на кран със стоманено свити юмруци. Двата колоса бяха безглави, а това, което отдалеч взе за кулички, се оказаха стърчащите на фона на небето от раменете им антени.

Зад първия диглатор, почти докосвайки бронята му със сгънатия си ляв лакът — като че е искал да го ръгне в хълбока и така е застинал, — стоеше вторият, негов близнак. Понеже беше малко по-отдалечен, в гърдите му се виждаше да блести стъклото на прозореца. Кабината на водача.

— Този е „Кастор“, а онзи — „Полукс“ — представи ги Госсе. Освети гигантите с ръчен прожектор. Светлината изчопляше от полумрака бронята на предпазните щитове пред коленете и корпуса, чернолъскави като туловище на кит.

— Оня бунак Хаарц не можа дори да ги вкара в хангара — рече Госсе. Пипнешком търсеше на гърдите си въртока на климатизацията. Стъклото на шлема му се бе замъглило от издишвания въздух.

— Едва се спря пред този скат…

Пилотът се досети защо въпросният Хаарц е заклещил двата колоса в скалния пролом и защо е предпочел да ги остави там. Поради инертността на масите. Също ката морски кораб самоходната машина се подчинява на рулевия толкова по-тромаво, колкото по-масивна е. На езика му бе да попита колко тежи диглаторът, но не му се щеше да разкрива невежеството си. Взе от Госсе прожектора и тръгна покрай стъпалото на исполина. Плъзгаше светлината по стоманата и както очакваше, откри на височината на човешко око табелка с данните. Максималната мощност стигаше до 14 000 киловата, допустимата мощност на претоварване — 19 000 киловата, реактор „Токамак“ с топлообменник на Фуко, маса в покой 1680 тона, хидравлично задвижване и диференциали на „Ролс-ройс“, шаси „Made in Sweden“. Лъчът очерта слабо контура на черните безглави плещи. Обърна се към Госсе, но той бе изчезнал. Сигурно беше отишъл да включи нагревателната инсталация на пистата. Тръбичките по повърхността започнаха да разсейват стелещата се ниско над космодрума мъгла. Блуждаещият сноп на слънчевия колектор лазеше по котловината като пиян — ту изтръгваше от мрака кубчетата на складовете, ту раждаше мигновено угасващи светлинки, щом попаднеше на по-далечните заледени скали, сякаш се опитваше да събуди мъртвия пейзаж, да го съживи чрез движение. Неочаквано той се отклони, понесе се по просторната бетонна настилка и като прескочи контролната кула, палисадата от магмени дънери, партерния склад, улучи пилота, който закри очите си с ръкавицата и вдигна високо, доколкото можа, главата си в шлема, за да използува случая и да огледа целия диглатор. Покрита с антикорозионен черен-гланц, машината блесна над него като двуног изправил се броненосец. Сякаш позираше за снимка в блясъка на магнезиева светкавица. Закалените гръдни плочи, кръглото лагеруване на тазобедрените стави, прътовата конструкция на прасците — всичко заблестя, безупречно лъскаво, в знак, че машината никога не е работила. Ангус изпита радост и тревожно вълнение. Преглътна слюнката през стиснатото си гърло и във вече отдалечаващата се светлина заобиколи гиганта отзад. Когато се приближи до петата, нейната прилика с човешко стъпало от желязо стана най-напред карикатурна, но после, когато се загледа в заритата в камънаците подметка, изчезна. Парвис стоеше като до фундамента на портален кран, който нищо не е в състояние да изтръгне от земята. Бронираният ток можеше да послужи за основа на хидравлична преса. Глезенът разкриваше държащите го болтове — огромни като корабни витла, а коляното, което издуваше крака по средата, на височина не по-малко от два етажа, беше същинска мелница. Китките на исполина, по-големи от клещите на багер, висяха неподвижно, вцепенени в позиция „мирно“. Госсе се беше дянал някъде, пилотът обаче нямаше намерение да го чака. Забеляза стърчащите от металната пета стълби с дръжки за ръцете и се закатери нагоре. Около глезена имаше неголяма платформа, откъдето, вече във вътрешността на решетъчно-прътовия прасец, нагоре водеше вертикална стълбичка. Не му беше трудно да се покатери по нейните стъпала, беше му по-скоро необичайно. По нея стигна до една хоризонтална вратичка, разположена на едва ли най-удобното място над дясното бедро на диглатора, понеже първоначалното й разположение, най-рационалното, беше повод за безкрайни шеги — не особено остроумни впрочем. Въпреки че проектантите на първите педипулатори хич не ги беше грижа какво си говорят хората, по-късно бяха принудени да се съобразят с тези шеги, защото не беше лесно да се намерят водачи, готови да понесат равнодушно присмеха относно пътя, по който влизат в корема на своите Атласи.

Отварянето на вратичката включи гирлянда от малки лампи. По една спирална стълбичка Ангус стигна до кабината. Беше нещо като голяма, стъклена бъчва или тръба, пронизваща от край до край гърдите на диглатора, но не в средата, а от лявата страна, където би било сърцето на един жив великан. Парвис огледа помещението, също осветено, и с немалко облекчение видя познатите му системи за управление. Почувствува се като у дома си. Бързо свали шлема и скафандъра си, след което включи климатичната инсталация. Само по тениска и шорти му беше студено, а за да задвижи гиганта, трябваше да облече операторското облекло на голо. Кабината се изпълни с вдухвания топъл въздух, а той застана до предното изпъкнало стъкло и се загледа в далечината. Денят вече настъпваше, мрачен както обикновено — на Титан винаги цареше полумрак като пред буря. Парвис се намираше на височината на осмия етаж и затова като от прозорец на небостъргач виждаше скалните струпвания и околността далече извън космодрума. Гледаше отгоре дори гъбата на контролната кула. Само носът на „Хелиос“, от космодрума до планинските хребети по линията на хоризонта, надвишаваше позицията му. През страничното стъкло, също изпъкнало, пилотът можа да надникне в дълбокия мрачен кладенец, слабо осветен и изпълнен с машинария, която лека-полека започна да пъхти равномерно като изтръгната от летаргия или сън. В кабината не бяха монтирани никакви командни пултове, нямаше ръчки за управление и екрани, нищо друго освен облеклото на водача — смачкана, лъскава, метална кожа, и мозайка от черни кубчета, прикрепени към предното стъкло, досущ като играчки от детска стая; по стените им се виждаха рисунки на мънички ръце и крака — десните отдясно, левите отляво. Когато колосът се движеше и всичко в него работеше изправно, тези малки изображения светеха със зеленикав блясък. При смущения цветът се променяше до сиво-зелен, ако нарушението на дейността бе дребно, за да се превърне в пурпурен при сериозни аварии. В черната мозайка се виждаше, разделено на сегменти, изображението на цялата машина. В топлия дъх на климатичната инсталация младежът се съблече, захвърли бельото в ъгъла и започна да навлича операторското облекло. Еластичният материал се подчини, опъвайки се по босите стъпала, краката, корема, раменете, докато Парвис се лъсна чак до шията в тази електронна змийска кожа. Накрая той пъхна старателно, пръст след пръст, ръцете си в ръкавиците. А когато с едно движение дръпна нагоре през гърдите си ципа, черната до този миг мозайка блесна с разноцветни светлинки. Водачът се увери с един поглед, че системата й е като в стандартните ледоходи, които бе управлявал на Антарктида, макар че по маса те отстъпваха на диглатора. Взе висящите от тавана тиранти, нещо като сбруя, с която се опаса и я закопча стегнато на гърдите си. Когато токата изщрака, сбруята го повдигна с леко пружиниране, така че той увисна във въздуха и можеше да движи свободно краката си. Установи, че със същата лекота може да движи и ръцете си, потърси главния превключвател, посегна зад врата си, намери лостчето и го издърпа докрай. Лампичките в кубчетата светнаха двойно по-ярко и в същия миг се чу как дълбоко под него се включват на празен ход двигателите на всички крайници, с тихо мляскане, понеже от мотовилките изтичаше излишното смазочно масло, впръскано във въртящите се лагери за защита от корозията още в земната корабостроителница.

Той погледна внимателно надолу, за да не закачи ръба на склада, и направи първата, предпазлива, малка крачка. В подплатата на дрехата му имаше хиляди електроди с форма на мънички спирали. Като прилепваха към голото тяло, те приемаха нервните и мускулните му импулси, за да ги предадат на молоха. Както на всяка от скелетните стави на човека в машината отговаряха хилядократно увеличени, херметично изолирани стави от метал, така и на отделните групи мускули, сгъващи и изправящи крайниците, отговаряха внушителни по размери цилиндри, в които се движеха бутала, изблъсквани от нагнетяваното от помпите масло. Но операторът нямаше нужда нито да мисли, нито да знае за тези неща. Той трябваше да се движи така, сякаш стъпва по земята, сякаш я тъпче с крака, сякаш навежда тялото си, за да вземе с протегнатата ръка нужния му предмет. Важни бяха само две разлики. На първо място самите гигантски размери — една човешка крачка се равняваше на двайсетметрова крачка на машината. Същото ставаше и с всяко движение. Благодарение на нечуваната прецизност на предавателните механизми машината да можеше например да вземе по волята на водача от масата пълна чаша и да я издигне на височина дванайсет етажа, без да разлее нито капка и без да счупи стъкления съд със стоманената хватка на челюстите си. Но това би било само своеобразна демонстрация на уменията на оператора, на неговата сръчност, защото колосът не камъчета и чаши трябваше да издига, а тежащи много тонове тръбопроводи, греди, каменни блокове. А ако му дадяха в ръка съответните инструменти, се превръщаше в сондажна кула, булдозер, кран — като винаги си оставаше богатир, обединил почти безкрайни сили с човешка сръчност.