— Да, приятелю, в моето жилище, но не съм сам тук, вашето състояние изискваше постоянни грижи, баща ми не искаше да ме остави сам с вас. С две думи, баща ми, майка ми и сестрите ми се настаниха тук.

— Аха, знаех аз, че…

— Вие не сте сънувал, успокойте се, това беше действителност, дамите се редуваха да бдят над вас.

— И не може да има по-предани болногледачки — възкликна полковникът от все сърце.

— Те са ви много задължени за…

— Ще имам ли честта да ги видя и да им благодаря? — прекъсна го полковникът.

— Когато пожелаете.

Ако имаше смелост, офицерът щеше да каже „веднага“, но се сдържа.

Дон Хосе се усмихна, стискайки му ръката. В същия момент двама индиански пеони29 внесоха една отрупана с ядене маса.

— Къде да сложим масата? — попита Сиди-Муле с горд вид. Войникът беше обиден на офицера си; той изпълняваше намръщено ролята си на метр д’отел.

— Остави масата където е — каза полковникът. — Помогни ми да стана.

По даден от дон Хосе знак двамата пеони излязоха.

— Хайде, сърдитко, не се цупи, знаеш добре, че те обичам. Сгреших. Дай си ръката и да забравим всичко, съгласен ли си?

— Как няма да съм съгласен! Ах, господин полковник, да знаехте…

— Аз знам всичко, мърморко, дон Хосе ми разказа…

— Оставете, господин полковник — прекъсна го бързо войникът, — щом не ми се сърдите, останалото не ме интересува.

— Ха така те искам. А сега ми помогни да стана, че умирам от глад.

— Браво!

Пет минути по-късно дон Хосе и полковникът седяха на масата един срещу друг. Яденето беше превъзходно, отлично приготвено. Дон Хосе имаше добър апетит, а полковникът беше гладен като оздравяващ, тоест лапаше лакомо всичко. Дон Хосе беше очарователен събеседник, весел, духовит и сладкодумен, с него не можеше да се скучае. Изобщо всичко беше много приятно. Когато на масата бе сложен десертът, полковникът прати Сиди-Муле да се нахрани в кухнята и двамата приятели останаха сами.

Отначало разговорът беше лек, весел, изпъстрен с шеги за парижкия живот, но постепенно се промени, стана по-сериозен и най-вече по-интимен. Скоро и на двамата стана ясно, че всеки от тях има на устата си един и същ въпрос, който с мъка сдържа; разговорът, все така интересен, бе станал, така да се каже, двубой, в който всеки скришом се опитваше, без да се издаде, да накара събеседника си да разчупи леда и да заговори откровено, но изглежда трудно можеше да се каже и особено да се формулира въпросът.

Те се въртяха по такъв начин около това, което искаха да кажат, без да напреднат с нито една крачка, и вероятно щеше да продължи дълго така, ако доктор Герен не бе влязъл ненадейно. Двамата приятели посрещнаха доктора с искрена радост, тъй като присъствието му сигурно щеше да даде друга насока на разговора.

— Виж ти — каза той, смеейки се, — моят болен май е на оздравяване? Ей Богу, много се радвам.

— Аз също се радвам, докторе, — рече офицерът със същия тон. — Истината е, че отдавна не съм се чувствал толкова добре, напълно съм оздравял.

— Да, слава Богу — каза лекарят, — но лечението трая дълго.

Доктор Герен беше висок човек със симпатично и умно лице; погледът му светеше от благост и доброта; той беше почти на четирийсет години, ала в дългата му коса нямаше нито един бял косъм, имаше хубави зъби, малко дебели устни, голяма и лакома уста. Държането му показваше, че е светски човек.

Той беше родом от Париж, където бе завършил цялото си образование, включително и медицинското; бе работил като интернист в болницата „Отел-Дийо“, където го обожаваха. Доктор Герен беше не само учен, но и най-вече специалист; той можеше да направи кариера в Париж, ако искаше, но беше чудак. Един ден, без да предупреди никого и без сам да знае защо, продаде всичко, което притежаваше, и замина за Америка, заявявайки категорично, че никога няма да се върне във Франция. Многобройните му приятели, смаяни от това внезапно решение, напразно си блъскаха главата да отгатнат причините за това заминаване, но не установиха нищо, което да оправдае толкова необикновеното решение, тъй че, ако докторът имаше някаква тайна, тази тайна беше добре запазена — никой не я откри.

Той беше в Мексико най-малко от осем години. Вместо да се установи в столицата, отиде в Сонора, на индианската граница. Докторът минаваше там за много богат човек, дори повече, отколкото можем да си представим, въпреки многото дарения, които правеше, и добрините, които вършеше, без дума да продума. Мексиканците и индианците го обичаха много, той можеше да ходи денонощно където пожелае, без да бъде застрашен от всевъзможните бандити, индианци, пирати и други, от каквито гъмжи пустинята.

— Е, драги полковник — продължи докторът, — кога ще се качите на кон?

— Щом ми позволите, докторе — отговори полковникът, — трябва да ви призная, че нямам търпение, предстои ми много работа.

— Да, да, но трябва да почакате най-малко още четири дни.

— Толкова ли?

— Чуден човек сте вие — каза лекарят, смеейки се. — Не знам как ви спасих, защото лечението не беше мое, ако Бог не беше извършил чудо с вас, уверявам ви, драги полковник, сега нямаше да сте жив.

— Да, но зная какви всеотдайни грижи сте полагал за мен.

— Хубава работа! Та нали всички тук — и мъже, и жени — се надпреварваха, дори очарователни млади момичета ставаха ваши болногледачки. Няма от какво да се оплаквате!

— Напротив — каза пациентът разпалено, — зная, че съм много задължен на отличните приятели, които ме заобикалят, и най-вече на вас, докторе.

— Ще ви отговоря, както е казал Амброаз Паре за великия херцог Дьо Гиз: „Аз го превързах, Бог го изцери.“ Същото може да се каже и за вас, но не искам да ви притеснявам повече, зная колко е важно да сте на крак.

— Какво искате да кажете, докторе? Не ви разбирам.

Докторът се усмихна лукаво, споглеждайки се заговорнически с дон Хосе.

— Много добре ме разбирате, драги полковник, но щом настоявате, ще ви обясня: треската е безпощадна бъбрица, тя издава и най-съкровено пазената тайна.

— Ах! — възкликна полковникът, пребледнявайки.

— Полковник, защо се огорчавате така? Само Хосе и аз знаем, и то не цялата ви тайна, а само част от нея.

— Вярно, докторе — каза полковникът, протягайки им ръце, двамата мъже ги стиснаха сърдечно, — страхувах се да не би други да са чули!

— Не, бъдете спокоен! Във вашите кризисни моменти само дон Хосе и аз стояхме до леглото ви. Дори Сиди-Муле, който ви е толкова предан, не знае нищо, ние винаги гледахме да бъде по-далеч.

— Значи знаете каква строга заръка му дадох.

— Да, но се учудвам, че я е изпълнявал толкова точно, не е лесно да излезеш с него на глава, не току- така се нарича Муле.

Тримата се засмяха.

— Ей сега ще престанете да се учудвате, това е ясно като две и две четири — каза дон Хосе. — Преди да намерите вашия човек, той беше мой подчинен почти три години, беше ми толкова предан, колкото сега на вас. От срам не е посмял да се обърне към мен, когато е бил в трагичното положение, от което сте го измъкнал, драги полковник. Сега разбирате какво стана между нас, когато го намерих.

— Наистина всичко се изяснява.

— А сега да оставим добрия Сиди-Муле и да се върнем на въпроса — каза решително докторът, който