Гигантоходите представляваха увеличен вариант на концепцията за екзоскелетона като външен усилвател на човешкото тяло, позната от много прототипи на XX век. Изобретението бе позабравено, защото на Земята не му намериха безконкурентни приложения. Идеята се възроди при завладяването на Слънчевата система. Появиха се машини, приспособени към планетите, на които трябваше да работят, съобразени с местните условия и задачи. Тези машини имаха различно тегло, но инертността на масата им навсякъде беше еднаква и тук се криеше втората, най-съществената разлика между тях и хората.

Както издръжливостта на градивните материали, така и мощността на задвижване имат граници. Поставя ги инертността на масите, неизменно присъствуваща дори далече от каквото и да било гравитационно поле. Гигантоходът не може да прави резки движения, така както стрелката на крана не може да се върти като крило и не може да се спре светкавично крайцер в морето. Ако някой би поискал да изпробва това с диглатора, би счупил прътовата конструкция на крайниците му. За да се избегне подобна опасност, конструкторите му бяха поставили във всички отклонения на задвижването предпазители, чиято задача бе да предотвратяват всички маневри, равносилни на катастрофа. Водачът би могъл да изключи всеки от тези предпазители — или всички — в случай на фатална необходимост. Тогава за сметка на унищожената машина той би спасил — може би — живота си, измъквайки се изпод скално срутване или от друга опасна за живота му ситуация. А ако и това не му даваше шансове за спасение, оставаше последното убежище, ultimum refugium — витрификаторът. Устройството замразяваше човека светкавично. Но медицината по онова време още не беше в състояние да съживява витрифицирани тела; жертвите на всевъзможни катастрофи и болести, съхранявани в контейнери с течен азот, почиваха в неизбежното очакване на идните векове, когато ще бъде открито изкуството на възкресяването.

Много хора оценяваха това отсрочване на лекарските задължения в неопределеното бъдеще като зловещо дезертьорство, като обещание за спасение без никаква гаранция, за неговото изпълняване. То обаче бе прецедент в медицината, едновременно окончателен и граничен, но не първи. Нали първите присаждания на маймунски сърца на смъртно болни хора също бяха предизвикали реакция на възмущение и ужас. Впрочем при изследване мнението на водачите бе установено колко скромни надежди свързват те с витрификационната апаратура. Професията им беше нещо ново; стаилата се в нея смърт — толкова стара, колкото всички човешки начинания. Докато крачеше с тежки стъпки по повърхността на Титан, и Ангус Парвис не мислеше за черната конструкция над главата му, нито за бутона, който сияеше като рубин под прозрачния похлупак. Пилотът излезе подчертано предпазливо на бетонната плоча на космодрума, за да изпробва диглатора на нея. Веднага се върна отдавна познатото му усещане, че е едновременно лек и тежък, освободен и притеснен, бавен и бърз — единственото що-годе близко сравнение дават усещанията на плувеца под вода, на който водата отнема тежестта на тялото, но течната среда му оказва толкова по- голямо съпротивление, колкото по-бързо би искал да се движи той. Прототипите на планетните машини незабавно отиваха на бунището след няколко часа работа, защото все още им липсваха ограничители на подвижността. Ако новак направи няколко крачки с гигантоход, добива впечатлението, че работата е фасулски прости и затова, щом рече да изпълни някоя проста задача, да речем, да положи гредите върху зидарията на някоя сграда, ще бутне стената и ще огъне гредите, преди още да е осъзнал какво става. Но и машината с ограничители може да подведе неопитния водач. Стойностите на пределните натоварвания се отчитат толкова лесно, колкото се чете учебник по каране на ски, никой обаче не е станал шампион по слалом благодарение на такова четиво. Овладял вече хилядниците, и то добре, Ангус почувствува по слабото в началото ускорение на крачките, че подчиненият му гигант има почти два пъти по-голяма маса. Както си висеше в остъклената кабина като паяк в странна мрежа, той веднага забави движението на краката и дори спря, за да се заеме умишлено бавно с гимнастика на място. Пристъпваше от крак на крак, като навеждаше корпуса встрани, и едва след това обиколи няколко пъти ракетата си.

Сърцето му биеше по-бързо от обикновено, но всичко мина без грешки. Виждаше голата равнина, изглеждаща кафеникава в стелещата се ниско мъгла, далечните линии от лампи, обозначаващи границите на пистата, а под контролната кула — дребната фигурка на Госсе, същинска мравка в далечината. Обгръщаше го приглушен, ненатрапчив шум, в който ушите му, привикващи с всеки миг по-добре да различават звуците, долавяха басовия фон на главните двигатели — ту ускоряващи се до тихо пеене, ту мъркащи сякаш с лек укор, когато спираше рязко изхвърлените напред стотонни крака. Вече улавяше хоровия зов на хидравликата. Чрез хилядите тръбопроводи маслото оказваше натиск в цилиндрите, та буталата равномерно да вдигат, сгъват и поставят на бетона всеки крайник, обут в танк. Долавяше и нежния рефрен на жироскопите, които автоматично му помагаха да запази равновесие. Когато веднъж нарочно се опита да направи по-остър завой, кабината му се оказа недостатъчно повратлива за маневреността на двигателите, и макар те да избухнаха послушно в пълна мощност, гигантът се залюля, при все че не излезе от контрола на Ангус, който моментално намали радиуса на завоя и така го смекчи.

После той започна да си играе, като вдигаше каменните блокове отвъд бетонираната плоскост; когато захапваше с челюстите на диглатора тези отломъци, с пронизително стържене се разхвърчаваха искри. Още преди да мине един час, той се почувствува сигурен в своя диглатор. Върна се познатото му състояние, което опитните хора наричат „врастване на човека в гигантохода“. Границите между него и машината изчезнаха, а движенията й станаха негови собствени движения. За да приключи с тренировката, той се покатери, и то доста високо, по каменистия склон. Сръчността му беше вече толкова голяма, че по грохота на натрошените камънаци под краката на диглатора той разбираше още колко би могъл да иска от колоса, станал му през последния час близък. Слезе към мътно блещукащите линии на космодрума и едва тогава сякаш игла промуши чувството му за блажено удовлетворение — спомни си за предстоящата експедиция, както и това, че Пиркс и останалите двама, затворени в точно такива Гиганти, не само са затънали, но и са изчезнали в голямата депресия на Титан. Без сам да си дава сметка защо го прави — дали за допълнително упражняване или за сбогуване, — обиколи по спирала кораба, с който бе долетял тук, и проведе кратък разговор с Госсе. Началникът на космодрума стоеше заедно с Лондон зад прозореца на кулата. Парвис ги виждаше, чу, че няма нищо ново за изчезналите и на раздяла вдигна високо желязната десница. Може би някой би преценил този жест като патетичен или дори шутовски. Но той го предпочиташе пред всички думи. Предпазливо направи пълен завой назад, включи единствения монитор под тавана с холографското изображение на областта, през която трябваше да мине, с индикатора на азимута върху очертания път за Граал и потегли на път с дванайсетметрови крачки.

Има два вида пейзажи, характерни за близките до Слънцето планети: целесъобразни и опустошени целесъобразно е устроен всеки пейзаж на Земята — една планета, създала живот, — защото всичко в него има прагматичен смисъл. Навярно не винаги го е имало, а милиардите години на органична дейност са извършили своето: багрите на цветята служат да примамват насекомите, а облаците — да поливат пасищата и горите с дъждовна влага. Там всяка форма и всяко нещо се обясняват с нечия полза, а онова, което на пръв поглед не носи никаква полза — като ледниците на Антарктида или планинските вериги, изолираната пустош, са изключение от правилото — дива, некрасива и може би безполезна земя, ала и в това не можем да бъдем абсолютно сигурни, след като човекът, заел се да обръща теченията на реките, за да напои безводната пустиня, или да разтопява полярните шапки, заплаща за подобряването на едни области с превръщането на други в степи. По този начин той нарушава климатичното равновесие на биосферата, което еволюционната упоритост на живота регулира само привидно равнодушно. Океанските дълбини не предоставят на морските твари мрак, предпазващ ги от нападение, за да го осветят те съгласно потребностите си с луминесценция, а обратно: този мрак е създал именно такива, устойчиви на налягане и излъчващи светлина твари. На планетите с кипящ живот тази съзидателна мощ на природата, невпрегната в никакви приспособителни функции, неунифицирана от борбата за съществуване на своите създания, се изявява само в подземията им, в пещерите, като формира с милиардолетна съсредоточеност и безкрайно търпение от капки утаяващи се солни разтвори фантастични гори от сталактити и сталагмити. Но на тези планети това е глуха линия от планетното развитие, здраво заключена зад затрупаните пещерни входове и може би тъкмо затова неспособна да прояви размаха си. Оттук идва и впечатлението, че такива места не са типична проява на природата, а само люпилня за нейните второстепенни куриози, подчиняващи се на законите за изключение от правилата на хаоса. На свой ред повърхността на опустошените планети като Марс и Меркурий, потопени в убийствения слънчев вятър — този разреден, но непрестанно веещ от звездата-майка дъх, е пустинно мъртвило, в което огненият зной поглъща всички движещи се форми, за да ги превърне в прах, изпълващ чашите на кратерите. Само там, където господствува смъртта — и вечна, и упокойна, където не действуват нито ситата, нито мелниците на естествения отбор, формиращи всяко