разберете за какво се касае.

— Мислите ли?

— Разбира се.

— Добре, но нали само от любезност ме нарекохте „генерале“?

— Не, прочетете правителствения вестник, ето на — добави той, сочейки с пръст мястото.

Офицерът хвърли един поглед.

— Я виж! — извика той развълнувано. — Произведен съм в бригаден генерал! Благодаря ви, скъпи дон Естебан, че така приятно ме изненадахте.

— Но това не е всичко.

— Какво искате да кажете?

— Ето, погледнете тук.

— Какво! Велик кавалер на ордена на Почетния легион!

— Ще добавя, ако това може да ви направи удоволствие, че присъдените ви отличия са одобрени с радост, единодушно е заявено, че просто ви е дадено заслуженото.

— Вие сте много мил човек, драги дон Естебан, увеличавате удоволствието, което ми доставиха тези новини, с любезния начин, по който ми ги съобщихте.

Разговорът продължи доста дълго в този приятелски тон, може би щеше да се проточи така няколко часа, ала доктор Герен бдеше. Когато сметна, че е време да промени насоката му, той го прекъсна рязко, както му беше навик.

— Всичко това е много хубаво — рече той, — но ми се струва, че забравяме целта на нашето събиране, време е да се върнем към нея.

— Правилно — каза дон Хосе, — беше ми изхвръкнало от главата.

— И забравяте, скъпи ми дон Хосе, че губим ценно време.

— Прав сте, а нашите врагове не спят.

— Стократно сте прав, приятелю — каза дон Агостин, — затова да побързаме, утре може да бъдем принудени…

— О, не, татко — възрази дон Хосе, — още не сме я докарали дотам, знаете, че вече съм взел предпазни мерки.

— Вярно, ала от такива негодници може да се очаква всичко.

— Още една причина да се разберем колкото е възможно по-бързо — вметна докторът.

— Трябва да ви призная, господа — обади се генералът, — че не разбирам нищо от това, което говорите, но предполагам, че имате намерение да ми направите някаква голяма услуга, за което предварително ви благодаря искрено.

— Всичко ще ви бъде обяснено навреме и на място, генерале, тогава ще се убедите, че любопитството няма нищо общо с желанието ни да получим от вас откровена изповед за най-важните неща в личния ви живот. Колкото до живота ви като военен, той е твърде добре известен, за да е нужно да се занимаваме с него — остава ни само да се възхищаваме искрено на вашите големи служебни заслуги — каза дон Агостин с много сърдечен тон и приветлива усмивка.

— Убеден съм, сеньор дон Агостин — отговори офицерът, — че намеренията ви са почтени, ще ви разкажа за живота си това, което обществото не знае, точно то ви интересува, нали, сеньори?

— Ей Богу! — извика докторът.

Тримата Сандовалови потвърдиха с жест. Без да чака повече, генералът взе думата с непринуденост, която доказваше неопровержимо, че всичко, което се готвеше да каже, щеше да бъде вярно, защото говореше, както се казва, свободно и не търсеше думите.

— Кабалерос — каза той на испански, — разказът ми ще бъде просто една бърза биография. Първо ми позволете да ви кажа кой съм: родът ми води началото си от битката при Бувин, спечелена от крал Филип- Август срещу Отон IV, император на Германия, през 1214 година. Битката била ожесточена, фламандците вършели чудеса на храброст, те успели да откъснат френския крал от неговите пълководци, с дълги куки съумели да го свалят от коня му и точно когато търсели някакъв дефект в бронята на монарха, за да го убият, един човек, въоръжен с огромна бухалка, се промъкнал сред неприятелите и макар да загубил кръв от много рани, свършил такава добра работа, че успял да качи краля отново на седлото. След като му върнал изпуснатата сабя, той веднага се опитал бързо да се отдалечи, но кралят му заповядал да спре.

Пълководците и всички дворяни били отчаяни, те смятали господаря си за убит или пленен. Голяма била радостта им, когато забелязали краля качен на бойния си кон и със сабя в ръка.

— Кой си ти и как се казваш? — попитал Филип-Август спасителя си.

— Ваше кралско величество — отвърнал почтително войникът, — аз съм крепостен и васал на граф епископ Дьо Роде, казвам се Кулон.

— Коленичи — рекъл кралят. Крепостният се подчинил.

— Правя те рицар — продължил кралят, докосвайки го със сабята си, — ти си свободен в планината и в долината, ще се ползваш от всички права, полагащи се на благородниците, давам на теб и на потомците ти замъка Вилие с всички земи и свързаните с това права. Занапред ти ще се казваш Кулон, граф Дьо Вилие, назначавам те в моята гвардия, капитан на рота от сто гвардейци, на която ще поема разходите. Искам да бъдеш винаги близо до мен.

Крал Филип-Август удържал така вярно на думата си, че бедният крепостен станал един от първите дворяни на кралството.

Ето как родът ми станал благороднически и като военни винаги сме служили на Франция в нейната армия. С течение на времето нашият род се разделил на два клона: Кулон дьо Вилие и Дьо Жюмонвил.

Първият Жюмонвил бил братът на Кулон дьо Вилие. През 1758 година двамата братя се настаняват в Канада като капитани в полка на кралската морска пехота; виконт Дьо Жюмонвил бил убит при засада от англичаните, брат му отмъстил за него, поел грижата за сина му и го отгледал на свои разноски. За нещастие, този млад човек, забравяйки всичко, което дължал на чичо си, станал най-върлият му враг.

Това скъсване станало след един спор за поземлена концесия, закупена от граф Дьо Вилие от индианците команчи чрез посредничеството на един канадски горски скитник, предан на нашия род. Макар че графът от коректност показал напълно изправните си документи за собственост, племенникът му не искал да слуша нищо. Нещата стигнали дотам, че графът бил принуден да изгони племенника си, който вече не се върнал.

Вследствие на тези събития двата клона на нашия род се разделили напълно и се отчуждили един от друг. По-младият клон стигнал в омразата си дотам, че се отрекъл от славното, почтено име Дьо Жюмонвил, за да приеме името Дьо Мовер, което впрочем му се полага по същото право, както името, което отхвърлил. Френската революция разорила напълно нашия род — както по-стария, така и по-младия му клон.

Положението било ужасно, трябвало да се намери някакъв изход, дори героичен: дядо ми и брат му станали войници, баща ми — полковник, а прачичо ми не стигнал по-високо от капитански чин! Той служел в кралската гвардия, а баща ми командвал 16-и линеен полк. Аз учех в Сен Сир30 с братовчед си Гаспар дьо Мовер. И двамата бяхме млади, родовите ни омрази изглеждаха ако не забравени, то поне притъпени. С братовчед ми бяхме бедни и живеехме в доста добър сговор, аз се държах чистосърдечно с роднината си, мислех, че и той се отнася по същия начин към мен, но се лъжех, скоро получих доказателство за това: Гаспар дьо Мовер ме мразеше — зад престореното му дружелюбие се криеха най-подли машинации.

Завърших Сен Сир втори по успех, а братовчед ми — с последните. Омразата му се засили. Някаква зла орисия тегнеше над този млад човек: в нищо не му вървеше, всичко се обръщаше против него, в дъното на душата си той ме упрекваше за този кутсузлук. Постъпихме заедно в четвърти драгунски полк, аз стигнах до чин командир, а братовчед ми си остана лейтенант. Привидно бяхме все още в добри отношения, но разликата в чиновете ни разделяше повече, отколкото можех да предположа. Аз исках да променя това неприятно положение, помолих да ме прехвърлят в Африка, с една дума, да се преместя. Министърът на войната, с когото споделих желанието си, ме изпрати във втори спахийски полк. Два месеца след пристигането ми в Африка по повод на не знам какъв грабеж, виновниците за който трябваше да накажа, бях произведен в подполковник.

За моя голяма изненада братовчед ми беше тоя, който ми донесе заповедта. Той беше назначен за капитан, губернаторът на Алжир го бе прикрепил към себе си в качеството на адютант.