във всички случаи биеше право в целта.

— Какво искате да кажете, докторе?

— Позволете ми да дам думата на дон Хосе Перес де Сандовал.

— Какво?!

— Оставете го да говори, драги полковник. За да се разберем добре, трябва да разчоплим въпросите докрай, вие, като стар войник, би трябвало да знаете това по-добре от всеки друг.

— Не ще и дума! — каза полковникът със същия тон. — Изглежда, че аз ще бъда подложен на разпит.

— Да, донякъде, но бързам да ви кажа, че ще прекратим разпита, когато пожелаете. Говорим ви така не от нездраво любопитство, а единствено от желание да ви бъдем полезни, ако е възможно.

— Зная, господа, затова не мислете, че се обиждам. Щом знаете част от моята тайна, може би е по- добре да я научите изцяло, още повече че в нея няма нищо лошо.

— Не се и съмнявам — каза докторът.

— Възможно е янките да ви използват като маша, която да им вади кестените от огъня — добави дон Хосе, смеейки се.

— Какво искате да кажете?

— Малко търпение, приятелю — каза добродушно младият човек, — аз познавам англосаксонците много по-добре, отколкото бихте могъл да ги познавате вие.

— Възможно е, драги Хосе, защото, да ви призная, аз никак не ги познавам.

— Знаех си.

— Те са велик народ — вметна докторът.

— Да — съгласи се дон Хосе с горчивина, — но преди всичко практичен. Според мен с това си качество стигат дотам, че то става недостатък.

— Винаги е било така — продължи докторът, — хората никога не знаят да спрат до разумната граница.

— Да оставим това, по-късно ще се върнем на този въпрос, засега да се радваме, че докторът пристигна толкова навреме, за да ни измъкне от безизходното положение, в което се намирахме.

— Какво толкова съм направил? — потри ръце докторът. Офицерът се усмихна.

— Помислете си — каза дон Хосе, — когато дойдохте, полковникът и аз бяхме прекъснали разговора, всеки от нас имаше в главата си един въпрос, който не смееше да изрече: полковникът се страхуваше да не би треската да е разкрила тайната му, а аз исках да го успокоя, защото виждах, че е неспокоен, и това ме притесняваше много.

— Аха — рече докторът, — разбирам, интересна картинка сте били.

— И най-вече много затруднени — вметна полковникът.

— Вероятно дълго щяхме да се въртим така — каза дон Хосе весело, — без да стигнем доникъде, ако, за щастие, не бяхте дошъл вие. И мигновено ни извадихте от затруднението.

— И ви благодарим, защото не знаехме какво да правим — каза полковникът.

— Както виждате, понякога от внезапното явяване има известна полза. Сега сме наясно, да запалим пурите и напред!

— Нямам нищо против, но преди това искам да отправя една молба към моя приятел Хосе.

— Предварително съм готов да я изпълня, за какво се касае? — запита младият човек.

— Вие ми казахте, че сеньор дон Агостин Перес де Сандовал, ваш баща и мой приятел, е тук, вярно ли е?

— Да, драги полковник, баща ми е тук, но е много щастлив и отдаден всецяло на бащинската си любов.

— Какво искате да кажете?

— Че брат ми дон Естебан де Сандовал, най-големият в семейството ни, пристигна само преди два часа в Пасо дел Норте.

— Я — възкликна докторът — значи дон Естебан е пристигнал от Франция!

— Да, по лични причини поискал да бъде освободен от длъжността шарже д’афер и правителството удовлетворило молбата му.

— Толкова по-добре за него, ще бъде по-щастлив сред близките си.

— Така мисля и аз, но интересното е, че когато съобщихме за присъствието ви тук, брат ми каза: „Тъкмо той ми трябва. Като разбраха във френското посолство в Мексико, че идвам в Сонора, ме помолиха да предам на полковник граф Кулон дьо Вилие връзка писма, пристигнали с трансатлантическия параход с който пътувах.“ Брат ми взел писмата, които желае да ви връчи.

— Това ще бъде лесно — каза докторът.

— Още по-лесно — рече офицерът, — защото ето какво искам от вас, драги Хосе.

— Говорете, приятелю.

— Държа баща ви да присъства на моя разказ.

— Баща ми ли! — възкликна дон Хосе, приятно изненадан. — Това ще бъде голяма чест за него, драги полковник.

— Тук има малко егоизъм от моя страна — продължи офицерът със слаба усмивка, — дон Агостин е опитен човек, познава отлично тази страна, тъй че съветите му ще ми бъдат много полезни.

— Благодаря, приятелю, — каза младият човек, ставайки.

— Извинете, още една дума.

— Говорете.

— Вашият брат, когото нямам честта да познавам, би трябвало да ми е приятел.

— Да, полковник, той знае какво ви дължим.

— Тогава го помолете да дойде с баща ви, ще бъде голяма чест за мен да го видя.

— Честта ще бъде за нас — отвърна младият човек, — почакайте само пет минути.

— Вървете, приятелю.

Дон Хосе излезе.

— Дон Естебан е прекрасен човек, изключително умен и сърдечен — каза докторът.

— В Париж съм чувал много ласкави отзиви за него.

— Толкова по-добре, ще видите, че ще ви хареса.

— Той вече ми харесва, драги докторе.

Вратата се отвори, Сиди-Муле повдигна завесата и съобщи с най-мелодичен глас:

— Господа, Перес де Сандовал.

После пусна завесата и изчезна.

Дон Естебан де Сандовал беше по-голям с пет години от брат си дон Хосе, но като ги видеше човек, не можеше да ги различи от пръв поглед, толкова пълна беше приликата помежду им — като се изключи разликата във възрастта, бихте ги помислили за близнаци, толкова необикновена беше тази прилика. Полковникът стана, за да посрещне гостите си, ала дон Агостин и дон Естебан не искаха да му причиняват страдания, затова накараха оздравяващия да се върне на мястото си, на своя шезлонг. Приветствията бяха разменени по най-сърдечен начин, те бяха почти сърдечни излияния между дон Естебан и полковника. Още от пръв поглед двамата се бяха харесали и преди да изрекат дори една дума, вече се чувстваха искрени приятели.

Запознанство при такива условия не можеше да не стане веднага интимно, така и беше. Дон Агостин и дон Хосе се чувстваха щастливи от това разбирателство, установило се веднага между двамата мъже. Насядаха и се завърза задушевен разговор; ледът неусетно се бе разчупил.

— Драги полковник — каза дон Естебан, — искрено съм щастлив да ви връча тези писма, което несъмнено ще ви бъдат приятни.

— А знаете ли съдържанието им? — запита полковникът, вземайки писмата, подадени му от дон Естебан.

— Откровено казано, да — отговори дон Естебан весело, — не любопитствате ли да ги прочетете?

— Няма смисъл, щом вие го знаете. Кажете ми съдържанието, ще ми бъде по-приятно да го чуя от вашата уста.

— По-добре, генерале — продължи дон Естебан, — прегледайте този официален вестник и веднага ще