ограден с удивителни знаци за напомняне, че при никакви обстоятелства водачът не бива да напуска кабината. Остатъчното лъчение след термоядрените взривове все още беше опасно за човека извън бронята на гигантохода.

От изхода на тунела го делеше дълга около миля равнина, черна, сякаш посипана със сажди. На нея пак можеше да чуе Госсе. Той премълча за удара в скалата, а Госсе му съобщи, че след прохода Големи нос, по средата на пътя, Граал ще поеме радиовръзката. Там започваше третата, последна част на пътя.

Краката на диглатора затънаха до над коленете в черния прах, застлал равнината между двете гърбици на планината. Той крачеше бързо и уверено в ниските черни кълба към почти вертикалните стени на прохода. Стигна до него по отломъци с гладки като стъкло стени, стопени от слънчевата жар на експлозиите. Мачкани от иридиевите подметки на диглатора, тези твърди като диамант отломъци се трошеха с грохота на изстрели. Дъното на прохода обаче бе гладко като маса. Ангус вървеше между опушените стени сред гръмотевичното ехо от стъпките, които бяха станали негови собствени: беше се слял с машината и тя бе неговото телесно увеличение. Попадна в дълбок мрак, толкова внезапен и така непрогледен, че трябваше да запали фаровете. Тяхната живачна светлина се бореше в кълбетата от подскачащи между колоните на скалната паст сенки със студеното, ръждиво, недружелюбно зарево на небето, просветващо в изхода на прохода, който с приближаването до него изглеждаше все по-голям. На последната отсечка проходът се стесняваше, сякаш не желаеше да пропусне великана, сякаш той щеше да се заклещи с ръбестите си рамене в стесняващия се комин, ала това бе илюзия — от двете страни оставаха по няколко метра празно място. Друг е въпросът, че той намали скоростта, понеже „Полукс“ се клатеше все по-силно настрана при все по-бързия ход, което не можеше да се избегне. Патешкият ход при ускоряване следваше от законите на динамиката на масите при голяма скорост и инженерите не бяха успели да преодолеят напълно големите въртящи моменти. Последните триста метра извървя по все по-стръмния склони като поставяше внимателно стъпала и се навеждаше от своята високо окачена кабина, за да вижда по-добре къде стъпва кулообразният крак. Така се увлече в това взиране, че когато го озари отвсякъде светлина, вдигна глава и видя съвсем друг неземен пейзаж.

Големи нос господствуваше над бяло-червеникавия океан от облачни къдели, самотен, черен, издължен, единствен на небето по целия хоризонт. Ангус разбра защо някои го наричат Пръст божи. Забави крачка, спря се сред заобикалящото го великолепие и направи опит да долови — при сниженото пеене на турбините — гласа на Граал. Не чу нищо и затова сам започна да го зове, ала той пак не се обади. Все още беше в радиосянката.

Тогава стана нещо странно. Преди време контактът с космодрума му беше някак си неприятен, някак си му пречеше, може би защото не в думите, а в гласа на Госсе улавяше тревога и известно недоверие дали ще се справи, и тази тревога прикриваше своеобразно желание за покровителство, неприемливо за него. И ето че сега, когато остана наистина сам, тъй като нито човешки глас, нито автоматичното пулсиране на радиомаяка от Граал можеха да го подкрепят в безбрежната, бяла пустош, вместо облекчението на свободата той почувствува такава несигурност, каквато би изпитал човек, попаднал в изпълнен с чудеса дворец, който няма намерение да напуска, но вижда как дверите му; гостоприемно разтворени преди, сега сами се затварят. Упрекна се, нямаше основание за това близко до страха настроение, и заслиза към повърхността на морето от облаци по не много стръмен, но на места заледен склон, към Големи нос, черен, стигащ до небесата и свит като истински пръст, призоваващ го към себе си.

Веднъж-дваж стъпалната плоча на гигантохода се подхлъзна с глухо скърцане и избута надолу лавина от изтръгнати от ледения обков камъни, без тези подхлъзвания да го застрашават с падане. Трябваше само да поставя краката така, че всяко стъпало да се забива с шиповете на петата във фирновата черупка, но сега вървеше по-бавно отпреди. Слизаше по изгърбения склон между два жлеба, тупаше с нозе настойчиво и подчертано, фонтани от ледени частици тропаха по защитата на прасците и по наколенниците и водачът все по-често поглеждаше напред, далече в долината, чието дъно се провиждаше през проредялата мъгла, а колкото по-ниско слизаше, толкова повече черният пръст на Големи нос се извисяваше горе над далечните, млечносияйни облаци. Така стигна до зоната на пухкавите облаци. Носеха се равномерно и бавно като по невидима вода, вече го обмиваха чак до бедрата, над кратера на ханша; един го обви заедно с кабината, но изчезна като издухан. Черният пръст още няколко мига се провиждаше над пухкавата белота — като скално мачете, стърчащо над арктически океан, неподвижно сред пяната и ледените блокове, след което изчезна като от очите на гмуркач, спуснал се на морското дъно. Ангус спря и се ослуша, защото му се стори, че чува прекъснат, слаб, писклив тон. Обърна няколко пъти диглатора наляво и надясно, докато този протяжен напее зазвуча еднакво ясно и в двете му уши. Чуваше не самия Граал, а насочващия радиомаяк на Граал. Трябваше да върви право към него, а ако се отклонеше, писукането щеше да се раздвои в зависимост от отклонението: ако минеше прекалено надясно, към пагубната депресия, би чул в дясното си ухо предупреждаващо скимтене, а ако се отклонеше в противоположна посока, към непроходимите плътни скали, сигналът би се отзовал с не така тревожен, ала също предупреждаващ за грешката бас. Крачкомерът отчиташе стотната миля. Беше оставил зад гърба си по-голямата част от пътя, технически по-трудна. По- късата, по-коварната беше пред него, обвита в мъгливата безпределност. Сега плътните облаци тъмнееха високо, видимостта достигаше неколкостотин метра, а анероидът го уверяваше, че тъкмо тук се простира същинската синклинала на депресията и по-точно — нейните некриещи изненади гранични зони. Той вървеше, като се осланяше еднакво и на слуха, и на зрението си, понеже околността се белееше от снега — въглероден двуокис, естествено, и анхидриди на други втвърдени газове. Нарядко изпод белотата им стърчаха морени, следи от ледника, който някога се бе спуснал в планинската падина от север, бе я задълбочил на юг с пълзящото си туловище, бе я преорал, бе откраднал от дънния лед скални отломъци, а после, отстъпвайки или топейки се от магменото нагряване, идващо от глъбините на Титан, при хаотичното си отстъпление бе изплюл и захвърлил морените.

Ландшафтът се промени, все едно че разгъна долу зимен ден и го покри с тъмната от облаци нощна страна. Ангус вече нямаше за другар дори собствената си сянка. Стъпваше уверено, поръсените с кристалчета железни обувки затъваха в снега, а в панорамните огледала за обратно гледане можеше да види собствените си следи, достойни за някой тиранозавър, онзи най-голям от двуногите мезозойски хищници, и чрез тези меркания проверяваше дали оставяната диря е достатъчно праволинейна. От известно време обаче имаше усещане за нещо странно, което се мъчеше да прогони като невъзможно: струваше му се, че не е сам в кабината, че зад гърба му стои друг човек, дъхът му издаваше неговото присъствие. Накрая Ангус бе така завладян от това заблуждение — а нямаше съмнение, че се отнасяше за илюзия, породена може би от умората на слуха, притъпен от монотонните радиосигнали, — че задържа дъх. Тогава онзи въздъхна — провлачено и ясно. И дума не можеше да става за заблуждение. Ангус се втрещи, препъна се, колосът се залюля. Той го изправи, датчиците примигваха, турбините виеха. Намали скоростта и тръгна все по-бавно, докато се спря.

Онзи престана да диша. Значи все пак е било отзвук от машинния кладенец на диглатора? Изправен, плъзна поглед по цялата околност. Върху безкрайните снежни простори съзря тънка ивичка, удивителен знак, нарисуван с туш върху белотата, там, където светлият фон не разкриваше дали е от навети преспи или от облаци. Макар никога да не бе виждал гигантоход в подобно зимно обкръжение от разстояние една миля, Ангус бе сигурен, че вижда Пиркс. Тръгна незабавно към него, без изобщо да го е грижа за все по- пронизителното раздвоява-нека сигнала в слушалките. Ускори ход. Черният знак досами стената на белотата бе вече фигурка, която се мърдаше поради неговата бърза крачка. След петнайсетина минути започнаха да се разкриват истинските му размери. Делеше ги половин миля, малко повече може би. Защо мълчеше, защо не го извика с предавателя? Ангус не знаеше, но го беше страх. Взираше се, докато очите му се насълзиха, вече различаваше в остъклената кабина, сърцето на колоса, увисналото като паяк в паяжината си дребно човече. Следваше го и двамата вървяха, оставяйки подире си дълги шлейфове от прах, като кораби, подир които се влачи разпенената диря на фарватера. Ангус го настигаше и в същото време концентрираше вниманието си върху онова, което ставаше пред тях, а там несъмнено нещо ставаше, защото в далечината се вълнуваше, плискаше и кълбеше вихрушка, по-сияйна от белотата на снега. Това беше зоната на студените гейзери. Тогава той се провикна към човека, когото гонеше, извика втори, трети път, а когато онзи, вместо да отговори, ускори крачка, като че се опитваше да избяга от своя спасител, Ангус направи същото, понесе се напред с все по-разлюляно туловище и размахани до ръба на гибелта ръце. Крачкомерът-трепереше до червената граница — 48 мили в час. Ангус призоваваше беглеца с пресипнал от вълнение глас, който изведнъж замря на устните му, понеже черният силует набъбна, разшири се, удължи