механична и същевременно своята собствена, човешка природа — силуетът на безглавия робот се люлееше като кораб в ход, но едновременно с това притежаваше присъщи само на човека движения и ги демонстрираше поради огромното увеличение с ужким подчертано покорство. Действително, не за първи път виждаше това, почти двучасовото придвижване по оброчището обаче някак окрили или изостри въображението му. Вече не съжаляваше, че от Рьомбден сви малко по на запад и загуби радиовръзката с жителите на кратера. От радиосянката щеше да, излезе на трийсетата миля — значи наскоро, — но сега предпочиташе да бъде сам, освободен от стереотипните въпроси и стандартните отговори.

На хоризонта се очертаха почти черни силуети — не беше сигурен дали са облаци или планини. Ангус Парвис, който отиваше в Граал и при цялото преживяно богато развихряне на въображението нито веднъж не свърза своето презиме с Парсифал — най-трудно за човека е да излезе от своята мисловна идентичност, както и от собствената си кожа, при това в мит, — вече не обръщаше внимание на околността, в която се движеше, още повече че сценографията на привидна смърт, на планетен theatrum anatomicum от минерали, избледняваше. Вече отминаваше с непресторено безразличие местата, инсценирани сякаш скришом специално за неговите очи. От мига, в който взе решение, си забрани да мисли за повода на това решение. Не му беше трудно да го спазва. Като астронавт беше свикнал да прекарва продължително време в самота. Маршируваше с поклащащия се диглатор, колосът се навеждаше ту наляво, ту надясно с добре познато му движение. Крачкомерът показваше почти трийсет мили в час. Призрачните реминисценции на гущеровите и змийски танци на смърт та отстъпиха място на деликатно нагънати скали, покрити с по-ситен, по-лек и по- фин от пясъка вулканичен туф. Можеше да ускори крачка, но очакващите го при всяка стъпка изненади изискваха голямо напрежение, а му предстоеше многочасов път, и то по значително по-труден терен още преди депресията. Плоско назъбените контури на хоризонта загубиха приликата си с облаци. Той вървеше към тях, а сянката му пълзеше напред, уродлива, защото поради огромната маса на гигантохода дължината на краката му е само една трета от дължината на корпуса: ако бъде принуден да увеличи скоростта, той ще трябва да прави по-голяма крачка, като подхвърля последователно напред всеки крайник заедно с бедрото, което е технически възможно благодарение на това, че пръстенната сглобка на краката и по-точно на тяхното шаси, представлява огромен плъзгащ се диск — основа на корпуса. Тогава обаче към клатушкането на колоса се прибавят и подхвърляния нагоре-надолу, а пейзажът започва да се клати пред очите на водача, сякаш е пиян. Тези толкова тежки машини не са пригодени за бягане. На Титан за тях е проблематичен дори скокът от височина два метра. На по-малките планети и на земната Луна имат по- голяма свобода на придвижване. Впрочем конструкторите им не си бяха поставяли за цел те да развиват високи скорости, предназначението им бе да извършват тежки работи; способността на колосите да се движат беше сама допълнително удобство на работливите великани за независимо придвижване.

В продължение на почти цял час на Ангус ту му се струваше, че след миг ще заседне в скалния хаос, ту че азимутът е бил определен просто гениално, защото при приближаване до поредното свлачище, до подпрените така нестабилно каменни плочи, че и най-слабият полъх би ги превърнал в ехтяща лавина, винаги в последния момент се разкриваше удобен преход, та не му се налагаше нито да лавира, нито да се измъква от завършващ на глухо път. Въпреки това бързо установи, че на Титан идеален водач би бил кривогледият човек, щом се налагаше да наблюдава от височина и терена пред себе си, и светлинния пътепоказател, който трепереше като иглата на обикновен компас на фона на полупрозрачната карта. Справяше се нелошо, бе повярвал и на очите си и на компаса. Шумът на силовите агрегати и резонансното буботене на целия корпус при тежките условия на придвижване го изолираха от света; светът на Титан му се разкриваше само през неотразяващите светлина прозорци на стъкленото помещение, в което се намираше. Накъдето и да обърнеше глава — а правеше това винаги, когато по-лекият терен го позволяваше, — виждаше над морето от мъгла планински хребети, родени от изригналите някога и мъртви от векове вулкани. Вървейки по грапавия лед, той съзираше дълбоко в него сенки, вулканични бомби и непонятни по-тъмни форми — нещо като морски звезди или октоподи, застинали като насекомо в кехлибар.

После теренът пак се промени. Пак изглеждаше страшен, но по друг начин. Сякаш планетата бе преминала през период на бомбардировки и ерупции, в които слепите изблици на лава и базалт са се стрелнали на възбог, за да замрат така в дива и чужда неподвижност. Навлизаше вече в тези вулканични клисури. Надвесените ръбове, на по-далечните скали навяваха усещане за нещо невъзможно. Да, така изглеждаше невъзможното да бъде изразено-с думи от същества, оформени на планета с по-благоприятни условия: динамизирано мъртвило на застинали сеизмични формации, в размах, усилен от налягане, не по- голямо от това на Марс. Крачещият гигантоход сега не се струваше великан на загубения в лабиринта човек. Смаляваше се, просто изчезваше в сравнение със струпванията от лава. Някога космическият мраз ги бе стегнал в километрови огнени струи, а преди да изстинат, политайки в пропастта, ги бе разтеглил в гигантски висулки — чудовищни колонади. До тях диглаторът приличаше на буболечка, която лазеше по колкото небрежното, толкова и внушително строителство на истинските великани на планетата. Като че ли тежък сироп беше капал от някакъв ръб в сталактитови висулки, а от пролуките в пода ги гледаше мравка. Пропорциите обаче бяха още по-поразителни. Именно в този ред на хаоса, чужд за човешките очи, защото не напомняше нито една земна планина, се проявяваше жестоката красота на пустошта, изхвърлена от планетните дълбини и застинала от жарава в камък под чуждото слънце. Под чуждото, тъй като тук Слънцето не беше огнен диск, както на Луната или на Земята, а студено нажежен гвоздей, забит в червеникавия небосклон, даващ малко светлина и още по-малко топлина. Навън бе минус 90 градуса — температурата на изключително мекото лято тази година. В изхода на пролома Ангус съзря небето в зарево. Това зарево се издигаше все по-високо, докато обхвана една четвърт от небесния свод и той не разбра веднага, че то не е нито северно сияние, нито лъчът на солектора, а матерният владетел на Титан — многопръстенният, жълт като мед Сатурн.

Острото навеждане, подскачането на кабината и внезапният вой на двигателите, прекъснати по-скоро от рефлекса на жироскопа, отколкото от неговата маневра, му дадоха да разбере, че сега не е време за размишления от астрономично или още повече от философско естество. Той сведе разкаяно очи надолу. Интересно защо точно в този миг си даде сметка колко комични са движенията му. Увиснал в сбруята, пилотът клатеше крака във въздуха, но чувствуваше всяка гръмовита стъпка, въпреки че се люлееше като в детска игра. Клисурата започваше да става стръмна. Въпреки позабавената крачка машинното отделение се изпълни с напрегнатото виене на турбините. Ангус попадна в дълбока сянка и преди да запали фаровете, в последния миг заобиколи една скална гърбица, по-голяма от диглатора. Тенденцията на неговата махално ускорена маса да се подчинява на първия закон на Нютон и да върви по права линия бе нарушена от неизбежния завой и това пренатовари двигателите до крайност. Досега спокойно зелени, сега всички датчици заблестяха пурпурно. Турбините завиха отчаяно, давайки всичко, на което са способни. Оборотомерът на главния жироскоп запримигва в знак, че предпазителят му изгаря — и в такова навеждане на кабината, сякаш диглаторът падаше, Ангус се обля в студена пот: по толкова кошмарно глупав начин ли трябваше да строши поверената му машина! Но само левият налакътник закачи скалата със скърцането на засядащ в риф кораб, изпод стоманата бухна дим, прахоляк, снопове искри и гигантоходът възстанови с вибриране равновесието си.

Пилотът си отдъхна. Беше доволен, че в клисурата нямаше радиовръзка с Госсе, иначе автоматичният предавател би показал на монитора приключението му. Излезе от дълбоката сянка и удвои вниманието си. Все още го беше срам, нали проблемът беше елементарен и стар като света. Дори машинистът знае от практиката или чувствува инстинктивно, че е съвсем различна работа да потегли само С локомотив или с прикачени към него вагони. Тъй че той продължи да крачи като на строева подготовка, а колосът отново бе като по чудо послушен. Виждаше през прозореца как слабото движение на ръката му мигновено се превръща в замах на клещоподобното лапище, а при всяка стъпка кракът-кула проблясва с коленния диск при изнасянето напред.

Бе се отдалечил от космодрума с петдесет и осем мили. От картата, спътниковата фотография и моделираната в мащаб 1:800 диорама на терена знаеше, че пътят до Граал се дели на три основни части. Първата обхващаше така нареченото гробище и вулканичната клисура, която току-що бе напуснал. Втората вече лежеше пред очите му — пролуката в масива от застинала лава, пробита със серии термоядрени взривове — масивът, най-големият от изригванията на орландския вулкан, изключваше друг начин за покоряване на стръмните цилиндрични склонове. Ядрените експлозии бяха изгризали преграждащия пътя планински хребет и го бяха разсекли като затоплен нож масло. На титанограмата в кабината този преход бе