се, контурите му се замазаха и той вече виждаше не човека в диглатора, а собствената си сянка, разплуваща се в безформено петно, докато се разнесе и изчезна. Беше сам и се беше опитвал да гони самия себе си — доста рядък феномен, познат и на Земята като призрак на Брокен в Алпите. Собственото изображение, увеличено на фона на облаците. Не той, а тялото му, разтърсено от разкритието, изпълнено с горчиво разочарование, напрегна всички мускули, задъха се в горчив прилив на ярост и отчаяние, поиска да се спре като заковано, веднага, незабавно й тогава в разнеслия се от търбуха на колоса рев той политна напред. Датчиците блеснаха като облени с кръв от разрязани вени. Диглаторът цял завибрира, подобен на кораб, ударил се в подводна скала, корпусът се наведе от ускорението и ако Ангус не го бе задържал, ако не го бе извел от накланянето чрез серия от все по-забавени крачки, навярно би рухнал на земята. Хоровият протест на така рязко пренатоварените агрегати се укроти, а той, като усещаше, че по лицето му текат сълзи на разочарование и гняв, застана на разкрачените крака, дишайки ускорено, сякаш сам бе пробягал с такова усилие последните километри. Дойде на себе си, изтри с меката външна част на ръкавицата потта, напоила веждите му; огромната лапа на гигантохода увеличи този инстинктивен жест, вдигна се, закри прозореца на кабината с могъщата мишница и прасна с трясък излъчвателя, разположен на безглавите плещи. Бе забравил да изключи ръкавицата от веригата на управлението! Тази поредна идиотска постъпка го свести окончателно. Обърна се, за да се върне по собствените следи, понеже насочващите тонове на сигнала се бяха разстроили заедно с всичко останало. Трябваше да се върне на маршрута, да върви по него, докогато е възможно, а ако го заслепи вихрушка, долетяла от зоната па гейзерите — бе запомнил как изглежда тя от видяното при гонитбата, — да повери съдбата си на излъчвателя. Откри мястото, където фатаморганата го бе заслепила с огледалото от облаци и газове до пълно загубване на ориентацията. А може би бе изглупял по-рано, когато имаше не оптична, а слухова халюцинация, и бе престанал да сравнява подавания по радиото маршрут с означения на картата в кабината? Там, където го бе отвлякло собственото отражение, не много далече от означения път — според крачкомера всичко на всичко десет мили, — според картата нямаше никакви гейзери. Фронтът им се простираше доста по на север — според последното проучване на терена, отразено на картата. Въз основа на донесени на въздушното и радарното разузнаване и на направените от ОРПАС снимки Марлин бе наредил да изместят маршрута от Рьомбден до Граал, така че да заобикаля далеч на юг, през неудобната, но сигурна синклинала на депресията — засипвана от снега на гейзерите, но никога незавладявана от тях. В най-лошия случай повърхността на тази долина можеше да се окаже затрупана с преспи от въглероден двуокис, мощността на диглатора обаче бе достатъчна, за да преодолее дори петметрова преспа, а ако все пак затънеше, щеше да уведоми Граал, за да изпратят безлюдни булдозери от мините. Трудността идваше от тона, че не се знаеше къде са изчезнали един след друг трите гигантохода — депресията позволяваше да се поддържа по стария маршрут непрекъсната радиовръзки, докато късите вълни не достигаха южната синклинала директно, а поради липсата на атмосфера на Титан нямаше как да се използуват отразените вълни. Налагаше се да бъдат използвувани спътникови ретранслатори, но преди седмица Сатурн се бе намесил и тук в играта, като заглушаваше с опашката на своята бурна магнитосфера всички други емисии освен лазерната, а лазерите на Граал, които действително пробиваха облаците и достигаха по този начин до спътниците, не можеха да преобразуват светлинните в радиоимпулси, защото не притежаваха вълнови преобразуватели с толкова широк диапазон. В състояние бяха наистина да колимират приеманите светлинни сигнали и да ги изпращат в депресията, но без резултат за съжаление. За да се пробия! гейзерните бури, лазерите се нуждаеха от мощност, която би стопила огледалата на спътниците. Огледалата бяха изведени в орбита, когато Граал едва пристъпваше към работа, и вече бяха корозирали частично и се бяха позамъглили, та поглъщаха твърде голяма част от лъчевата енергия, вместо да отразяват 99 процента от нея. В този възел от недоглеждания, зле разбрана икономия на средства, бързане, транспортни закъснения и обикновена глупост, присъщи на хората навсякъде, следователно и в Космоса, бяха попаднали един след друг изчезналите гигантоходи. Твърдата почва на южната синклина беше последната надежда. Не след дълго Ангус щеше да се убеди дали тя наистина е така твърда. Ако бе разчитал да открие следи от предшествалите го водачи, оптимизмът му бързо се изпари. Придвижваше се съгласно азимута и му вярваше — теренът се издигаше, докато го изведе от фъртуната. Отляво се виждаха потъналите в облаци, оголени от снега склонове от стара магма. Отминаваше ги внимателно. Вървеше по скални отломъци, пресичаше заледени жлебове с мехури незамръзнал газ в леда. Когато веднъж, че и втори път желязното стъпало проби ледената черупка и пропадна в дълбоката пустота, шумът на двигателите изчезна, а ушите на Ангус се изпълниха с такъв грохот и трясък, какъвто навярно чува вахтовият на ледоразбивач, атакуващ с гръм и трясък полярните тороси. После, преди да продължи, той грижливо огледа извадения от пукнатината крак и толкова дълго се тутка, че радиодуетът с еднакъв тембър и височина на тона заекна. Левият глас се извиси в писък, а десният слезе в бас. Завъртя се и тоновете зазвучаха еднакво. Пред него се разкриваше доста широк преход между грамадите ледени плочи, за които знаеше, че не са от лед, а от замръзнали въглеводороди. Заслиза по сухия, едрозърнест пясък с възможно най-бавна крачка, тъй като хиляда и осемстотинтонната маса на гигантохода напираше надолу. Вулканичните стени в облачната завеса разкриха изгледа към долината и вместо сигурна почва той видя Бърнамския лес2.

Сигурно хиляда отверстия бълваха едновременно в отровната атмосфера от тесните си гърла струи разтвор на амониеви соли. Амониевите радикали, поддържани в свободно състояние от ужасяващото налягане под скалите, се стрелваха кипящи към тъмното небе, където се превръщаха в непрогледни облаци. Ангус знаеше, че до него не могат да достигнат, експертите изключваха такава възможност, но не за тях мислеше той: налагаше се или веднага да се върне към Рьомбден, или да продължи подир водещото го пеене — невинно, но коварно като песента на сирените за Одисей. Мръсножълтите облаци се носеха лениво и тежко над цялата депресия, за да се изсипят в странен, лепкав, разтеглив сняг, който при настиването си образуваше Бърнамския лес. Така го бяха нарекли, понеже вървеше. Впрочем това не бяха никакви гори и само от голямо разстояние приличаха на засипан със сняг девствен лес. Ожесточената игра на химичните радикали, непрекъснато подхранвана с нови подкрепления — всяка отделна група гейзери изригваше със собствен, равномерен ритъм, — образуваше крехка порцеланова джунгла с височина до четвърт миля поради слабата гравитация: разклонения и гъсталаци от стъклоподобна белота, натрупвания в поредни пластове, докато накрая най-долните не издържаха устремилия се на възбог масив от дантелени стебла и пропадаха с провлачен, стържещ грохот като смазван от земетресение планетен склад за порцелан. Впрочем точно така някой безгрижно бе нарекъл тези пропадания в Бърнамския лес, чието главозамайващо и невинно зрелище можеше да се наблюдава само от птичи полет, по-точно — от вертолет. И отблизо „гората“ на Титан изглеждаше ефимерна конструкция, дантелена и бялопенеста, тъй че не само гигантоход, но и човек в скафандър би могъл да премине през замръзналото й руно, при все че не беше лесно да се пробива път през тази по-лека от пемза втвърдена пяна, нещо средно между бухнала при заледяването снежна каша и изплетен от най-фини порцеланови нишки дантела. Бързо не, но все пак можеше да се върви напред, защото тази грамада представляваше истински замръзнал облак, образуван от жилките на паяжини във всички оттенъци на белотата — от седефеноопалова до ослепително млечна. Да, в тази гора можеше да се върви, но никога не се знаеше дали тъкмо тази област не се намира на границата на издръжливостта и дали няма да пропадне, погребвайки друмника под неколкостотинметрова завивка от самотрошаща се стъклария, ситна и лека като пух.

Още преди това, докато беше по маршрута, бялото сияние откъм тази страна, като пред изгрев-слънце, подсказваше близостта на белите гори, все още скрити зад черната козирка на планинския склон. Сиянието приличаше на светлината, разстилаща се върху облаците на земния северен океан, когато корабът, все още плуващ в открити води, вече наближава ледените полета.

Ангус отиваше на среща с леса. Впечатлението, че се намира на кораб или по-точно — че той самият е кораб, — се засилваше от равномерното поклащане на носещия го великан. Докато слизаше по стръмния склон, той обхващаше с поглед хоризонта, обрисуван със светлата линия на долината, а от високото лесът напомняше сплескан към земята облак, цялата повърхност на който се издува, раздвижвана от непонятно лазене. Гигантоходът вървеше с клатушкане, а облакът пред него растеше като чело на континентален ледник. Ангус вече различаваше изхождащите от него дълги, криволичещи улеи, подобни на невъобразимо бавно свличащи се снежни лавини. Когато само неколкостотин метра го деляха от снежнобелите сводове, в тях се откроиха зеещи отвори — като входове на пещери или животински леговища. Тъмнееха сред лъскавата плетеница на пухкавите клончета и косматите стволове от наполовина мътно и наполовина бяло стъкло, а после под железните му стъпала захрущяха остри, чупливи отломъци, хрупащи при всяка крачка.