В подножието на едно дърво бяха седнали и разговаряха доста оживено двама дути и лесно се разпознаваше, че са бели.

— Кои са тези хора? — запита генералът.

— Познавам единия, този, който пълни лулата си в момента — отговори Безследни, — той се казва Мататрес, опасен бандит от куадрилята на Койота.

— Ах — възкликна дон Хосе, — трябва да заловим тия двамата.

— Хм, няма да бъде лесно.

— Може би все пак да опитаме. Ако не успеем да ги хванем, все ще можем да им теглим куршума, загубата няма да бъде голяма.

— Е, колкото до това, не рискуваме нищо, ала как да направим така, че да се приближим, без да ни видят?

— Много лесно! — И като вдигна глава и посочи листака, дон Хосе каза: — Ето нашия път.

— Вярно! Не се сетих.

— За какво става дума? — попита генералът.

— Виждате ли ония двамата, господин генерал? — каза дон Хосе.

— Естествено! Ако не съм сляп и доколкото мога да съдя от това разстояние, те изглеждат много увлечени в разговор по работите си.

— Точно така, господин генерал, и аз държа много да чуя разговора им.

— Така ли! А защо?

— Защото тези хора са наши врагове, ваши и мои, и е добре човек да узнае, или по-право, да открие тайните на своите врагове.

— А как ще ги откриете?

— Ще видите, ще ви бъде интересно.

Младият човек, бърз и ловък като маймуна, свикнал на всякакви телесни усилия, извади кинжала си от ножницата, заби го в дънера на дървото и се закатери с необикновена лекота, следван от Безследни, който не се отделяше нито на крачка от него. Когато стигнаха до първите клони на дървото, двамата изчезнаха в гъстия листак. От този момент нататък генералът въпреки усилията си вече не можеше да следи двамата необикновени пътници.

Те правеха просто това, което горските скитници наричат въздушна пътека: дърветата, чиито клони бяха преплетени едни с други, позволяваха на двамата с малко ловкост да минават от дърво на дърво толкова сигурно, както ако минаваха по тесен и малко клатещ се мост. Тази разходка по дърветата ставаше средно на шейсет-осемдесет метра височина от земята, ала на горските скитници никога не им се завива свят.

Дон Хосе и другарят му напредваха толкова бързо, като че стъпваха по земята. Внезапно младият човек се спря, даде знак на спътника си да не мърда. Те наистина бяха стигнали до дървото, под което Мататрес и другият, за които споменахме, разговаряха спокойно, мислейки, че в тази гора са далеч от всякакви любопитни очи. Двамата събеседници си бъбреха с пълна увереност, без дори да помислят да говорят тихо, грешка, каквато един горски скитник или един индианец никога не би допуснал.

— Ако продължавате така, мистър Уилсън, никога няма да се разберем.

Тази фраза беше произнесена на испански от Мататрес точно когато двамата ловци започнаха да подслушват.

— Вие сте неразумен — отвърна другият, повдигайки рамене, — искате пушки „Армстронг“ и настоявате да ги платите само по десет пиастра, което е подигравка.

— Колко имате?

— Петстотин.

— Гарантирате ли за тях?

— Напълно.

— А къде е платноходката ви?

— По Рио Пуерко, в заливчето на Опосума.

— Добре, виждам го оттук, само на четири левги.

— Разбрахме ли се?

— Може би. Имам да ви направя едно предложение.

— Да видим.

— Ще ви платя пушките по двадесет пиастра парчето.

— Ол райт, ето така се върши работа.

— Почакайте, значи ги купувам по двадесет пиастра всяка…

— О, много добре.

— Но ще ви платя само по десет пиастра в брой, останалото след похода, който ще извършим.

— А кога ще ви видя пак, за да получа десетте останали пиастра? — попита американецът иронично.

— След похода, ви казах.

— Ами ако походът ви не успее?

— Е-е, сигурни сме в успеха.

— Нищо не ми доказва това. Вижте какво, я прибавете още по един пиастър за всяка пушка и сделката ще бъде сключена.

— Хм, много е примамливо.

— Хайде да си ударим ръцете и да сръбнем малко уиски?

— Мисля, че това ще се уреди, ами патроните?

— Те не влизат в сметката.

— Колко имате?

— Двайсет хиляди, ако желаете.

— По четирийсет патрона на пушка — каза Мататрес, — не е много.

— Ще ви продам двойно повече, ако искате.

— Аха, значи платноходката ви е натоварена?

— Претъпкана е с пушки и патрони.

— Охо, трябва да се помисли — каза бандитът, чиито очи светнаха свирепо.

— Товарът не ме затруднява, щях да имам двойно повече стока, ако бях намерил купувачи.

— Може би.

— Разбира се, вече преговарям с други, по-щедри от вас.

— Като преговаряте с нас, вие имате работа с честни хора — заяви Мататрес, изправяйки се.

— Честен или мошеник, малко ме интересува с кого преговарям, стига да ми плаща.

— Хм, вие нямате предразсъдъци.

— Сделките преди всичко, но, както знаете, „the time is money“34, ще свършваме ли?

— Страх ли ви е?

— От какво да ме е страх? Моята платноходка е добре въоръжена, имам петнайсет моряци, които биха се справили с всички пустинни бандити.

— Искате ли да дойдете с мен до дома на моя началник?

— Какво ще правим там?

— Ще преговаряме.

— Наистина ли?

— Честна дума! — изрече бандитът тържествено.

— Бих предпочел друга клетва! Впрочем далеч ли е?

— Само на две левги, не смея да сключа окончателна сделка без съгласието на началника ми. Тази работа ще ни отнеме по-малко от четвърт час.

Американецът като че се поколеба за момент, после взе окончателно решение.

— Да вървим — каза той.

— Но не преди да вкусим от вашето уиски, предполагам?

— Имате право.

Търговецът свали огромната манерка, която носеше през рамо и чиято запушалка служеше за пиене,