зъбите, но те дойдоха само да увеличат конфузната бъркотия. Поради прастарото съперничество между Граал и Рьомбден компютърните дневници на обектите били водени небрежно, пък и никой не знаел дали част от оцелелите дискове на паметта не са били унищожени, или са били изпратени в архивите извън Швейцария. Човекът, който можеше да бъде съживен на „Евридика“, без съмнение е носел едно от имената: Ансел, Навада, Пирко, Кохлер, Парвис, Иллума. На лекарите не им оставаше нищо друго, освен да разчитат, че след като излезе от амнезията след реанимирането, спасеният ще познае името си в списъка — ако изобщо си го спомни. Хрус и Терна хранеха такава надежда, а Герберт като психоник се съмняваше. Щом установиха срока на операцията, той отиде при командира да сподели с него затруднението на лекарите. Практично мислещият Бар Хораб се съгласи, че си струва да изследват още веднъж съдържанието на изпразнените от Телата витрификатори.

— Най-подходящи тук биха били криминолозите и съдебните вещи лица — отбеляза. — Но щом нямаме такива на борда, ще ви помогнат… — замисли се той — Лакатош и Бела. Физиците също са своего рода детективи — добави с усмивка.

Физиците изкачиха на етажа на главната лаборатория почернелия като опушен от огън криотейнер Приличаше на изкривен саркофаг. Масивните клещи го стиснаха и щом ключовете освободиха външните скоби той се отвори бавно, с пронизително скърцане. Под от крехнатия капак на ковчега се разкри черната му вътрешност. Скафандърът в нея бе сплескан, неговия собственик от седмици пребиваваше в течен хелий заедно с азотния блок, в който бе замразен. Лакатош и Бела извадиха празния скафандър и го проснаха върху ниска метална маса. След изваждането на трупа го бяха огледали, ала не бяха намерили нищо друго освен парченца тъкан и преплетени проводници от климатичната инсталация. Сега разпориха заскрежения скафандър от пръстена за прикрепване на шлема, по протежение на торса и дългите крачоли, до солидните обувки. Демонтирах от него спиралните тръбички заедно с частите от натрошените кислородни маркучи, а накрая Бела се мушна с ръчна лампа в цилиндричния криотейнер. За да го облекчи, манипулаторът разсече бронираните ламарини и ги разтвори широко. Скафандърът се бе спукал по шевовете, свързващи ръкавите с корпуса — или когато диглаторът е попаднал под нарастващото налягане на срутилия се върху него бърнамски ледник, или от вътрешното налягане на експлозивната витрификация. Ако затвореният в него човек е имал лични вещи, те биха могли да изпаднат при разкъсването на скафандъра и заедно със струите замръзващ азот и човешка кръв да отидат в контейнера — в мига, когато върху неговия дотогава разкрит отвор е паднал калпакът от специална стомана, изолиращ от външния свят умиращия в скафандъра човек.

Наложи се да използуват хидравлично менгеме, за да издърпат калпака, понеже челюстният манипулатор се оказа прекалено слаб. Двамата физици и лекарят отстъпиха назад на няколко крачки от платформата — операцията беше доста груба. Преди приличащият на огромен артилерийски снаряд калпак да потрепери и почне да се изхлузва от горната част на контейнера, изпод ванадиевите зъби отхвръкнаха големи парчета от бронята. Хората чакаха края на манипулацията. Едва когато черните като сгурия парчета престанаха да хвърчат и снетият от криотейнера звънец обърна към тях черната си вътрешност, Лакатош го вдигна с четирилостовия манипулатор под тавана. Бела реши още веднъж да изследва резервоара. И тогава всички неволно се вцепениха — отчупващите се докрай по шевовете ламарини потрепнаха и бавно паднаха на пода като повторение на вече преживяната някога агония. Дистанционно управляваните челюсти пренесоха във въздуха тежката качулка в другата част на залата и я оставиха там като половинка от празна бомба толкова внимателно, че тя стъпи върху алуминиевата ламарина, без да издрънчи. Бела се приближи до разтворения резервоар. В Средата тъмнееха остатъците от вътрешното покритие, изсъхналите слоеве приличаха на увехнали и обгорени листа. Лакатош надничаше през рамото му. Беше достатъчно добре осведомен за витрификацията. По времето на Граал и Рьомбден калпакът бил нахлузван върху човека чрез взривни заряди, за да може процесът на вледеняване да протече възможно най-бързо. Макар да оставал облечен със скафандъра си, витрифицираният човек трябвало най-напред да свали шлема си. Калпакът бил тапициран с пневматични възглавници, за да не смаже главата му при удара. При спукването си те предпазвали, общо взето, замразявания човек, в чиято уста впръскващият конус помпал течен азот, най- често строшавайки зъбите и дори челюстните кости. Целта била мозъкът да се замрази изведнъж, от всички страни, следователно — и отдолу, непосредствено над небцето. Не било по силите на тогавашната техника да избегне тези травми. Физиците обелваха постепенно слоевете трошливо покритие и ги поставяха един до друг, докато инструментите оголиха металното дъно на криотейнера. Сред натрошените, овъглени остатъци те попаднаха на обект също смачкан, но със запазена форма на малка книжка с обгорени ъгли. Полуовъгленият предмет бе така крехък, че при докосване се разпадаше на пепел, затова го сложиха под стъклен похлупак — и дъхът на човек можеше да го повреди.

— Прилича на малък калъф. Може дори да е от животинска кожа. Porte feuille. Тогава хората са носели такива. А документите са били предимно от целулоза, преработена на хартия.

— Но и с пластмасови полимери — добави Герберт.

— Не звучи особено обнадеждаващо — отвърна физикът. — При тези условия старите пластмаси не са по-устойчиви от целулозата. Това нещо как ли е попаднало в контейнера?

— Лесно можем да си представим. — Лакатош доближи ръцете си една до друга. — Когато той е натиснал контакта, долният звънец е влязъл откъм краката до гърдите му, а горната част, изстреляна едновременно с долната, се е нахлузила върху нея. Зарядите са били имплозивни, но, разбира се, не такива, че да смачкат човек. Азотът е изпълнил скафандъра, той се е спукал под мишницата, а излизащият от него въздух би могъл да съблече човека до голо. Въздушната вълна неведнъж е разголвала по подобен начин войниците при близка експлозия…

— Какво ще правим с находката?

Герберт гледаше как физиците най-напред запълниха купола с втвърдяваща се течност, как извадиха отливката, в която плоската дрипа се чернееше като насекомо в кехлибар, и я взеха за анализ. Откриха химикали, използувани някога при печатането на книжни пари, органични съединения, типични за щавената и боядисвана животинска кожа, както и нищожни следи от сребро. Те навярно бяха останали от фотографии, съдържащи соли на среброто. Като променяха твърдостта на лъчите, физиците фиксираха извадените от отливката останки и накрая получиха сложен палимпсест — нещо като безразборно разхвърляни букви и малки кръгчета — може би печати. Хроматографът отдели сенките на печатните знаци от мастилото на ръкописните букви, защото за щастие мастилото съдържаше минерален компонент. Останалото извършиха филтрите на микротомографа. Резултатът бе скромен. Ако действително бяха открили документ за самоличност, името не подлежеше на разчитане, а от фамилията установиха само първата буква: П. Тя можеше да наброява от пет до осем букви. С П започваха фамилиите на двама души — от които имаше възможност да се съживи един. На мониторите бяха излъчени спинограмите на всички, които почиваха в течния хелий. Това заснемане по слоеве, далеч по-прецизно от някогашния рентген, позволяваше да се установи възрастта на жертвите с точност до десет години въз основа на калцинирането на ставите и кръвоносните съдове, защото по времето, когато са живеели тези хора, медицината не е умеела да предотвратява промените, наричани склероза. Двамата мъже, подходящи за реанимиране, си приличаха по телосложение, лицевите части на черепите им се нуждаеха от възстановяване чрез пластична хирургия, кръвните им групи съвпадаха, а лекото калциниране на ребрата и аортата говореше за възраст от тридесет до четиридесет години. От биографиите им, които съдържаха и историята на прекараните болести, се виждаше, че нито един не е бил подлаган на оперативна намеса, оставяща белези по тялото. Лекарите знаеха този факт, но искаха и физиците да хвърлят едно око и да си кажат мнението. Изследването използуваше магнитния резонанс на атомните ядра в организма. Физиците само поклатиха глава — ядрата на стабилните елементи са добри, но нямат възраст. Друга работа, ако в телата на тези хора имаше радиоактивни изотопи. Всъщност изотопи се намериха, но и това с нищо не помогна — и двамата някога са били облъчени с доза от порядъка на 100–200 рема. Вероятно през последните часове от живота им.

Разглеждането на вътрешните органи на човека в различни срезове е анонимно и абстрактно занимание. Но видът на голите трупове, вкочанени в азотния лед под хелия и особено на техните лица бе такъв, че Герберт предпочиташе да го спести на физиците. Очните кухини на двамата мъртъвци бяха ненарушени, кое прибави към проблемите на лекарите още един — слепотата на единия би предопределила независимо от тях избирането на другия за съживяване. След като физиците си отидоха, Терна седна върху платформата с разпорения криотейнер и остана там, неподвижен и мълчалив, докато Герберт не издържа напрежението.