гориво. Затова пък правопоточните термоядрени двигатели4 се зареждат с междузвездния водород. Неговите вездесъщи атоми са обаче така разпръснати в галактическия вакуум, че двигателите от този тип започват да работят ефективно само при скорост над 30 хиляди километра в секунда, а пълната си мощност достигат при скорост, близка до тази на светлината. Поради това корабът с такова задвижване не може нито да стартира сам от планетата — прекалено тежък е, нито сам да се ускори до момента, когато атомите, нахлуващи във входа на реакторите, се сгъстят достатъчно, за да бъдат запалени. И тогава той се понася така устремно, че и най-високият космически вакуум натъпква в тяхната паст достатъчно количество водород, та в горивните камери да пламнат изкуствено запалените слънчеви лъчи. Коефициентът на полезно действие нараства и звездолетът, необременен със запаси от собствено гориво, може да лети с постоянно ускорение. След по-малко от една година ускоряване, равно на земното ускорение, той постига почти деветдесет и девет процента от скоростта на светлината и когато на борда му текат минути, на Земята изминават десетилетия.
„Евридика“ бе изградена на орбита около Титан, който щеше да й послужи за стартов трамплин. Конвенционалните ядрени реактори превърнаха милиони тонове от масата на спътника в енергия за генераторните системи, а лазерните стартови оръдия удариха със снопове светлина в гигантската кърма на „Евридика“ — както барутните газове в дъното на артилерийски снаряд. Най-напред с астроинженерни работи бе обелен спътникът от гъстата му атмосфера и върху плочата на екваториалния континент бяха изградени радиохимични инсталации и хидроядрени електроцентрали, след като планините му бяха разтопени чрез кумулативни топлинни удари от спътници за еднократна употреба. Техните залпове превърнаха планинския масив в лава, а после температурата бе понижена чрез криобалистични бомби, така че червеното разтопено море да се превърне в гладката, твърда равнина на изкуственото Mare Herculaneum. Върху дванайсетте хиляди квадратни мили на тази равнина израсна гора от лазерни излъчватели — истинският Херкулес на експедицията. В критичния ден и секунда той даде огън, за да изхвърли „Евридика“ от стационарната й орбита. Издължаващият се сноп кохерентна светлина тласкаше с все сила кърмовите огледала, докато корабът напусна Слънчевата система. С отслабването на ускоряващия лъч корабът започна да си помага със собствените стартови двигатели, чиито изгорели степени изхвърли в пространството след Плутон. Едва там засвириха неговите зинали във вакуума хидротурбини.
Понеже те щяха да работят през целия път, корабът се ускоряваше равномерно, поради което притеглянето на него бе почти равно на земното. То действуваше само по надлъжната му ос. Затова всеки сферичен отсек на „Евридика“ беше самостоятелна единица. Палубите в него се простираха от борд до борд, да вървиш нагоре означаваше да се приближаваш до носа, а надолу — към кърмата. Когато целият кораб спираше или променяше курса си, оста на тягата се отклоняваше от оста на отделните отседи; в резултат таваните биха се превърнали в стени или — най-малкото — палубите биха се наклонили. За да се избегне това, всеки сегмент съдържаше сфера, въртяща се в своето бронирано термоизолационно легло като в търкалящ се лагер. Жироскопите имаха грижата реактивната сила да бъде винаги перпендикулярна на всички палуби От осемте жилищни сегменти от корпуса. При подобни маневри палубите на отделните сфери се отклоняваха от главната килова ос па кораба. Но и тогава можеше да се преминава от един сегмент в друг — благодарение на тунелната система от допълнителни шлюзове, наричани „охлюви“; промените в силата на тежестта или отсъствието й биха се усещали само когато асансьорът преминава от сегмент в сегмент.
Когато обстоятелствата наложиха да се свика спешното съвещание, първото след старта, на „Евридика“ й предстоеше цяла година непрекъснато ускоряване, тъй че силата на тежестта в нея оставаше непроменена.
За събрания на екипажа служеше петият отсек, наричан парламент. Под сводестия таван се простираше не много висок амфитеатър — зала с четири реда пюпитри, разсечени на равно разстояние с наклонени преходи. До единствената плоска стена имаше дълга маса, всъщност блок от непрекъснат ред пултове с монитори. Зад тях, с лице към присъствуващите, заемаха местата си навигаторите и подчинените им специалисти.
Особеният състав на командуването бе предопределен от специфичните задачи на експедицията. Полета командуваше Бар Хораб, за двигателите отговаряше главният енергетик Каргнер, за връзката — радиофизикът Де Вит, а начело на групата учени — заангажирани още по време на полета или очакващи да се изявят след пристигане в целта — стоеше полистор Номура.
Когато Герберт и Терна се изкачиха на горната галерия, съвещанието вече бе започнало. Бар Хораб четеше постулатите на лекарите. Никой не погледна влизащите, само главният лекар Хрус, седнал между командира и главния енергетик, изрази неодобрението си, като смръщи вежди. В пълната тишина се разнасяше флегматичният глас на Бар Хораб:
— … изискват намаляване на тягата до една десета. Смятат това за необходимо при съживяването на тленните останки, които се съхраняват в хладилните камери. Това означава снижаване на тягата до долната граница. Мога да го направя. По този начин цялата програма на полета, всички направени изчисления ще отпаднат. Бихме могли да подготвим нова програма. Първата бе изготвена от пет независими проектантски групи на Земята, за да се намали вероятността за грешка. По нашите сили е да изготвим нова програма. Тя ще бъде подготвена от два наши колектива — поради което ще се окаже не така сигурна както предишната. Рискът е малък, но реален. Затова питам вас: ще гласуваме ли по искането на лекарите без обсъждане, или най-напред ще им поставим някои въпроси?
Повечето се изказаха за обсъждане. Хрус не взе лично думата, а я Даде на Герберт.
— В думите на командира се съдържа известен упрек — започна той, без да става от мястото си в най- горния ред на пюпитрите. — Насочен е към тези, които ни предадоха намерените на Титан трупове, без да се погрижат за тяхното състояние. В тази насока може да се проведе разследване, за да се открият виновните. Но дали те са сред нас или не, положението не се променя Наша задача е да бъде възстановен човек, запазен малко по-добре от фараонска мумия. Тук се налага да навляза в историята на медицината. Опитите за витрифициране започват през XX век. Богатите старци се оставяли да ги погребат в течен азот с надеждата, че някога ще бъдат възкресени. Явна глупост. Замразеният труп може да се затопли само за да изгние. След това хората се научили да замразяват дребни фрагменти тъкани, яйцеклетки, сперма и прости едноклетъчни организми. Колкото по-голям е обектът, толкова по-трудна е витрификацията. Тя означава светкавично превръщане на всички течности в организма в лед, като се прескача фазата на кристализация, защото кристалите предизвикват необратимо увреждане на деликатната клетъчна структура. Витрификацията обаче превръща за части от секундата тялото и мозъка в стъкло. По-лесно би било да се загрее произволен обект до висока температура. Да се охлади той толкова бързо до почти нула градуса по Келвин е несравнимо по-трудно. Звънчевите витрификатори на жертвите от Титан са били примитивни и са действували много брутално. Когато приемахме контейнерите, ние не познавахме устройството им. Затова състоянието на тленните останки беше такава изненада.
— За кого и защо? — попита някой от първия ред.
— За мен като психоник, за Терна като соматик и, разбира се, за нашия главен лекар. Защо? Получихме контейнерите без каквато и да било спецификация, без схема на витрификаторите от миналия век. Не знаехме, че звънците със замразените хора са били частично смачкани от ледника и че после, след откриването им на място са били поставени в термосни резервоари с течен хелий, за да бъдат прекарани с космическа совалка до нашия кораб. През четиристотинте часа от старта, през които „Херкулес“ ни ускоряваше, имахме двойна сила на тежестта и едва след това можахме да пристъпим към оглед на контейнерите.
— Това беше преди три месеца, колега Герберт — обади се съшият глас ниско в залата.
— Така е. През това време установихме със сигурност, че няма да можем да съживим всички. Трима изключихме веднага, понеже мозъците им бяха смачкани. От останалите можем да съживим само един, макар че по принцип подходящи за реанимация са два трупа. Работата е там, че тези хора са имали в сърдечно-съдовата си система кръв.
— Истинска кръв ли? — попита някой от друго място в залата.
— Да. Еритроцити, плазма и тъй нататък. В холотеките имаме данни за кръвта, но, не можем да направим кръвопреливане, защото нямаме кръв. Затова размножихме еритобласти, взети от костния мозък. Осигурихме кръв, но възникна една друга трудност — несъвместимост на тъканите. Подходящи за реанимация са два мозъка. Ала жизнено важните органи стигат само за един човек. От двамата може да се
