стигнат до Долината на червените езера…
— През цялото време на пътешествието им — започна Мондиан, след като се намести в количката си — двамата испанци не срещнаха нито хора, нито животни и само навремени дочуваха свистенето на пикиращи орли, а понякога над тях прелетяваше лешояд. Доста се измъчиха, докато се изкачат на ръба на Мъртвата ръка. Тогава пред очите им щръкна висок хребет, досущ изправен на задните си крака кон, насочил към небето безформената си муцуна. Острият като конска шия ръб бе обвит с мъгла. Тогава дон Естебан си припомни странните думи на стария индианец от низините: „Пазете се от гривата на Черния кон.“ Двамата се посъветваха какво да правят по-нататък; както си спомняте, на ръката на дон Гилелмо бе татуирана ориентираща скица на околността. Макар че вървяха едва шести ден, запасите им бяха на привършване. Затова изядоха остатъците от соленото месо, изсушено на слънцето, и утолиха жаждата си от изворчето под Отрязаната глава. Татуираната карта бе неточна и им беше трудно да се ориентират в местността. Преди залез мъглата започна да се издига като море при прилив. Те се закатериха по гърба на Коня, но въпреки бързия ход, от който скоро в главите им забуча, а устата им гълтаха въздуха като издъхващи животни, мъглата се оказа по-бърза и ги догони над самата шия на Коня. На мястото, където ги обви бялата пелена, ръбът се стесняваше и не бе по-широк от дръжката на мачете. Когато повече не можеха да вървят напред, те седнаха на ръба разкрачени, точно както се сяда на конски гръб, и така залазиха напред, чак докато падна мрак — забулени отвсякъде с непрогледна, влажна белота. Ръбът свърши, когато съвсем бяха останали без сили. Не знаеха дали пред тях е пропаст или пътят към Долината на седемте червени езера, за които им бе разказвал старият индианец. Затова преседяха така цялата нощ, като подпираха гърбове и се топлеха един друг, давайки отпор на острия вятър, който свиреше по ръба като нож о камък. Всяка дрямка ги грозеше с рухване в бездната, затуй не мигнаха цели седем часа. После слънцето изгря и разсея мъглата. Видяха, че под краката им скалата се спуща надолу вертикално, все едно че седяха на края на зидана стена. Пред тях зееше осемфутово свлачище. Мъглата се кълбеше парцаливо по шията на Коня. В далечината те различиха черната Глава на Мазумак и видяха смесените с бели облаци, избликващи във висинето, стълбове червен дим. Разкървявайки си ръцете, слязоха по тясната клисура и стигнаха до горната котловина на Долината на седемте червени езера. Тук обаче последните сили напуснаха Гилелмо. Дон Естебан първи се изкатери на скалната площадка, надвиснала над пропастта, и поведе другаря си за ръка. Така наближиха един сипей, на който можеха да си отдъхнат. Слънцето се изкачи високо и Главата на Мазумак изведнъж започна да плюе върху тях каменни блокове: отломваха се от скалните навеси. Мъжете побягнаха надолу. Когато Главата на Мазумак надвисна над тях, мъничка колкото детско юмруче, видяха първия Червен извор сред облак ръждива пяна. Тогава дон Естебан извади от пазвата си връзка ремъчета, боядисани в цвета на растението акант; по червените ресни бяха навързани многобройни възли. Той дълго мърда пръсти по тях, разчитайки индианското писмо, докато накрая откри верния път.
Пред тях се разкри Долината на мълчанието. Вървяха по дъното й по огромни камъни, между които зееха бездънни пукнатини.
— Дали наближаваме вече? — попита Гилелмо шепнешком, гласът му едва излизаше от пресъхналото гърло.
Дон Естебан му даде знак да мълчи. В един момент Гилелмо се спъна и ритна камък, който повлече подире си други. В отговор на този звук вертикалните стени на Долината на мълчанието забучаха и хиляди каменни мачетета рухнаха надолу. Дон Естебан, който тъкмо преминаваше под един сводест навес, придърпа приятеля си под това прикритие. Лавината ги настигна с грохот и премина като буря напред. След минута настана тишина. Дон Гилелмо имаше по главата си кръв — скално парче го бе одраскало. Другарят му свали ризата си, разкъса я на ивици и му превърза челото. Най-сетне, когато долината стана толкова тясна, че небето над тях не бе по-широко от река, видяха да тече по каменните отломъци ручей, чиято вода, прозрачна като шлифован диамант, се вливаше в подземно корито. Сега трябваше да нагазят до колене в бързия и леденостуден поток. Той подсичаше краката им с ужасна сила. Не след дълго обаче водата се отби встрани и те застанаха на сухия жълт пясък пред пещера с многобройни прозорци. Дон Гилелмо се наведе изтощен и забеляза как странно блести този пясък. Шепата, която поднесе към очите си, бе неимоверно тежка. Приближи ръка до устните и загриза онова, което изпълваше дланта му. Позна, че е пълна със злато. Дон Естебан си спомни думите на индианеца и огледа пещерата. В единия й край блестеше вертикален, замръзнал, напълно неподвижен пламък. Беше кристал, полиран от водата, а над него в скалата зееше отвор. През него просветваше небето. Той се приближи до прозрачния блок и надникна в дълбините му. Веднага съзря дълбоко вътре милиарди блуждаещи огънчета — главозамайващо сребърно зрелище. После му се стори, че всичко наоколо притъмнява, а вътре се разтварят големи късове брезова кора. Когато те изчезнаха, видя в самия център на кристалния блок, че някой гледа към него. Лице с цвят на мед, покрито с дълбоки бръчки, тесни като острие на нож очи. Колкото повече го гледаше, толкова по-ясно се различаваше все по-широката злобна усмивка. Дон Естебан изруга и удари с кинжала си в блока, но острието се плъзна по него безпомощно. Изкривеното в усмивка медно лице тутакси изчезна. Понеже дон Гилелмо май имаше треска, другарят му реши да държи в тайна видяното.
Продължиха нататък. Пещерата се разширяваше в мрежа от коридори. Избраха най-широкия и след като запалиха донесената факла, тръгнаха навътре. На едно място страничен коридор отвори черната си паст под краката им. От нея бълваше горещ като огън въздух. Трябваше да прескочат това място. Известно време пълзяха на четири крака, докато стигнаха до толкова тесен проход, че се наложи да запълзят. После пространството изведнъж се увеличи. Можеха да клекнат. Последната факла догаряше. Под краката им нещо изхрущя. Факлата все още хвърляше малко виделина. Бяха клекнали върху чакъл от чисто злато. Ала и това не им стигаше. След като бяха видели Устата на Мазумак и неговото Око, те искаха да видят и Утробата му. В един миг дон Естебан прошепна на другаря си, че вижда нещо. Гилелмо напразно надничаше през рамото му.
— Какво виждаш? — попита.
Краят на горящата осмолена факла вече пареше пръстите на Естебан. Той рязко се изправи: стените отстъпиха нейде далече, остана само дълбокият мрак, в който факлата дълбаеше червеникава пещера. Гилелмо видя другаря си да пристъпва напред, пламъкът в ръката му трепереше, хвърляйки гигантски сенки.
Неочаквано из дълбините изникна огромно призрачно лице, обърнато с очите надолу, увиснало във въздуха. Дон Естебан изкрещя. Това бе ужасен вик, но Гилелмо разбра думите. Неговият другар призоваваше Исус и неговата Майка, а хора като Естебан изричаха тези думи само очи в очи със смъртта. Когато екна викът, Гилелмо закри лице с ръцете си. После се разнесе гръм, обхвана го пламък и той загуби съзнание.
Мондиан Вантенеда се отпусна назад и мълчаливо се загледа някъде между фигурите на седналите хора, тъмни на фона на прозореца, чиито очертания, разсечени от триона на планините, лилавееха в падащия мрак.
— В горното течение на Аракерита индиански ловци на елени извадили трупа на бял човек, към чиито рамене била прикрепена издута от въздуха биволска кожа. Гърбът му бил разсечен, а ребрата счупени назад във форма на криле. Индианците се боели от войските на Кортес и искали да изгорят останките, но в селото им се отбил конен патрул на Понтерон, наричан Едноокия. Трупът бил закаран в лагера и в него разпознали дон Гилелмо. Дон Естебан никога не се върнал.
— Тогава откъде се знае тази история?
Гласът прозвуча като изскърцване. Прислужникът донесе канделабър. В подвижната светлина на пламъчетата се разкри лицето на питащия — лимоновожълто, с безцветни устни. Усмихваше се любезно.
— В началото ви предадох разказа на стария индианец. Той казвал, че Мазумак вижда всичко с окото си. Може би се е изразявал митологично, ала по принцип е имал право. Било в началото на шестнадесети век и европейците слабо познавали възможностите за усилване на зрението с помощта на шлифовано стъкло. Двата огромни планински кристала, неизвестно дали създадени от природни сили или изваяни от човешки ръце, стоели на Главата на Мазумак и в пещерата в Утробата — така че при гледане в единия се виждало всичко в близост до другия. Това бил необикновен перископ, получен от две огледални призми на разстояние трийсет километра една от друга. Застаналият на върха на Главата индианец виждал двамата светотатци, навлизащи в Утробата на Мазумак. Може би не само ги е виждал, но и е причинил гибелта им.
