— Нарече ме „дърто магаре“! Откровено казано, не е твърде учтив.

— Откога съм проснат на това легло?

— Днес е шейсет и деветият ден.

— Какво, шейсет и девет дни!

— Ни повече, ни по-малко, господин полковник. За да не сбъркам, всяка сутрин зачерквам по един ден на календара, няма измама.

Настъпи мълчание, полковникът размишляваше.

— Сиди — каза той след известно време, — къде се намираме?

— Ама не виждате ли, господин полковник, в добре мебелирана, комфортна спалня.

— Не те питам това.

— Какво тогава? Обяснете ми, не мога да разбера.

— Искам да зная къде съм и при кого?

— Колкото до това, аз също не зная, господин полковник.

— Какво! Не знаеш ли?

— Абсолютно нищо, господин полковник. Пристигнахме тук нощем, беше тъмно като в рог, не поглеждах ни наляво, ни надясно, влязох наслуки в тази стая, където ви сложих на легло. Оттогава не съм напускал тази стая, пък и имах да мисля за други неща, а не да се мъча да узная къде се намираме. Но няма съмнение, трябва да сме при добри хора — добави войникът насмешливо.

— Кажи ми откровено, че не искаш нищо да ми разкриеш.

— Възможно е, господин полковник, но щом е заръка, дадена ми от майора, не бива да я забравям. Защо не разпитате доктора? Той ще може да ви отговори вместо мен, глупавия слуга!

— Имаш право, ще разпитам доктора.

— Правилно, той може да ви отговори. Имате ли апетит?

— Да, гладен съм.

— Болестта ви е дребна работа, лесно се лекува, отивам…

— Не, почакай малко, искам да ти кажа…

— Какво?

Полковникът се поколеба.

Спахията гледаше лукаво началника си.

— Виж какво — продължи най-после полковникът, — ще ми направиш ли една малка услуга?

— На драго сърце, господин полковник, каква?

— Е — каза полковникът нетърпеливо, — сигурно знаеш какво имам предвид?

— Аз ли?

— Да, ти!

— Откровено казано, господин полковник, нищо не разбирам.

— Защото не искаш.

— Ех, господин полковник, щом казвате така! — отвърна войникът с укор.

— Ти ми каза, че не си напускал тази стая нито за секунда, откакто съм тук.

— Нито за секунда, господин полковник, кълна ви се.

— Значи си ги видял?

— Какво да съм видял, господин полковник?

— Два ангела, две феи, две пери28, две жени, знам ли? Те се навеждаха над леглото ми, очите им бяха пълни със сълзи, даваха ми лекарствата, предписани от доктора, и ми говореха с толкова нежен, толкова мелодичен глас.

— Значи сте видял, господин полковник? — извика спахията смаян.

— Разбира се, и ти знаеш.

— Като става дума за жени, аз съм виждал само доктора.

— Ти ми се подиграваш, мошенико!

— Вие знаете, господин полковник, че не съм мошеник. Ако бях видял лицата, за които говорите, щях да ви кажа. Какво ми струва това!

Полковникът изучаваше лицето на войника с особено изражение. Спахията не мигна, макар че пламтящият поглед на болния беше впит в него със странна напрегнатост. Накрая офицерът притвори очи, клепките му трепнаха, две сълзи описаха пареща ивица по бледите му, измършавели бузи, той отпусна глава на възглавниците, потискайки една въздишка, и прошепна отчаяно:

— Значи съм сънувал?

— Сигурно, господин полковник — отвърна войникът със сдържан глас.

Болният като че ли не го чу.

— Проклета орисия! — промърмори Сиди-Муле, тупвайки се с юмрук по челото така, че би повалил бик, — да не можеш да…

— Искате ли да похапнете, господин полковник? — продължи войникът след известно време.

— Не съм гладен, остави ме на спокойствие — отвърна офицерът мрачно и без да отваря очи.

— Само това заслужавам — каза войникът с огорчен вид.

— А? — привдигна се офицерът. — Какво каза?

— Казах, че съм глупак, нищо ново, господин полковник.

— Аха, знаех си, че криеш нещо от мен!

— Аз ли, господин полковник?

— Да, ти сам се издаде, без да усетиш.

— Ама че работа! — ядоса се спахията. — Пак се започва.

— Няма да ме лъжеш повече! Върви си, не искам да те виждам вече, изгонен си.

— Господин полковник!

— Млъкни и си тръгвай.

— Но, дявол да го вземе — тупна ядно с крак слугата, — аз нищо не зная…

В този момент една врата се отвори, една завеса се вдигна и се показа дон Хосе, засмян.

— Полковникът има право — каза той весело, — върви да донесеш закуската, която наредих да му приготвят, побързай, аз ще те сдобря с полковника.

— Той ме изгони! — извика войникът ядосан. — Той, единственият човек, когото съм обичал досега в живота си! Е, така ми се пада, проклета орисия!

— Върви и не се безпокой — продължи дон Хосе, побутвайки го леко към вратата. — Бързай, че умираме от глад — добави той.

Войникът тръгна, мърморейки през зъби; сърцето го болеше, бедния спахия!

— Драги полковник — каза дон Хосе, стискайки ръката на болния, — вие грешите.

— Аз ли?

— Да, вие сте военен. Сиди-Муле изпълняваше заръката, която му бях дал, не бива да се отнасяте така с него, горкият човечец е отчаян.

— Но защо е била тази заръка? — попита офицерът озадачен.

— Много просто, драги ми полковник, защото предполагах, че ще ви бъде по-приятно да научите от мен това, което се случи след заболяването ви. Но сбърках, извинете ме, полковник, моля ви да простите на този клетник Сиди-Муле, когото така жестоко обидихте въпреки привързаността му към вас.

Болният се усмихна.

— Ще бъдете доволен от мен и първо ви моля да приемете моите искрени благодарности, а после да ме извините, аз не знаех къде се намирам, мислех, че сте много далеч, отде да знам? Макар че вече оздравявам, главата ми е все още помътена.

— Трябваше просто да ме повикате чрез Сиди-Муле и само след две минути щях да дойда.

— Как?

— Май сте забравил, че ви предложих жилището си в Пасо дел Норте.

— Да, спомням си нещо, но е малко объркано в паметта ми.

— След като ви оказах първа помощ, аз се разпоредих да бъдете пренесен до Пасо дел Норте, където ви настаних.

— Какво, нима съм…?