мен и едва не ме уби, не зная по каква причина.

— А аз зная — рече полковникът, клатейки замислено глава, — или поне се сещам. Продължете, Безследни.

— Благодарение на необикновената ми пъргавина, която бандитът не подозирате — поде отново ловецът, — аз успях не само да осуетя нападението му, но и да го хвана, да го завържа, както виждате, и възнамерявах да го пренеса с кърпа на устата и превръзка на очите, за да не вижда, в една от тези порутени къщи, където щях да го оставя да умре, защото не исках да го убивам. Какъвто и злодей да е този човек, противно ми беше да му отнема живота и като чух сигнала ви, аз се спрях, мислейки си, че вие по- добре от мен ще знаете какво трябва да се направи с този негодник. Не зная как го забравих.

— Чудесно! — възкликна Сиди-Муле, пълнейки лулата си. — Идеята ви е била отлична, Безследни, сбъркал сте, че не сте я изпълнил. Но още има време. С разрешение на полковника аз ще му вкарам два куршума в главата и всичко ще свърши.

И понечи да стане.

— Не мърдай — каза полковникът, като го накара да седне отново. — Този човек не бива да умре така. Първоначалната мисъл на Безследни е била отлична, този мерзавец заслужава наказание за пример на другите, но ние нямаме право да го убиваме: щом като засадата, която е устроил на нашия приятел, не е успяла, нека го изоставим в пустинята без оръжие и без провизии. Е, добре, съгласен съм да го завържем, но да му дадем възможност да се спаси, да може да извика за помощ. Кой знае дали Бог няма да се смили над него? Нека приложим спрямо него закона на пустинята, той е толкова жесток, че не е нужно да го правим още по-суров; ужасите, които ще изтърпи, може да го вкарат в правия път. Вържете го здраво за клона, на който се е спотайвал, за да не бъде разкъсан жив от зверовете, махнете кърпата от устата му и превръзката, която го прави глух и сляп, и го оставете на волята на Бога, който единствен има право да се разпорежда по свое усмотрение с живота му.

— Мино — добре — каза сахемът на команчите, — великият бял вожд говори правилно. Уаконда — Бог — е единственият господар на живота на бледоликите и на червенокожите, само той осъжда или опрощава.

— Вържете този подлец за дървото. При изгрев слънце, когато напуснем нощния си лагер, Безследни ще остане последен, за да му махне кърпата от устата и превръзката от очите, не бива да ни види и да ни познае.

— Аз намерих в джобовете му портфейл, натъпкан с книжа — каза Безследни.

— Взехте ли му тези книжа?

— Да, господин полковник.

— Добре сте сторил, така и трябва. В тези книжа може да намерим ценни сведения.

— И на мен ми хрумна същото, господин полковник, ето портфейла.

И го предаде на офицера, който го скъта в един страничен джоб на ловната си куртка.

— Нощта напредва, настанете този човек на клона, отдето е дебнел, и го вържете здраво, но без да го измъчвате.

Безследни и Сиди-Муле станаха веднага и се постараха да изпълнят дадената им заповед.

Работата им не беше лесна, но след като дълго опипваха, успяха да овържат здраво разбойника между три клона, които образуваха естествена седалка; там бе настанен удобно. Койота беше много умислен през време на тази операция, от която не разбираше нищо, но двамата мъже го чуваха да пъхти тежко.

— Готово — рече Сиди-Муле, скачайки на земята. — Ето че го настанихме. Ако се оплаква, значи е с много лош характер — добави спахията, смеейки се.

— Прав си — вметна Безследни, — по-удобно не може да бъде настанен. Ще спи като опосум10, без страх да падне.

— Преди да легнем да спим, ще довърша онова, което ви казвах, когато Сиди-Муле ни прекъсна. Казвах ви, че правителството във Вашингтон…

— Да, полковник, и аз ви изтъкнах, че то няма да бъде така отзивчиво към вас, както правителството на Мексико.

— Лъжете се, Безследни — поде полковникът, — аз ходих във Вашингтон.

— Вече! — възкликна ловецът изненадан.

— Да — потвърди офицерът, — срещнах се с президента на Съединените щати, той ме прие много любезно, изложих му молбата си и представих документите, които доказват моето право. Президентът ми каза в общи черти следното:

„Вашето искане е справедливо, господине, правото ви е неоспоримо. За нещастие, вашата концесия е разположена в Аризона, тоест в област, която владеем само формално. Напразно се опитвахме да цивилизоваме и да колонизираме тази богата земя, тя се противи на всякаква колонизация, самите заселници бяха принудени да се оттеглят, с голяма мъка построихме няколко изолирани укрепления, които затвърдяват нашето владение, и нищо повече. Ето защо не мога да ви помогна така, както бих желал, индианците бравос и разбойниците се разпореждат в целия тоя край и остават негови господари. Трябва да действате сам, на свой риск и отговорност, аз мога да направя само едно: да ви разреша да наберете сподвижници в необходимия според вас брой, за да си осигурите владеенето на вашата концесия със силата на оръжието. Гарнизоните на укрепленията ще ви помагат, доколкото им е възможно. Приемате ли тази почти безполезна закрила? Защото се опасявам, че нашата помощ не ще ви бъде много полезна.“

„При тези условия — отвърнах аз, — ако не успея, поне ще мога да си опитам късмета.“

„Решен ли сте напълно?“ — продължи президентът.

„Да“ — отговорих.

„Добре — рече президентът, — исках да ви задам само един въпрос.“

„Какъв?“ — попитах аз.

„Ето какво — поде отново президентът. — Щом се настаните в концесията си, ако успеете да се задържите, започнете веднага цивилизаторското дело, което досега ние само чертаехме.“

„Обещавам ви“ — отговорих аз.

Четири дена по-късно бях повикан в Белия дом. Президентът на великата република ми даде най-широки пълномощия и ми пожела успех, веднага се сбогувах и още същия ден напуснах Вашингтон. Какво ще кажете, Безследни?

— Хм! — промърмори ловецът. — Вие се залавяте с трудна задача. Много се боя, че няма да успеете.

— Може би — каза Сиди-Муле със замислен вид.

— Аз вярвам в звездата си — заяви полковникът, — не знам защо, но вярвам, че ще успея.

— Може би — повтори Сиди-Муле.

— А, така ли! Ти говориш с гатанки, момчето ми — рече полковникът весело.

— Нощта носи съвет, господин полковник — продължи спахията, — утре ще си поприказваме.

— Ей Богу — каза полковникът, — имаш право, хайде да вървим да спим.

Полковникът пожела „лека нощ“ на спътниците си и влезе в хакала, който Сиди-Муле му бе построил. Тримата си бяха разпределили нощното дежурство. След десет минути спахията и Безследни вече спяха дълбоко, загърнати в одеялата си и с крака към огъня. Сахемът дежуреше сам. Нощта беше спокойна.

Малко преди изгрев-слънце Безследни събуди другарите си, конете бяха оседлани и тримата ловци се метнаха на седлата и се отдалечиха много бързо, след като се уговориха с Безследни да се срещнат на две левги11 по-нататък на едно обгоряло място, добре известно на вожда на команчите.

Когато конниците изчезнаха по криволиците из високата трева, ловецът се качи на дървото и както се бяха разбрали, махна кърпата от устата и покривалото от главата на бандита.

— Ще ме убиеш ли? — попита той с глух глас.

— Не — отговори ловецът, — преди да си тръгна, исках да ти дам възможност за спасение.

— Значи ме изоставяш тук, на това дърво?

— Да, можеш да извикаш за помощ, ако някой мине край теб.

— Гърлото ми гори.

— Пий — рече ловецът, поднасяйки манерката си до устните му.

Разбойникът пи на големи глътки.