Радиодуетът продължаваше да го уверява, че върви в правилна посока. И той продължаваше напред, дочувайки през шума на двигателите, които увеличаваха оборотите, за да преодоляват нарастващото съпротивление, дрезгавото хрущене на смачквания от коленете и корпуса гъсталак; отърси се от първоначалното напрежение, в сърцето му не остана ни капчица страх, но се загнезди отчаяние, защото разбираше, че по-скоро би открил игла в купа сено, отколкото поне един от изчезналите тук. В тази гъста плетеница не оставаха никакви следи от преминаване — непрекъснато изригващите гейзерни фонтани подхванаха облака и всяка дупка, всеки проход тутакси се запълваше като зарастваща рана. Той проклинаше в себе си красотата наоколо, може би единствена в света. Този, който я бе назовал със заемка от Шекспир, навярно е бил естет, но на Ангус в диглатора не му беше до подобни асоциации. Поради знайни и незнайни причини Бърнамският лес на Титан ту отстъпваше, ту настъпваше към вътрешността на депресията, по хилядите, десетките хиляди нейни хектари. Самите гейзери в него не бяха особено опасни, тъй като се забелязваха отдалече, още преди да изригнат във вибриращи на небосклона газови стълбове, втвърдени от подземното налягане, а грохотът им, толкова гръмогласен и толкова ужасяващо свистящ, сякаш в родилни мъки стене от болка или ярост самата планета, раздрусваше повърхността и с роденото торнадо, посипващо околността с подрипваща, трошаща се, хвърчаща стъклена плетеница. Човек би трябвало да има извънредно лош късмет, за да попадне в отвора на гейзер, изпаднал в моментно мъртвило между две поредни изригвания. Лесно беше да се заобикалят на безопасно разстояние онези, които известяваха за активността си с пронизителен свистящ грохот и разклащане на околните образувания, на тяхната потрепваща, предсмъртна белота. Затова пък неочакваното избухване, дори не съвсем близко, най-често предизвикваше гигантско пропадане.

Ангус почти бе залепил лице до бронираното стъкло и гледаше навън, поставяйки бавно-бавно крак след крак. Виждаше млечнобелите дънери на застиналите вертикално струи, виждаше как по-нагоре те се разклоняват в примигваща мрежа; плътни и масивни бяха само в долната си част. А върху вледенената джунгла над повърхността растяха следващите, които замръзваха в скелетоподобни и паяжиноподобни израстъци, пашкули, гнезда, фалшиви плавуни, хриле, изтръгнати от рибешките тела, ала все още дишащи — всичко, навсякъде, сред суграшица, се разпълзяваше и обвиваше: от дебелите висулки поникваха тънки бодливи филизи, свързваха се в спирала, отлагаха се, стичаха се, пак се наслагваха в замръзващото, непрестанно ръсещо от незнайни висоти лепкаво мляко. Нито една възникнала на Земята дума не би могла да изрази тази дейност в бялото, измито от сенки, светло мълчание, в тази тишина, в която се таеше далечно още, едва сега будещо се мъркане — свидетелство за подземния прилив, нагнетяван в комините на гейзерите, и когато Ангус се спря, ослушвайки се откъде иде този нарастващ шум, забеляза как Бърнамският лес е започнал да го поглъща. Не се бе приближил до него като гората в „Макбет“, а като че ли отникъде, от самия въздух, тук съвършено неподвижен, се оформяха микроскопични снежинки, които не падаха, а се появяваха изневиделица върху тъмните плочи на бронята, върху заварките на раменните дискове; вече цялата горна част на корпуса бе облепена с този сняг, който губеше приликата си със сняг, защото не падаше покорно върху металните плоскости на корпуса, не се събираше в неговите вдлъбнатини, а се лепеше по тях като бял сироп, покълваше, пускаше млечновлакнести пипалца и преди Ангус да се озърне, бе вече обрасъл със снежен кожух — изтегляйки се в игра със светлината, той покри корпуса на диглатора и го превърна в огромно бяло наметало, в странен снежен човек. Тогава Ангус леко, но рязко се дръпна и ето че замръзналите отломки по железните му крайници се строполиха в огромни парчетии и се разцепиха при падането на купчини фини трески. Светлината изтръгваше от нетрайния кипящ въртоп фантасмагорични форми и дразнеше очите, без да осветява повърхността, затова едва сега Ангус оцени истинската полза от включения излъчвател. Неговият невидим пламък прогаряше в гъсталака тунел, в който той вървеше. Ту отдясно, ту отляво от вкопчените ниско облаци се донасяше като артилерийски изстрел скотът на газовите изригвания, а в един момент наблизо пробяга бясно разтърсена, удряща като бич, пухкава китка на недалечен гейзер. Неочаквано отрупаната със сняг гора се разреди и разкри нещо като планинска поляна под издут като мехур купол от клони. В средата лежеше черна грамада, която разкриваше дъната на усуканите железни стъпала и извъртения настрана корпус, скъсен в перспективата и приличен на заседнал на плитчина разбит кораб. Левият горен крайник бе прострян между белите стволове, китката му бе изчезнала в гъстия храсталак, а десният бе смачкан от корпуса при падането. Железният великан се бе сгромолясал превит, ала сякаш още не бе победен докрай — сняг имаше само по заскрежените крайници. Над грамадата на туловището въздухът неуловимо потрепваше, нагряван от все още излъчената отвътре топлина. Парвис стоеше като вкаменен пред гиганта-близнак и не смееше да повярва на очите си: станало бе невероятно чудо, срещата се беше осъществила. Понечи да се обади и в същия миг забеляза едновременно две неща: под рухналия диглатор се бе разтекла нашироко локва от мазна жълтеникава течност от пукналите се хидравлични предавки, което означаваше най-малкото частично обездвижване. Освен това предното стъкло на кабината, приличащо на овален корабен прозорец, зееше строшено и от рамките стърчеха само изолационните възглавници. Изпълненият с мрак отвор издишваше пара, като че в агонията си гигантът не можеше да изпусне последното си дихание. Ужасяващ страх смени триумфа, радостта, смесената с благодарност изненада на пилота. Преди внимателно и бавно да се наведе над разрушената машина, му стана ясно, че кабината е празна. Неговият фар се плъзна по вътрешността с безразборно провиснали проводници с прилепнала за тях металическа кожа; без да може да се надвеси повече, той се помъчи да надникне във всички ъгли на изоставената кабина с надеждата, че катастрофиралият водач е оставил някакво съобщение, някакъв знак, преди да излезе в скафандъра си, ала откри само преобърнато сандъче с изсипали се от него инструменти и ключове. Доста дълго размишлява какво е могло да стане. Диглаторът би могъл да рухне при пропадане, а водачът, притиснат от свлачището, е разбрал, че всички опити да измъкне машината са безполезни и тогава е изключил системата на предпазителите, ограничаващи допустимата мощност, което е довело до спукване на тръбопроводите поради прекалено голямото налягане на маслото. Прозореца в кабината не е разбил той, нали би могъл да се измъкне през изхода в бедрото или през аварийния на гърба. Стъклото по-скоро се е строшило при пропадането, когато гигантоходът с рухнал „по корем“. Обърнал се е настрана при опитите да се противопостави на затрупалия го масив. Нахлуващата в кабината отровна атмосфера би убила човека по- бързо от студа. Значи пропадането не е сварило водача неподготвен. Още когато гъстата плетеница се е строполила върху машината, той е преценил, че диглаторът няма да устои, и е успял да облече скафандъра си. По този начин е бил принуден да разчита само на аварийното управление, след като е смъкнал от гърба си електронната кожа. Диглаторът му не разполагаше с високотоплинен излъчвател и той е направил единственото разумно нещо, което е можел да направи, това говореше добре за него. Взел е инструментите, пропълзял е в машинното отделение и като е установил, че няма да успее да поправи хидравликата с прекалено много спукани тръбопроводи и силен теч, е отключил двигателния механизъм от реактора и го е пуснал на почти пълна мощност. С основание е прежалил гигантохода, но макар че горещината на ядрения реактор изгаряла вътрешността на машинното отделение, а може би тъкмо поради това топлината го нагряла до червено, проникнала през бронирания корпус и разтопила затрупвщата го грамада. Така се е образувала пещерата с гладки като стъкло стени, което говореше за високата температура на разрушената машина. Ангус провери дали версията му за катастрофата е правилна, докосвайки гърба на колоса с гайгеровите броячи. Веднага затракаха остро. Реакторът с бързи неутрони се бе разтопил от собствената висока температура и вероятно вече изстиваше, но външната броня бе и радиоактивна, и гореща. Следователно водачът е захвърлил безполезните инструменти, напуснал е гигантохода през счупения прозорец и е тръгнал направо през гората. Ангус напразно търси следи от него в разлятото масло, после обиколи металния труп и провери всички отвори в стените на блестящата пещера — достатъчно големи, за да пропуснат човек. Нищо. Невъзможно му беше да изчисли наум колко време е минало от катастрофата. Двамата водачи бяха изчезнали в гората преди три денонощия, а Пиркс — от двайсет до трийсет часа по- късно. Разликата във времето бе твърде малка, не даваше основания да се прецени чия е машината, на някой от граалските оператори или на Пиркс. Той стоеше жив в своята железария над мъртвата железария и хладнокръвно претегляше всички възможности. В някоя чупка на този стопен от горещината мехур несъмнено е зеел отворът на използувания от водача проход, след това обаче той се е запушил. Порцелановият белег би трябвало да е доста тънък. Ала от диглатора не би го забелязал. Ангус спря машината, преоблече се припряно в скафандъра, изтича, тропайки по стълбите, до люка в бедрото, плъзна се по стълбичката в крака и скочи върху стъклоподобната повърхност. Разтопената в свлачището пещера веднага му се видя по-голяма или като че ли той самият изведнъж се смали. Обиколи я покрай стените,