творение съгласно строгите изисквания на оцеляването, се разкриват безбрежни простори за изумителното творчество на материята, която, без да подражава никому, никому неподвластна, прониква в човешкото око извън границите на човешкото въображение. Именно затова фантастичните пейзажи на Титан се оказаха толкова шокиращи за първите му изследователи. Обикновено хората отъждествяват порядъка с живота, а безредието — със скучно мъртвило. Беше необходимо човекът да стъпи на външните планети, на Титан, най-големият от техните спътници, за да разбере колко погрешна е тази категорична диагноза. Гледани отдалече или отвисоко, куриозите на Титан — все едно дали относително безопасни или коварни, обикновено са хаотични, струпвания. Нещата обаче изглеждат другояче, когато се слезе на повърхността на този спътник. Ужасяващият мраз на цялото пространство, в което Слънцето свети, но вече не грее, се оказва не спирачка, а стимул за материално съзидание. Безспорно той го бе забавил, но може би точно по този начин му бе дал възможност за изява, оставяйки го да се разпорежда с онова измерение, което за природата, нераздвижена от живот и неовъглена от Слънцето, е необходимо условие за творчество, насочено към вечността: бе му дал време, в което един или два милиона столетия не играят никаква роля.

По принцип и тук се изхожда от същите химични елементи — като изходен материал на природата, — както и на Земята, но те не бяха отишли, тъй да се каже, в плен на биологичната еволюция — само за да удивляват човека с рафинираните сложни съединения, образуващи организмите и техните жизнено зависими видови йерархии, от което бе направен изводът, че високата сложност не е свойство на всяка материя, а само на живата, понеже в неорганично състояние хаосът не може да роди нищо друго освен слепи вулканични контракции, бълващи потоци лава и дъжд от серни пепелища.

Някога кратерът на Рьомбден се бе напукал североизточно от кръга му. После през този пролом бе пропълзял ледник от замръзнал газ. След поредните милиони години ледникът се бе отдръпнал, оставяйки на преорания терен минерални отлагания — за възторг и грижи на кристалографитен другите не по-малко удивени учени. А и действително имаше какво да се гледа. Пред пилота, сега вече водач на гигантоход, се простираше отсечена от далечните планински склонове, полегата равнина, покрита — с какво всъщност? Сякаш над нея се бяха разтворили дверите на неземни музеи и архитектурни паметници, като че бяха се изсипали на каскади скелети, трупове и тленни останки на безжизнени уроди — а може би техните неуспешни, налудничави модели, кой от кой по-фантастични. Натрошени фрагменти от същества, на които само по някаква случайност не е било писано да участвуват в кръговратите на живота. Той виждаше огромни ребра, а защо не и скелети на паяци, притискащи усърдно с пищялите си чергилоподобни яйца с кървави петна по тях, челюсти, вкопчени една в друга с кристалните си бивни, чениести прешлени от гръбначни стълбове, разпаднали се сякаш на рула след изгниването на влечуги отпреди потопа. От височината на диглатора тези зловещи образувания се разкриваха в цялата им пищност. Жителите на Рьомбден наричаха околностите на кратера гробище — и наистина този пейзаж приличаше на бойно поле на вековни сблъсъци, на гробище за неимоверно големи и тлеещи скелети. Ангус съзираше излъсканите повърхности на ставите, които биха могли да се оголят от мършата на огромни като планини чудовища, с ясно забележимите, ръждиви от кръвта места на свързване на сухожилията, а до тях разхвърлените кожени обвивки с преливаща в цветовете на дъгата козина, която вятърът нежно сресваше и подреждаше в ефимерни къдри. По-нататък в мъглата се провиждаха многоетажни членестоноги, захапали се в смъртна схватка, докато се слеят в едно. От остроръбестите, с огледални повърхности блокове стърчаха разклонени рога, с хаотично разпръснати наоколо пищяли и черепи с мръснобял цвят. Ангус ги гледаше и знаеше, че възникващите в мозъка му асоциации и техният мрачен смисъл са само заблуждение на шокирания от непознатото поглед. Ако старателно се разровеше в паметта си, той навярно щеше да си спомни какви съединения в милиардолетната химия дават тъкмо такива форми, които, петносани с хематити, се преструват на окървавена кост, а кои, излизайки извън скромните постижения на земните азбести, са създали разноцветната пухкавост на най-тънко руно. Сигурните и съвестно направени изводи от тези анализи обаче се оказваха безсилни пред действителността, атакуваща очите. Точно затова, че тук никога нищо за нищо не бе служило, че тук не бе действувал гилотинният нож на еволюцията, който ампутира всяко диворастящо дърво, понеже не подкрепя оцеляването или не му служи, точно затова природата, необуздавана нито от зараждащия се живот, нито от причиняваната смърт, е могла да се освободи от ограниченията, да прояви присъщата й разточителност, безграничното прахосничество във вид на брутално изобилие, неслужещо за нищо, като вечна мощ на сътворението без цел, без нужда, без смисъл — и тази истина, която лека-полека достигаше до съзнанието на наблюдателя, бе, разбира се, несравнено по- неистова от впечатлението, че пред очите му се разкрива един космически паноптикум на мъртвешка мимикрия, че тук под бурния небосклон действително лежат смъртните останки на непознати същества. Налагаше се той да пренастрои с краката нагоре цялото свое вродено и насочено само в една посока мислене: тези формации приличаха на кости, ребра, черепи и бивни не понеже са служели някога на живота — всъщност никога, и тъкмо затова скелетите на земните гръбначни, тяхната козина, затова хитиновите черупки на насекомите и раковините на мекотелите се отличават с такава архитектоника, симетрия, грация, понеже природата умее да ги създава и там, където нито живот, нито присъщата му целесъобразност никога не са съществували и няма да ги има. Изпаднал в подобен на философска вглъбеност транс, младият пилот изведнъж се стресна, като си припомни как бе попаднал тук, къде се намира и каква е задачата му. А неговото желязно транспортно средство за миг послушно усили хиляда пъти неговото колебание и трепване с вой на трансмисията и вибриране на цялата маса, отрезвявайки и едновременно засрамвайки го. Той се стегна и продължи. В началото му беше чоглаво да поставя биещите като парни чукове крака върху фалшивите скелети, но опитите му да лавира се оказаха колкото напразни, толкова и трудни. Затова започна да се поколебава само сегиз-тогиз, когато преденето се изпречваха някакви чудати грамади, които накрая взе да заобикаля единствено ако придвижването през камарите и тяхното премазване можеше да затрудни дори покорния му гигант. Впрочем отблизо впечатлението, че тъпче по безброй кости, че смазва теметата на черепи, кокалчетата на криле, парчета от рогове и челюсти, намаляваше до пълно изчезване. Все едно че веднъж вървеше по останките на някакви органични машини, хибридни творения, получени от кръстоската на живота с мъртвилото, на смисъла с безсмислието, а друг път смазваше с иридиевите обувки нечовешки разраснали се скъпоценни камъни, благородни и нечисти, частично покрити със следите от взаимни прониквания и метаморфози. А понеже от височината на своя ход трябваше да внимава къде и под какъв ъгъл поставя кулата на крака, понеже преминаването на този първи етап траеше — поради неизбежното забавяне — повече от час, напушваше го смях, като си помисляше как се мъчеха земните художници, за да излязат извън пределите на човешката, тоест придаваща смисъл на всичко фантазия, как всички тези нещастници се блъскаха в стените на въображението си и колко малко се отдалечаваха от баналното, напъвайки мозъците си докрай, докато тук на повърхност от един ар се перчеше повече оригиналност, отколкото на сто техни изложби, рожба на прилежно терзание. Ала тъй като човек с всичко свиква, не след дълго той вече маршируваше през това гробище на халкоцити, шпинели, аметисти, плагиоклази или по-скоро на техни далечни, неземни роднини, като че стъпваше по обикновен чакъл, натрошавайки за части от мигновението клони, изкристализирали в своя неповторим устрем за милиони години; не по собствено желание, а по принуждение ги превръщаше в стъклен прахоляк, понякога при вида на някой великолепен образец на тези създавани векове образувания го обземаше съжаление, но то биваше потиснато от неописуемото изобилие, тъй че накрая остана да го вълнува само едно чувство.

А именно: как тази покрайнина му навяваше — и не само на него! — асоциации със сън, със страната на халюцинациите и безумието на сразената красота. Думите, че това е зона, в която природата сънува, като осъществява своето ужасяващо великолепие, своите необуздани кошмари някак си директно, пренебрегвайки каквато и да било психика, в монолитната твърдост на материалните формации, тези думи сами му идваха на устата. Наистина, също като насън, каквото и да съзреше, му се струваше едновременно чуждо и абсолютно свое, непрекъснато му приличаше на нещо и в следващия миг упорито бягаше от тази прилика, непрекъснато му се струваше грандиозна безсмислица, прикриваща някакъв тънък намек и двузначен смисъл; наистина тук всичко сякаш от векове започваше отначало със забележителна прецизност, но никога не можеше да приключи, да се реализира напълно, да се реши да достигне финала — тоест собственото си предназначение.

Тъй размишляваше, замаян и от обкръжението, и от собствените си мисли, защото нямаше обичая да философствува. Слънцето вече беше останало зад гърба му, сега сянката му го изпреварваше и му беше тръпнещо странно да открива в движението на тази ръбеста, хвърляна далече напред сянка нейната