сглоби един. Фатално, но нищо не може да се направи.

— Защо да не се възкреси мозъкът без тяло? — предложи някой.

— Не възнамеряваме да правим това — отвърна Герберт. — Не сме тук, за да извършваме кошмарни експерименти. При съвременното равнище на медицината ще бъдат кошмарни. Впрочем въпросът не е в дефинициите; а в правата и отговорността. Намесваме се в сферата на космоплаването като лекари, а не като астронавти. Никой страничен човек не може да ни нарежда какво да правим. Затова няма да навлизам в подробностите около операцията. Налагаше се да извлечем калция от скелета и да го метализираме. Да премахваме с хелий излишъка от азот в тъканите, да канибализираме няколко трупа заради един. Това си е наша работа. Ще поясня само в какво се състои нашата задача. Нуждаем се от възможно най-слаба гравитация по време на реанимирането на мозъка. Най-добре би било — пълна безтегловност. Само че тя не би могла да се получи без изключване на двигателите, което би разстроило из основи програмата на полета.

— Не си струва да си губим времето за обяснения, колега — не криеше раздразнението си главният лекар. — Командирът и присъствуващите искат да знаят как ще обосновете това искане.

Не каза „нашето“, а „това искане“. Герберт се престори, че не е забелязал неточната формулировка — убеден впрочем, че не е случайна, — и рече с привидно спокойствие:

— Нормално невроните в човешкия мозък не се делят. Не се размножават, защото представляват материал за индивидуалната самоличност, като паметта и другите черти, наричани популярно характер, душа и прочие. В мозъка на хората, витрифицирани на Титан по такъв примитивен начин, са възникнали липси. Бихме могли да накараме съседните неврони да се делят, но по този начин ще унищожим индивидуалността на така третираните и запазените нервни клетки. За да спасим индивидуалната самоличност, трябва да направим така, че да се размножават възможно най-малък брой неврони; производните неврони са като бебешки — нови и празни. Дори при нулева сила на тежестта няма гаранция дали възкресеният мозък няма да страда от амнезия. И до каква степен. При витрификацията известна част от паметта се унищожава безвъзвратно дори при най-съвършените криостати, защото деликатните връзки на синапсите получават увреждания на молекулно равнище. По тази причина ние не твърдим, че възкресеният ще бъде същият човек, който е бил преди сто години. Твърдим само, че колкото по-слаба е силата на тежестта по време на реанимирането на мозъка, толкова по-големи ще са шансовете за спасяване на индивидуалността. Свърших.

Бар Хораб хвърли бегъл поглед към главния лекар, който изглеждаше напълно погълнат от разглеждането на някакви книжа.

— Смятам, че гласуването е излишно — каза той. — С правото си на командир нареждам да се изключи тягата в срока, който определят лекарите, и за необходимото им време. Закривам съвещанието.

Цялата зала се размърда. Бар Хораб стана, леко докосна рамото на Каргнер и двамата се насочиха към долния изход. Герберт и Терна почти хукнаха към горния изход, преди някой да успее да ги заговори. В коридора срещнаха доминиканеца. Нищо не каза, само им кимна и тръгна по пътя си.

— Не очаквах това от Хрус — подхвърли Терна, докато се качваха с Герберт в асансьора. — Затова пък командирът е — о! — мъж на място. Предчувствувах как ще се нахвърлят върху нас колегите от „братските професии“ и най-вече „психонавтите“. А той отсече като с нож…

Асансьорът вече забавяше ход, светлините край тях примигваха все по-бавно.

— Остави го Хрус — измърмори Герберт. — Ако държиш да знаеш, преди съвещанието Араго е говорил с Хораб.

— Откъде знаеш?

— От Каргнер. Араго е бил у Хораб преди разговора с нас.

— Мислиш, че…?

— Нищо не мисля. Знам само едно: той ни помогна.

— Като теолог обаче.

— Не разбирам от това. Но той разбира от медицина и теология. Как свързва едното с другото, си е негова работа. Ела да се преоблечеш, трябва да подготвим всичко. И кажи кога започваме.

Преди операцията Герберт прочете още веднъж протокола, изпратен от холотеката.

При работата на Титан най-тежките земекопни машини спрели, защото индикаторите им показвали близост на метал и затворена в него органична материя. Последователно изпод бърнамските ледове били извадени седем стари гигантохода, а от тях — шест трупа. Два от диглаторите лежели на разстояние само неколкостотин метра един от друг. Първият бил празен, а вторият съдържал човек в звънчев витрификатор. В ледника се вгризали багери от осмо поколение, в сравнение с които диглаторът бил джудже. Ръководителите на обекта спрели автоматите-исполини и изпратили за издирване на останалите жертви — бърнамската депресия била погълнала девет души, — самоходни сонди с високочувствителни биосензори. Не били открити никакви следи от онзи, който бил напуснал диглатора. Броните на диглаторите били смачкани под натрупваните пластове лед, но витрификаторите се били съхранили учудващо добре. Контролният екип възнамерявал да ги изпрати незабавно за реанимиране на Земята, но това означавало замразените тела да бъдат подложени на претоварване трикратно: при старта на малката космическа совалка от Титан, при ускоряването на транспортната ракета по линията Титан—Земя и при кацането на Земята. Рентгеноскопията на контейнерите разкрила тежки увреждания на всички трупове и сред тях счупвания на черепната основа, поради което този толкова сложен начин за транспортиране бил оценен като рискован. Тогава някому хрумнало да предадат витрификаторите на „Евридика“, която разполага с най-съвременна реанимационна апаратура, а нейното ускорение при старта вследствие на гигантската маса на кораба би трябвало да бъде незначително. Открит оставал въпросът за идентифицирането на тленните останки — невъзможно без отваряне на витрификаторите. Хрус, главният лекар на „Евридика“, се договорил с командуването и щаба на SETI, че точните данни и имената на изтръгнатите от ледовете на Титан хора ще бъдат предадени от Земята по радиото, понеже всички дискове на компютърната памет, демонтирани преди тези събития, вече лежели в архивите на швейцарския център на SETI. До старта каналите за връзка били претоварени, някой или нещо — човек или калкулатор5 — бил приписал на емисията с данните ниска степен на важност и „Евридика“ бе напуснала околоспътниковата орбита, преди лекарите да разберат за липсата на тази информация. Главният лекар и Герберт реагираха, но безрезултатно, защото корабът вече се ускоряваше, пришпорван от лазерите на „Херкулес“. В тази фаза на полета Титан приемаше цялата мощност на светлинния обратен тласък и планетолозите се опасяваха, че той може да се разпука. Опасенията не се оправдаха, но ускоряването не протичаше така гладко, както предвиждаха проектантите. „Херкулес“ натика кората на спътника навътре в литосферата, бурните сеизмични вълни приведоха в движение лазерната площадка и макар че тя издържа това земетресение — или по-скоро титанотресение, — светлинният лъч трепереше и се отклоняваше. Наложи се да намалят излъчваната мощност, да изчакат трусовете да престанат и тогава отново да насочат колимираните лазери към огледалната кърма на кораба. Това създаде трудности във връзката, натрупаха се неизпратени съобщения и което бе още по-лошо, Титан, две години преди това избутан от околностите на Сатурн и забавил въртенето си, за да може „Херкулес“ да пришпори „Евридика“ със светлина в относителен покой, сам започна да се поклаща. Стотици хиляди стари бойни ядрени глави, забити като аварийна резерва в тежкия спътник, спряха накрая и това клатушкане. Не беше лесно да се направи това. По тази причина и реаниматори-те не можеха да пристъпят към работата се, след като „Евридика“, уцелвана и изпускана в течение на седмици, приемаше поредното завръщане на лазерния сноп върху кърмата като разпространяващи се по целия кораб трусове.

Трудностите с колимирането на лазерите, сеизмичните трусове на Титан, незапалването на няколко от помощните двигатели отложиха операцията по възкресяването, което много хора от екипажа оправдаваха с факта, че шансовете да се върнат намерените хора към живота и без това не бяха високи. С всеки ден на равномерното вече ускоряване връзката със Земята се влошаваше, а предимство имаха радиограмите, предопределящи успеха на експедицията. Накрая корабът получи от Земята имената на шест от замразените жертви и техните снимки и биографии, но те не бяха достатъчни за идентифицирането на всяка от тях. Лицевите части на черепите бяха смазани при експлозивно протичаща витрификация. Повторните имплозии вътре в криотейнерите бяха смъкнали от замръзващите хора дрехите, които са носели под скафандрите, а кислородът от спукваните скафандри бе избутал остатъците от тях в азотните ковчези, превръщайки ги в прахан. После се говореше, че от Земята ще предадат отпечатъци от пръсти и данни за състоянието на