Новата история, която ще се заловим днес да разкажем на нашите читатели, се развива изцяло в Аризона, бивша провинция на Мексико, анексирана от Съединените щати.

Днес Аризона е останала такава, каквато е била, когато се е наричала Сибола и е била открита от Кабеса де Вака1, тоест тайнствен край, пълен със зловещи легенди, със страшни чудеса, населен с непознати и свирепи животни; неравната му почва изобилства с всевъзможни развалини, оставени от неизвестни народи.

Тези неизследвани пустини, простиращи се до безкрай, приютяват многобройно чергарско население, съставено от най-разнородни елементи, враждуващи помежду си и воюващи безпощадно.

Ето какво е населението на Аризона: индианци „бравос“, тоест, неукротими, команчи, апачи, поуни и още много други, които претендират с основание, че са господари на земята; освен това горски скитници, ловци и трапери, единствените честни хора; после идват пиратите на саваните, предимно жестоки метиси, крадци и убийци, които не се боят нито от Бога, нито от закона; и накрая, декласираните и прокудените от всички цивилизации на Стария и Новия свят.

И все пак тази област е най-богатата и най-красивата в света, климатът й е чудесен, флората и фауната й са несравними, златните, сребърните и медните й мини — неизчерпаеми.

Един петък към края на месец юни 187… година, между четири и пет часа вечерта, един човек, който изглежда беше ловец или горски скитник, след като бе минал по брод през Рио Хила там, където тя се съединяваше с Рио Пуерко, се спря на високия речен бряг, заби приклада на пушката си в пясъка и като скръсти ръце върху края на двойната цев на оръжието си, огледа внимателно обширната долина, простираща се пред него додето поглед стига. Доволен от бързото си наблюдение, той промърмори през зъби на френски със силен нормандски акцент:

— Е, доволен съм от себе си. Не съм сбъркал посоката с нито една крачка, макар че за пръв път идвам в този край, а оттук до Монреал има още много път.

Разговаряйки така със себе си, ловецът нарами отново пушката; приближи се и седна под едно акажу2, напълни дългата си индианска лула, запали я, сложи пушката напреки на коленете си и запуши умислен.

С няколко думи ще ви запознаем с външността и душевните качества на това лице, което ще играе важна роля в тази история.

Той беше мъж най-много на двадесет и осем — тридесет години, на ръст почти великан — два метра и пет сантиметра; това телосложение не намаляваше никак изяществото и грациозността и на най-малките му движения, човекът беше великолепно сложен, сигурно беше надарен с атлетична сила, с изключителна ловкост и пъргавост. По цвета на кожата му — на печена тухла — се познаваше, че е канадец „обгорено дърво“. Този ловец се казваше Жан Берже, но беше известен из прериите просто с прякора Безследни поради лекотата на походката си, която при преминаването му през пустинята не оставяше никаква следа.

Макар и все още много млад, той се радваше на огромна слава като ловец и като скитник из всички савани от Канада до Мексико.

Няма да кажем нищо за облеклото му. Безследни носеше облеклото, възприето отдавна от канадските ловци и белите трапери в пустинята.

Ще отбележим само, че ловецът имаше великолепни оръжия, подарък от един висш френски офицер, чийто живот Безследни бе спасил през време на френската експедиция в Мексико; той имаше пушка с двойна въртяща се цев, която се пълнеше от задната част на дулото, четири револвера с по шест патрона; щик, който носеше на хълбока си, но при нужда слагаше на пушката. Тъй че въоръжението на Безследни беше внушително, защото можеше да даде двайсет и шест изстрела, без да бъде принуден да презарежда.

Неусетно ловецът бе оставил лулата си да угасне. Той се любуваше на величествения пейзаж, който се разкриваше пред очите му и колкото повече мракът изместваше дневната светлина, ставаше все по- поразителен.

Безследни беше примитивен човек, силен и чувствителен към всичко велико и красиво. Без да се опитва да обяснява чувствата си, той се чувстваше омаян, мощната меланхолия на тишината и на мрака му вдъхваше страхопочитание.

„Ох — прошепна си той като на сън, — сега разбирам благоговейната почит на червенокожите към тази тайнствена долина, която, както казват те, е населена със знатни воини от старо време и която наричат Долината на сенките.“

Той се отърси, сякаш се събуждаше, сбърчи вежди, хвърли неспокоен поглед наоколо и добави: „Щях да забравя.“

Тогава стана, отиде да събере сухи дърва, изкопа със щика си дупка, направи си огнище с три камъка, разположени в триъгълник по краищата на дупката, отвори чантата си, извади оттам желязно котле, напълни го с вода от един близък извор, сложи го на импровизираното си огнище, натрупа отдолу дърва и запали огъня.

След като завърши тези приготовления, ловецът натроши във водата два морски сухара, добави пемикан — сушено месо на прах — сол, чер пипер и чушле, после разстла жарта и постави върху нея бутче от антилопа, а под топлата пепел зарови десетина картофа.

— Чудесно — каза той с доволен вид, — след един час вечерята ще бъде готова, без да е нужно да се занимавам повече с нея.

Наближаваше осем часа вечерта. Вятърът бе утихнал, в горските дебри се чуваха джавкането на койотите3, излезли на лов, и хрипкавото мяукане на ягуарите, отиващи на водопой. Ловецът стана, разстла на земята едно одеяло, пръсна върху него няколко царевични зърна, после на два пъти подсвирна особено.

Почти веднага се чу бърз галоп и се появи един великолепен прериен мустанг, чер като нощта, с изящни нозе, широки гърди, малка глава, на която блестяха две големи искрящи очи. Разтваряйки храстите с гърди, той се спря така, че почти докосваше ловеца, на чието рамо сложи главата си, и го заблиза с тихо цвилене, изразяващо удоволствие и обич. Няколко минути се разменяха ласки между човека и животното, които изглежда се разбираха отлично. Конят беше напълно оседлан, само стремената бяха вдигнати, а зъбалецът беше издърпан и окачен за дръжката на седлото, за да може да яде съвсем свободно.

— Отде идеш, Негро? — каза господарят му, милвайки го нежно. — Защо не дойде по-рано? Пустинята е опасна в този нощен час, дивите зверове са излезли на лов. Изяж дажбата си, утре денят ще бъде труден. Спи ми се, уморен съм, пази добре и преди всичко не се отделяй от защитния огън.

Конят дари господаря си с една последна ласка и кротко захрупа. Ловецът се върна на мястото си, прозявайки се, облегна се на едно акажу, опъна крака към огъня и след като се увери, че всичко е наред, затвори очи, шепнейки:

— Имам два часа за спане, дотогава той няма да дойде.

Почти веднага заспа. Така изтече близо половин час. Вече нямаше ни най-малък полъх на вятър. Над пустинята тегнеше дълбока тишина. Внезапно Негро спря да яде и наостри уши. Безследни отвори очи, но без да помръдне. Конят бе започнал отново да хрупа дажбата си. Ловецът пак затвори очи.

Почти веднага и без да се чуе и най-малък шум, една „реата“4 от сплетена кожа се разви бавно от края на един дебел клон на акажуто и се спусна крайно предпазливо.

Ако ловецът не спеше, щеше да забележи най-много на два метра от защитния си огън тази реата, висяща точно пред него.

След миг се появи черен силует на човек, възседнал клона, за който беше вързана реатата.

Този човек като че се поколеба няколко секунди; внезапно взе решение, захапа дълга кама, после, хващайки реатата с две ръце, се спусна с шеметна бързина. Безследни продължаваше да спи. Щом докосна земята, непознатият взе камата с дясната си ръка и с тигров скок се хвърли върху ловеца.

Но той вече се бе изправил пред врага, сграбчи във въздуха камата, която убиецът размахваше над главата му, изтръгна я от ръката му, повали го на земята и притисна силно с коляно гърдите му, като същевременно допря собствената му кама до гърлото му и каза с насмешлив глас: