почти шестстотин крачки. Приближаваше шлема си до по-прозрачните места, почукваше по тях, за съжаление бяха много, а когато започна да чука по една ниша между дебелите като дъбове дънери колони, нишата затрепера като прозоречно стъкло; а отгоре се посипаха парчета от свода. Изсипваха се в непрекъснат поток, после нещо изтрещя и върху Ангус рухна цял облак от леки плочи и стъклен прах. Той разбра, че всичко е напразно. Нямаше да открие труповете на онези, а и той самият бе попаднал в не особено приятна клопка. Пролуката, през която бе влязъл във вътрешността на разтопеното свлачище, вече се запълваше с бели висулки, втвърдяващи се като солни стълбове, но от сол неземна, понеже се разклоняваше в по-дебел от ствола клонак. Нямаше начин. Нещо повече, нямаше и време за размисъл, тъй като сводът пропадаше и вече почти докосваше купола на излъчвателя върху плещите на неговия диглатор, който се превръщаше в Атлас, понесъл върху тях цялата тежест на замръзващите във височина гейзерни изригвания. Без да си дава сметка кога и как, Ангус се намери обратно в кабината, полегнала вече леко заедно с корпуса, огъван милиметър по милиметър; облече електронното облекло и за миг се поколеба дали да включи излъчвателя. Но всичко, което можеше да направи тук, криеше непредсказуем риск — започналият да се топи свод можеше както да поддаде, така й да рухне. Той направи няколко крачки и откри досами черната развалина място, от което можеше да се засили; с пълна мощност се заби като таран в замръзналия проход — не за да избяга позорно, а за да излезе навън от стъклената гробница. После щеше да види какво ще прави по-нататък.

Турбините в енергетичния блок засвириха. Издутата от наслоявания белота на стената се напука, ударена с двата стоманени пестника, черните пукнатини пропълзяха звездообразно нагоре и надолу и в същия миг отвсякъде се разнесе гръмотевичен грохот. Онова, което настъпи, стана прекалено бързо, за да може да се обмисля. Ангус усети толкова силен удар отгоре, че гигантът около него издаде едно басово скимтене, загуби равновесие, политна през пропукалия се проход като хартийка и хлопна така рязко под лавината от буци, парчета и ситнеж, че въпреки всички амортизатори на окачването всички вътрешности на Парвис скочиха чак до гърлото му. Затова пък последната фаза на сгромолясването бе невероятно бавна: отломъците по пътя, по който беше дошъл, се приближаваха към него, гледани през прозорците, като че ли не самият той падаше, а бомбардираната с град от руини снежна глазура се изправяше вертикално; от многоетажната висота той се приближаваше до тази белота, потънала в облаци снежен прах, докато през всички шпангоути на корпуса, виещите двигатели, техните легла, защитните плочи на бронята до него достигна последният, страховит удар. Лежеше заслепен. Прозорецът не бе счупен, но се заби в срутилата се камара, чиято истинска тежест Ангус чувствуваше върху себе си, върху гръбнака на диглатора. Турбините виеха вече не под, а зад него на празен ход, понеже при върховото напрежение сами се бяха изключили. На черния като сажди фон на прозореца пламтяха червено всички датчици, после те лека-полека избледняха, посивяха, преминаха в светлозелено, след което онези отляво започнаха да угасват един след друг като изстиващи въгленчета. Ангус лежеше в разбитата отляво машина, нищо от тази страна не реагираше на движенията на ръката и крака му. Светеше само рисунката на другата симетрична половина на гигантохода. С конвулсивни вдишвания той почувствува във въздуха миризмата на горещо масло. Край. Дали ще може поне да пълзи с наполовина парализиран диглатор? Опита. Турбините веднага послушно засвириха в унисон, тогава обаче отново блесна аларменото пурпурночервено. При падането колосът бе рухнал напред с изнесен ляв борд, който бе поел върху себе си цялата сила на удара. Дишайки дълбоко, умишлено бавно, заслепен, Парвис включи вътрешното осветление и потърси аварийния интероцентър на гигантохода, за да се запознае със състоянието на крайниците и корпуса без задвижващите агрегати. Обрисуваният с невъзмутими линии образ се появи веднага. Двете стоманени нозе се бяха преплели, по-точно кръстосали, тъй че колянната става на левия се бе спукала. Левият крак бе отишъл зад десния, но и той не можеше да се помръдне. Навярно там се бяха ударили стърчащите части от конструкцията, а налягането на свляклата се отгоре маса бе довършило разрушителното дело. Миризмата на прегрята течност от хидравликата вече дразнещо пареше ноздрите му. Той се дръпна и превключи цялата маслопроводна мрежа на далеч по- слабата аварийна верига. Май напразно? Нещо топло, лепкаво, меко покриваше стъпалата, прасците, бедрата му; легнал върху стъклото, той забеляза в бялата светлина на луминесцентната лампа проникващото в кабината масло. Нямаше друг изход. Дръпна ципа, измъкна се от електронната кожа, приклекна гол и отвори шкафчето на стената, която сега беше таван, и изохка, когато изпадналият скафандър го удари в гърдите с кислородните бутилки. След него в маслената локва падна като бяла топка шлемът. Трикото му бе напоено с масло. Без да се колебае, гол, в равнодушната изкуствена светлина, Ангус се напъха в скафандъра, изтри основата на шлема, защото и тя беше омазнена, сложи го, спусна запънките и пропълзя на четири крака в кладенеца, сега вече хоризонтален като тунел, до входния люк в бедрото. Не можа да го отвори, нито пък аварийния. Никой не знае колко дълго още преседя в кабината, преди да свали шлема, да легне върху омазнения прозорец, да вдигне ръка към червената светлинка, за да строши пластмасовото куполче и с все сила да натисне в бездните на бъдещето вдлъбнатото бутонче на витрификатора. Никой също не може да знае за какво си е мислил и какво е чувствувал, готвейки се за ледената смърт.

Разположил се удобно, с пухкаво одеяло върху краката, доктор Герберт седеше до широко отворения прозорец и разглеждаше купчина хистограми, подвързани с фолио. Въпреки че беше посред бял ден, в стаята цареше полумрак. Той се подсилваше от черния, като опушен таван и кръстосващите се по него, напоени със смола греди. Подът бе от плоско свързани дървени плочи, а стените — от дебели дънери. През прозореца се виждаха гористите склонове на Ловеца на облаци, по-нататък масивът Кракаталк и вертикалната урва под най-високия връх, който приличаше на бивол с прекършен рог, а индианците го наричаха Възнесеният в небето камък. Над сивата от каменни блокове долина се издигаха необятни стръмнини, с проблясващ лед в сенките. Отвъд северния проход се синееха равнини. Там, в нечуваната далечина пронизваше небето тънка ивица дим — следа от действуващ вулкан. Доктор Герберт сравняваше отделните снимки и на някои отбелязваше нещо с химикалка. Не се дочуваше и най-лек шум. Пламъчетата на свещите бяха изправени неподвижно в студения въздух. Светлината им очертаваше гротесково очертанията на мебелите, резбовани според староиндиански образци. Големият фотьойл с форма на човешки череп хвърляше върху тавана кошмарна сянка от зъбатите си облегалки с извити бивни на края. Над камината се усмихваха безоки дървени маски, а масичката до Герберт бе опряна върху навита змия, чиято глава лежеше на килима, просветвайки с очните си кухини. В тях искряха със стъклен блясък полускъпоценни камъни.

Разнесе се далечен звук на звънец. Герберт остави настрана проучвания филмов материал и стана. Стаята мигновено се преобрази. Превърна се в просторна столова. Масата в средата беше без покривка. Среброто и ясписовата зеленина на приборите сияеха върху черните дъски. През отворената врата премина инвалидна количка. В нея седеше пълен мъж с месесто лице и малък нос, почти губещ се между бузите. Облечен бе в кожено яке. Той поздрави любезно Герберт, който седна на масата. Междувременно влезе слаба като клечка дама с побелял кичур, разсичащ по средата черната й коса. Срещу Герберт се появи дебел, нисък мъж с апоплектично лице. Когато прислужникът във вишнева ливрея поднесе супата, в стаята влезе забързано побелял мъж с разцепена брадичка. Спря пред иззиданата от масивни камъни камина и сгря ръцете си над огъня, преди да седне на мястото, което му посочи парализираният домакин.

— Брат ви още ли не се е върнал от излета? — попита слабата жена домакина.

— Сигурно седи на Зъба на Мазумак и гледа към нас — отвърна той, пъхайки се в празното място между столовете, нарочно оставено за него.

Ядеше бързо, с апетит. Освен тези реплики обядът премина в мълчание. Когато прислужникът наля последната чашка кафе, слабата жена пак се обади.

— Вантенеда, днес трябваше да ни разкажете продължението на историята с Окото на Мазумак.

— Да, да — подкрепиха я всички.

Малко попреял, Мондиан Вантенеда сплете пръсти върху дебелия си корем. После хвърли поглед към всеки от присъствуващите, сякаш затваряше кръга от слушатели. В камината изпука догаряща цепеница. Някой остави вилицата си. Издрънча лъжичка и настъпи тишина.

— Докъде бях стигнал?

— Докъдето дон Естебан и дон Гилелмо, научили легендата за Кратапулк, потеглят в планината, за да