукане на кълвач, който удряше ритмично по дънера на някакво дърво. Почти веднага шумът секна, кълвачът бе отлетял внезапно. Дон Хосе стисна ръката на генерала и се отдалечи от потока, слагайки пръст на устните си, за да го предупреди да бъде предпазлив.

— Какво има? — попита генералът със сдържан глас.

— Не знам — отговори младият човек със същия тон, — да бъдем предпазливи, не знаем какво ни очаква.

Почти в същия миг наблизо се чу крясък на фламинго.

— Слава Богу! — каза дон Хосе. — Приятел е.

— Откъде знаете?

— От сигнала, който той ми даде.

— Сигнал ли? Кога?

— Преди малко, не чухте ли крясъка на фламинго?

— Да, но предположих, че това е просто някое фламинго, от тия там на поляната, на брега на онова езеро.

— Излъгал сте се, драги генерале, това беше сигнал и доказателството е, че аз ще отговоря.

И като събра длани пред устата си, младият човек имитира с невероятно съвършенство крясъка на фламингото.

— Приемете моите поздравления, скъпи дон Хосе — каза генералът, — не предполагах, че сте толкова умел.

— О, това е нищо — каза младият човек, смеейки се, — аз притежавам и сума други дарби, които ще ви разкрия малко по малко, според обстоятелствата. А, ето, погледнете там наляво, между дърветата, не виждате ли човек?

— О, да! — отвърна генералът. — И дори го разпознавам отлично, това е моят приятел Безследни, верният ми канадец. Я вижте, той май ни вика да отидем при него.

— Вярно! Да бързаме, генерале, Безследни трябва да има много сериозни причини да ни вика по този необичаен начин.

Горкият скитник не мърдаше от мястото, където се бе спрял, той държеше главата си полуобърната натам, откъдето се бе появил, сякаш следеше нещо.

Генералът и приятелят му преминаха към гимнастическа стъпка, за да стигнат по-бързо до ловеца; той беше на разстояние най-много един пушечен изстрел, но изглежда имаше нещо спешно, защото ловецът не преставаше да ги вика, махаше с ръце.

Най-после, след като решиха да тичат, двамата мъже стигнаха до горския скитник.

— Но какво става тук? — попита дон Хосе.

— Говорете по-тихо — отвърна ловецът, — скрийте се зад дънера на това дърво и гледайте.

Двамата постъпиха така, както им бе казал горският скитник, и загледаха.